Определение № 108 от 12.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2637/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Г. Р. Д., чрез адвокат К. А., срещу въззивното решение на Софийски градски съд № 2003/03.04.2025г. по в.гр.д. № 6499/2024г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение като неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС. Насрещната страна Министерство на вътрешните работи, чрез главен юрисконсулт Т. Ц., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд е приложил материалния закон в съответствие с формираната съдебна практика, която е непротиворечива и трайно установена. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – София, с което е отхвърлен предявеният от Г. Р. Д. срещу Министерството на вътрешните работи иск за заплащане на сумата от 6990, 75 лв., представляваща дължимо обезщетение за неспазен срок на тримесечно предизвестие за периода 20.10.2021 г. до 13.12.2021 г., на основание чл.220, ал.1 от КТ. За да постанови този резултат, въззивният съд (включително чрез препращане към установената от първостепенния съд фактическа обстановка и правни изводи по реда на чл. 272 от ГПК) приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните били в трудово правоотношение, въз основа на трудов договор № 8121К-10257/16.09.2021 г., на основание чл. 68, ал.1, т. 5 от КТ и чл. 28, ал. 5 от Закона за администрацията, като ищецът изпълнявал длъжността „съветник (юридически въпроси) в Политическия кабинет на министъра на вътрешните работи“. Същият бил сключен за определен срок – до прекратяване мандата на министъра на вътрешните работи, като била предвидена и възможност за прекратяването му с предизвестие от три месеца, но не повече от остатъка от срока на договора (чл.8). Съдът констатирал, че трудовото правоотношение било прекратено със заповед № 8121К-11031/19.10.2021 г. на Министъра на вътрешните работи, на основание чл. 28, ал. 6 от Закона за администрацията. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът приел, че по отношение на процесния трудов договор са приложими както правилата за прекратяването му по Закона за администрацията, така и общите основания по Кодекса на труда. Изложил, че за да е дължимо обезщетението за неспазен срок на предизвестие по чл.8, е необходимо прекратяването на трудовата връзка да е извършено на някое от предвидените в КТ основания, при които е необходимо отправяне на предизвестие (чл.328), в какъвто смисъл е и разпоредбата на чл.220 от КТ. С оглед на това и доколкото трудовият договор на ищеца е прекратен на основание чл.28, ал.6 от Закона за администрацията, въззивният съд направил извод, че на същия не се дължи обезщетение по чл.220 от КТ, тъй като това основание не попада в приложното поле на чл.328 от КТ. Развил съображения, че нормата на чл.328 от КТ е императивна и не подлежи на разширително тълкуване, поради което намерил за неоснователен доводът, че даденото разрешение нарушава принципа на свободата на договаряне. Изложените съображения обосновали крайният извод на съда за неоснователност на предявения иск. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС в решение №667/06.08.1996г. по гр.д.№1604/1995г. на ІІІ г.о. на ВС; на тълкувателната практика на ВКС, която признава приоритет на договорените клаузи в трудовия договор, когато не противоречат на императивни правни норми и са в полза на работника (чл.66, ал.2 КТ чл.9 ЗЗД), както и на основни принципи в трудовото право, включително за защита на работника и равнопоставеността на страните, по следните правни въпроси: Намира ли приложение чл.328 от КТ, относно срока на предизвестие за прекратяване на срочни трудови договори по отношение на срочен трудов договор сключен при условията на чл.28, ал.6 от Закона за администрацията, включително и при изрична уговорка между страните за прилагането му. Този въпрос, макар и неточно формулиран, е свързан с приложението на чл.328 от КТ, когато се прекратява правоотношение приравнено на трудово възникнало по реда на Закона за администрацията. Същият е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е от значение за правния спор, но не са налице сочените от страната основания за допускане на касационно обжалване за разглеждането му. Трайно установено е разбирането, че по отношение на едно лице може да са налице няколко основания за прекратяване на трудовото му правоотношение, като право на работодателя/органа по назначаване е да избере въз основа на кое от тях ще издаде заповед за уволнение. В конкретния случай, в Закона за администрацията е предвидено специално основание за прекратяване на правоотношенията с определени категории държавни служители и лица работещи по трудово правоотношение, сред които тези по чл.19а, ал.2 и чл.28, ал.5, което се извършва без предизвестие по преценка на органа, който ги е назначил. По отношение вида на разпоредбата на чл.19а, ал.2 и съотношението ѝ с разпоредбите на Кодекса на труда е формирана актуална практика на ВКС, част от която са решение №90/10.04.2017г. по гр.д.№3982/2016г. на IV г.о. и решение №7/04.01.2024г. по гр.д.№4016/2022г. на II г.о. Според дадените в същата разяснения, нормата на чл.19, ал.2 от ЗАдм. е специална досежно прекратяването на трудовите правоотношения с ограничен кръг лица, заемащи висши държавни длъжности, изброени в нея, спрямо общите разпоредби на КТ, поради което прекратяването на правоотношенията с тези лица на основание чл.19, ал.2 от ЗАдм. е специално и преценката не е обвързана с основанията по КТ. Така дадените разрешения са относими и към категорията лица по чл.28, ал.5 от Закона за администрацията, част от които са съветниците по определени въпроси подпомагащи дейността на политическите кабинети. Налице е идентичност в правния режим на посочените категории лица, съответстващ на спецификата на тези правоотношения, приравнени на трудовите, свързана със статута на подпомагания от тях орган на държавна изпълнителна власт и обстоятелството, че назначаването и освобождаването им е по политическа целесъобразност. Съотношението на правилото на чл.328 от КТ към чл.28, ал.6 от ЗАдм. е като обща към специална норма, поради което при прекратяване на трудовото правоотношение по реда на специалното основание, общото правило не намира приложение. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с дадените разрешения, поради което по поставения въпрос не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от КТ. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване са поставени и въпросите: 1/ Приложими ли са уредбите на КТ, в т.ч. разпоредбата на чл.220 от КТ, по отношение на членовете на политическите кабинети – лицата по чл.28 от ЗАдм. и 2/ Изброените в чл.328 от КТ основания, които са защитни за работника, прилагат ли се по отношение членовете на политическите кабинети. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Според нея и разясненията по приложението ѝ дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК. Същите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). В конкретния случай поставените въпроси са неотносими към произнасянето на въззивния съд и не са обуславящи правните му изводи в обжалваното решение. В същото съдът не е приел, че разпоредбите на чл.328 и чл.220 от КТ са принципно неприложими по отношение на членовете на политическите кабинети, а е приел, че същите не се прилагат, когато прекратяването на трудовото правоотношение е извършено по предвиденото в Закона за администрацията специално основание – без предизвестие и по целесъобразност. С оглед на това, по тези въпроси не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 от КТ. Поставени са и въпросите: 1/ Когато в трудовият договор на членовете на политическите кабинети е уговорено предизвестие при предсрочно прекратяване, преждевременното прекратяване на трудовия договор, поражда ли право на обезщетение за не спазено предизвестие за работника или служителя; и 2/ Когато в трудовите договори на членове на политическите кабинети, са уговорени по-благоприятни условия от посочените в КТ, нарушава ли се основния принцип за свобода на договаряне в случаите, когато се уговаря срок на предизвестие за прекратяване на трудовите им договори. Тези въпроси също са неотносими към решаващите мотиви на въззивния съд, обусловили крайния му извод за неоснователност на предявения иск. Както беше посочено по-горе въззивният съд не е развил съображения за пълна неприложимост на правилата на КТ при предсрочно прекратяване на трудовите правоотношения на членовете на политическите кабинети, нито е направил извод, че е недопустимо уговаряне с трудовия договор на по-благоприятни условия за работника/служителя. Напротив, въззивният съд е приел, че страните по делото са постигнали съгласие за прекратяване на сключения между тях договор и на някое от общите основание в чл.328 от КТ, както и че е допустимо уговаряне на по-благоприятни условия по договора (например по-дълъг срок на предизвестие). Решаващите му съображения са за недопустимост на разширителното тълкуване на императивната норма на чл.328 от КТ с добавяне на ново основание за прекратяване на трудовото правоотношение (чл.28, ал.6 от ЗАдм.), при наличие на което ще бъде дължимо обезщетение за неспазено предизвестие. Ето защо и по тези въпроси не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 от КТ. Касаторът е направил и искане за допускане на обжалването по всички поставени въпроси, както и по въпроса „Диспозитивната норма на чл.326, ал.2 от КТ следва ли да се прилага по мандатни договори“, в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Изложил е съображения, че по същите липсва трайна и установена съдебна практика; те са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, с оглед разширяващата се практика за сключване на срочни трудови договори с администрацията, обвързани с мандата на органа по назначаването. Развил е и съображения, че отговорът на въпроса за приложението на чл.326, ал.2 от КТ е от значение за стабилитета на правоотношенията в администрацията и за защита на служителите, работещи по такива договори. Както беше посочено по-горе, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо поставените от страната въпроси да са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора. Неотносим към мотивите на въззивната инстанция са както поставените въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, така и допълнително формулираният от страната въпрос „Диспозитивната норма на чл.326, ал.2 от КТ следва ли да се прилага по мандатни договори“, тъй като същият не е бил обсъждан от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. С оглед на това и обстоятелството, че четири от поставените въпроси са не обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, по отношение на същите не е налице основание за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Наличието на установена актуална съдебна практика по последния поставен въпрос за съотношението на разпоредбите за прекратяване на трудовите правоотношения възникнали по реда на Закона за администрацията и КТ, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, обуславя извод за липса на основание за допускане на обжалването по него в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78, ал.8 от ГПК в полза на ответника Министерство на вътрешните работи следва да бъде определено юрисконсултско възнаграждение за осъщественото пред настоящата инстанция процесуално представителство в размер на 150лв. При определянето му са съобразени следните обстоятелства: разпоредбата на чл.37 от ЗПрП, липсата на фактическа и правна сложност на делото, обема на извършените процесуални действия (депозиран писмен отговор), начина на протичане на касационното производство и тежестта на закритото заседание по допускане на обжалването. На основание чл.78, ал.3 от ГПК заплащането на разноските следва да бъде възложено в тежест на касатора Г. Р. Д., с оглед изхода на спора. Същата, след превалутиране по чл.12 от ЗВЕРБ и закръгляне по чл.13 от ЗВЕРБ възлиза в размер на 76,69 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,