Определение № 651 от 14.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2823/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Районен съд – гр.Сливница /РС Сливница/ с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 335 от 20.03.2023 г. по гр.д.№ 2217/ 2022 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд от 03.05.2022 г. по гр.д.№ 1733/ 2020 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на С. Б., гражданин на Република Турция, на основание чл.2в ал.1 т.2 ЗОДОВ сумата от 64 798,75 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, в левовата равностойност на отнетите суми от 30 000 евро и 12 400 турски лири по НОХД № 214/ 2017 г. по описа на РС Сливница, в резултат на неприлагане на правото на ЕС /чл.9, §1 от Регламент (ЕО) № 1889 /2005 г. на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005 г./, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 10.02.2020 г. до окончателното плащане и е разпределена отговорността за разноските по делото. Първоинстанционното решение не е било обжалвано в частта му, в която е отхвърлен предявеният срещу Народно събрание на Република България иск за солидарното му осъждане с РС Сливница за заплащане на същата сума, поради което е влязло в сила в тази част. Като основание за допускането на въззивното решение до касационен контрол касаторът повдига следните /уточнени и синтезирани при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС/ правни въпроси: неотправянето на преюдициално запитване за съответствие на националната правна уредба с правото на Европейския съюз /ПЕС/ само по себе си може ли да представлява достатъчно съществено нарушение на ПЕС; достатъчно съществено ли е нарушението на ПЕС, състоящо се в прилагане на санкционната норма на чл.251 ал.2 НК наред с налагане на наказание „лишаване от свобода“, преди постановяване на акт от Съда на Европейския съюз /СЕС/, с който ясно и недвусмислено тази норма се прогласява за несъвместима с правото на Съюза; следва ли ясно и недвусмислено от разпоредбите на чл.4 §2 и чл.9 §1 от Регламент (ЕО) № 1889 /2005 г. задължение за националния съд да не прилага разпоредбата на чл.251 ал.2 НК преди постановяване на акт на СЕС, с който тази разпоредба се обявява за несъвместима с ПЕС; действието за в бъдеще на актовете на СЕС по преюдициални запитвания засяга ли правоотношения, разрешени преди постановяването им с акт на национален съд; може ли националният съд да отговаря за обезщетение за вреди от свой акт, ако за засегнатия субект съществува възможност за възобновяване на производството и отмяна на този акт; и за кого е задължително решението на СЕС, обявяващо национална правна норма за несъвместима с ПЕС – за законодателя или за правоприлагащите органи. Според касатора първият от тези въпроси е разрешен в противоречие с практиката на СЕС, а за останалите счита, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Излага и твърдение за очевидна неправилност на обжалвания акт, без конкретни съображения в какво тя се състои. Ответната по касация страна С. Б. оспорва жалбата с доводи, че решението не е очевидно неправилно. По формулираните от касатора правни въпроси счита, че на първите от тях отговор се съдържа още в постановеното от СЕС решение по дело С-225/14, с което касаторът не се е съобразил. Относно действието на решенията на СЕС по време и по отношение на лицата счита, че питанията не са относими към разрешения от въззивният съд правен спор, а относно възможността за възобновяване на наказателното производство сочи, че това не е предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата за обезщетяване на вреди от нарушение на ПЕС. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск срещу касатора, въззивният съд приел за установено, че на 10.03.2017 г., преминавайки през митнически пункт Калотина, ищецът не декларирал пренасяна от него сума от 30 000 евро и 12 400 турски лири. За това му деяние било образувано досъдебно производство и бил задържан. На 13.03.2017 г. РС Сливница одобрил споразумение по НОХД № 214/ 2017 г., с което на основание чл.251 ал.1 НК на ищеца било наложено наказание 5 месеца лишаване от свобода, отложено с три годишен изпитателен срок, а на основание чл.251 ал.2 НК недекларираната сума, предмет на престъплението, с левова равностойност 64 798,75 лева, била отнета в полза на държавата. В определение от 12.07.2018 г. на СЕС по дело № С-707/17 по отправено преюдициално запитване от Районен съд - Свиленград било прието, че член 9, § 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 г. относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която като санкция за неизпълнение на задължението за деклариране по чл.3 от този регламент предвижда, от една страна, отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, и от друга страна, наказание лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението. След постановяване на това определение, законодателният орган на държавата - Народното събрание - е изменил Наказателния кодекс, отменяйки алинея 2 на чл. 251 НК /ДВ брой 83/ 2019 г/. При така установена фактическа обстановка, от правна страна съдът извел, че за ангажиране отговорността на държавата от нарушаване на ПЕС следвало да се установи нарушение на правна норма, която предоставя права на частноправни субекти; нарушението да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинноследствена връзка между нарушението и претърпяната вреда. Критериите, на които трябвало да отговаря нарушението на правото на ЕС за да се приеме за съществено също се извеждали от практиката на СЕС - неотправяне на преюдициално запитване и противоречие с трайно установената практика на СЕС. Според чл.9 § 1 от Регламент 1889/2005 г. всяка държава-членка следвало да въведе санкции, които се налагат при неспазване на задължението за деклариране, които да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи, но не и прекомерни. Още в решение на СЕС от 16.07.2015 г. по дело № С-255/2014 г. по повод преюдициално запитване било отговорено, че чл.9 §. 1 от Регламент № 1889/2005 г. трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която за неизпълнение на предвиденото в чл.3 от Регламента задължение за деклариране се налага като санкция глоба, съответстваща на 60 % от недекларираната сума, когато последната е по - голяма от 50 000 евро. Това решение било постановено преди акта на РС-Сливница и обосновало приложението от СЕС в производството по отправените от българските съдилища преюдициални запитвания на чл.99 от Процедурния правилник, който позволява на съда да се произнесе с мотивирано определение, когато отговорът на преюдициалния въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика. С определенията на СЕС от 12.07.2018 г. по дело № С 707/17 г. и от 30.01.2019 г. по дела №С-335/18 и №С-336/18, постановени по преюдициални запитвания, отправени от РССвиленград, СГС и САС, било прието, че кумулирането на някое от наказанията по чл.251 ал.1 НК с отнемането на недекларираната сума по чл.251 ал.2 НК е в пряко противоречие с разпоредбите на чл.4 § 2 и чл.9 § 1 от Регламент № 1889/2005 г. на ЕС и Съвета. Даденото тълкуване действало от момента на влизане в сила на тълкуваната норма, а определението на РС Сливница било необжалваем съдебен акт, поради което националната юрисдикция била длъжна да сезира Съда на ЕС, като отправи преюдициално тълкувателно запитване за съответствието на чл.251 ал.2 НК с разпоредбите на чл.4 и чл.9 от Регламента, за да предотврати установяването на национална съдебна практика, която не е в съответствие с разпоредбите на ПЕС. Неизпълнението на това задължение, съчетано с постановяване на необжалваем съдебен акт, който противоречи на правото на ЕС, следвало да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“ нарушение на ПЕС. Налице била и пряка причинно-следствена връзка между нарушението и понесената от ищеца вреда в размер на отнетата сума - загубата на сумата била пряко следствие от постановената от съда санкция и следвало да бъде обезщетена чрез паричната равностойност на отнетото. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, въпросът неотправянето на преюдициално запитване за съответствие на националната правна уредба с ПЕС само по себе си може ли да представлява достатъчно съществено нарушение на ПЕС, е необуславящ, Въззивният съд не е извел от правна страна, че самото неотправяне на преюдициално запитване е достатъчно за ангажиране на отговорността на държавата. Той се е позовал на решение на СЕС, постановено преди акта на РС Сливница и на последващи определения на СЕС, които недвусмислено казват, че от това решение е явна несъвместимостта на националната правна уредба с ПЕС, а не единствено на неотправянето на преюдициално запитване от РС Сливница. Необуславящ е и въпросът достатъчно съществено ли е нарушението на ПЕС, състоящо се в прилагане на санкционната норма на чл.251 ал.2 НК наред с налагане на наказание „лишаване от свобода“, преди постановяване на акт от СЕС, с който ясно и недвусмислено тази норма се прогласява за несъвместима с правото на Съюза. От фактическа страна въззивният съд е приел /а и СЕС в последващите си определения/, че от решението по дело С-255/14 ясно и недвусмислено следва несъвместимостта на чл.251 ал.2 НК с ПЕС, а решението е постановено преди актът на РС Сливница. Същото важи и за питането следва ли ясно и недвусмислено от разпоредбите на чл.4 §2 и чл.9 §1 от Регламент (ЕО) № 1889 /2005 г. задължение за националния съд да не прилага разпоредбата на чл.251 ал.2 НК преди постановяване на акт на СЕС, с който тази разпоредба се обявява за несъвместима с ПЕС. Точно това е прието в определенията на СЕС по запитване на български съдилища – след решението от 2014 г. несъвместимостта на националната правна уредба с цитираните разпоредби на Регламента следва ясно и недвусмислено. Необуславящ е и въпросът действието за в бъдеще на актовете на СЕС по преюдициални запитвания засяга ли правоотношения, разрешени преди постановяването им с акт на национален съд. Въззивният съд не е приел, че решенията на СЕС действат за в бъдеще, а че те изясняват съдържанието на тълкуваните разпоредби още от датата на влизането им в сила. Що се касае до питането може ли националният съд да отговаря за обезщетение за вреди от свой акт, ако за засегнатия субект съществува възможност за възобновяване на производството и отмяна на този акт, то няма претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В съдебната практика е изяснено, че отговорността на държавата членка на ЕС, която произтича от принципа по чл.4 пар.3 ДЕС, възниква при три условия: нарушената норма от правото на ЕС да предоставя права на частноправен субект; нарушението да е „достатъчно съществено“; да е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушението и вредите. ПЕС допуска възможност тази обективна отговорност на държавата да се ангажира на основание националното право при по-малко ограничителни условия, но не допуска поставянето в националното право на допълнителни условия, включително за възобновяване на производството, по което са причинени вредите. А по последното питане решенията на СЕС, обосноваващи извъндоговорната отговорност на държавите членки, са пределно ясни: отговорността на държавата възниква независимо кой е публичният орган, извършил нарушението на ПЕС и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната държава членка носи отговорност за поправяне на вредите. Всички държавни власти са обвързани при изпълнението на своите задачи от изискването да спазват правилата, изведени от правото на Съюза. Решението на СЕС, обявяващо национална правна норма за несъвместима с ПЕС, задължава всички власти в съответната им сфера на дейност. Поради това съдът намира, че няма основания за допускане на касационния контрол по поставените правни въпроси. Няма такова основание и по твърденията за очевидна неправилност на обжалвания акт. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая касаторът не сочи никакви обстоятелства, въз основа на които обжалваният акт да може да се окачестви като „очевидно неправилен“. По тези съображения ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и