Определение № 78 от 15.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 137/2010 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Ищците, чрез пълномощника им адв. Ст. Г., обжалват в срока по чл. 283 ГПК въззивното решение от 5.10.2009 год. по гр. д. № 233/2009 год. на Бургаския окръжен съд. С него при повторното разглеждане на делото, след отмяната на предходното му решение в неговата потвърдителна част, въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в обжалваната част, с която исковете са били уважени, и прекратил производството по предявения от касаторите против Ж. Г. Й. иск за предаване на владението върху дворно място, представляващо УПИ * – 315 в кв. 38 по плана на м. „И”, землището на гр. Св. В., община Н., с площ 510 кв. м., при описаните граници, както и по установителната им претенция против Б. Р. Х. и Г. Х. Х., че касаторите са собственици на същия имот. Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на направения извод, че същите не се легитимират като собственици на спорния имот с представеното решение на поземлената комисия от 2001 год., а легитимацията им е предпоставена от изготвяне на плана на новобразуваните имоти. Като основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, касаторите сочат това по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, с оглед позоваване на представената съдебна практика – решение № 2* от 2.02.2004 год. по гр. д. № 2782/2002 год. на ВКС, ІV г. о., решение № 1* от 19.07.2005 год. по гр. д. № 566/2004 год. на ВКС, с. гр. о. и решение № 296 от 2.05.2006 год. по гр. д. № 2743/2004 год. на с. гр. о. на ВКС. В първото цитирано решение е прието, че „не е необходимо да се изчаква изработването на плана по чл. 28 ППЗСПЗЗ, за да могат собствениците да предявяват исковете за защита на правото си”, по който въпрос въззивният съд е приел обратното разрешение в обжалваното решение. Другите две решения на ВКС са постановени по искове на същите ищци против други ответници, легитимирайки се за собственици на възстановения им имот с решение на поземлената комисия, и по тях съдът се е произнесъл по същество на споровете. Ответниците Ж. Й., Б. и Г. Х., чрез пълномощника им адв. П. Т., в представения писмен отговор /с приложено и изложение към него/ оспорват на първо място допустимостта на касационното обжалване, с оглед наличие на обжалваем интерес по делото под предвидения в чл. 280, ал. 2 ГПК размер от 1 000 лв. На второ място, оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване на решението, с оглед липсата на формулирани правни въпроси, които според касаторите са решавани противоречиво в представената към изложението им съдебна практика. Евентуално се поддържа и становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, в настоящият си състав, като разгледа доводите на страните и съгласно данните по делото, намира, че не следва да се произнася по наличието на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като е налице пречка за това – хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК с оглед обжалваемия интерес на касаторите под 1 000 лв. Установено е по делото от представеното удостоверение за данъчната оценка на спорния имот, че същата е далеч под 1 000 лв. – 475.20 лв. /към 2004 год./. Това обстоятелство не е и спорно, с оглед и посочената от самите касатори цена на иска им в исковата молба. Въпрос за цената на иска, посочена от ищците, не е бил повдиган в хода на производството. А същата, по искове за собственост, какъвто е предявеният, се определя от данъчната оценка, а ако няма такава – от пазарната цена на вещното парво. И тъй като спорният имот е имал данъчна оценка, то и неоснователно се поддържа от касаторите становище, че обжалваемият им интерес се обуславя от пазарната оценка на имота, за която са представили експертна оценка на лицензиран оценител. Действително, в закона не се съдържа определение на понятието „обжалваем интерес”, по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, но нелогично е поддържаното от касаторите становище за определянето му от пазарната, а не от данъчната оценка на имота, освен ако не се възприеме целта на изготвянето на такава да е за преодоляване забраната за касационно обжалване на решението поради обжалваемия интерес под предвидения размер от 1 000 лв. И тъй като законът, в чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК използува и двете понятия при определяне размера на цената на иска, която съгласно чл. 68 ГПК представлява паричната оценка на предмета на делото, то следва да се приеме, че и понятието „обжалваем интерес” се определя по този начин, тъй като друго не е посочено. И след като до настоящия момент не е повдиган въпрос за друга цена на иска, то с оглед на едно от основните начала в гражданския процес за равенство на страните – чл. 9 ГПК, е недопустимо да се обсъжда друг, различен от заявения вече от самите ищци, обжалваем интерес от решаване на делото от касационната инстанция, въз основа на представената с касационната жалба и изложението експертна оценка за пазарната цена на имота към настоящия момент. В този случай другата страна би била поставена в неравнопоставено положение с оглед защитата си, част от която представлява релевирания довод за недопустимост на касационното обжалване на решението, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК. Поради изложените съображения следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение е постановено по дело с обжалваем интерес под 1 000 лв., поради което и съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК не подлежи на касационно обжалване. Подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане, а производството бъде прекратено. Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.