Определение № 1704 от 09.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3319/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. Г., действащ чрез своя баща и законен представител И. С. Г., подадена чрез адв. Ц. П. от САК, срещу въззивно решение № 10/06.01.2023 г. по в.гр.д. № 639/2022 г. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 15/21.01.2022 г. по гр.д. № 508/2020 г. по описа на Районен съд - Костинброд, с което са отхвърлени предявените от касатора против „Юроспийд“ ООД, [населено място]: иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 20000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, вследствие смъртта на неговия дядо С. Г., настъпила на 13.06.2017 в резултат на трудова злополука от 12.06.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 05.08.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, и иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 6361,11 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 12.06.2017 г. до 05.08.2020 г. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд, вследствие превратно тълкуване на събрания по делото доказателствен материал и при липса на всестранна и обективна преценка на същия, неправилно е приел, че е останала недоказана трайната дълбока емоционална връзка между ищеца /понастоящем касатор/ и починалия, както и че е налице съпричиняване от страна на починалия, поради което отговорността на работодателя би следвало да бъде намалена. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди при постановяване на решението си всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да изложи самостоятелни мотиви към постановения съдебен акт или може само бланкетно да препрати към тези на СРС?; 4. Материално легитимиран ли е внук да получи обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 200, ал. 1 КТ от причинена смърт на негов дядо при трудова злополука?; 5. Правилно ли въззивният съд е приложил правилата за наследяване по Закона за наследството спрямо претенция, която не се основава на наследствени права, а на лично претърпени неимуществени вреди от смъртта на пострадалия от трудова злополука?; 6. Правилно ли съдът е приложил принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД?; 7. Била ли е налице дълбока емоционална връзка между В. Г. и С. Г.?; 8. Била ли е създадена между дядо и внук трайна и дълбоко емоционална връзка и претърпял ли е ищецът от смъртта на първия продължителни болки и страдания?; 9. Приложимо ли е ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС в иск за присъждане на неимуществени вреди с правно основание чл. 200 КТ?; 10. Ответникът трябва ли да докаже съпричиняване или ищецът трябва да докаже, че е налице такова?; 11. При какви условия следва да бъде доказано възражението за съпричиняване?; 12. Следва ли възражението за съпричиняване да бъде доказано при условията на пълно и главно доказване или е достатъчно да бъде проведено насрещно непълно доказване с предположения?; 13. В настоящия случай доказано ли е при условията на пълно и главно доказване възражението за съпричиняване?; 14. Правилно ли съдът е определил процента на съпричиняване по чл. 201, ал. 2 КТ?; 15. Длъжен ли е съдът да уважи възражение за съпричиняване, дори и то да бъде надлежно доказано, с оглед размера на вредите и какво значение имат те за пострадалия или неговите наследници? По отношение на първи, втори и трети въпроси, се поддържа, че са разрешени в противоречие с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 228/01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на ВКС, I Г.О., решение № 110/12.04.2010 г. по гр.д. № 4617/2008 г. на ВКС, IV Г.О., решение № 115/30.04.2013 г. по т.д. № 805/2011 г. на ВКС, II Т.О., решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I Т.О., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II Т.О., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, I Т.О., решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II Т.О. По въпросите от четвърти до осми се сочи противоречие с решение № 115/15.11.2018 г. по гр.д. № 4455/2017 г. на ВКС, III Г.О., решение № 499/09.01.2012 г. по гр.д. № 1577/2010 г. на ВКС, IV Г.О. и ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. За четвъртия, деветия и петнадесетия въпроси се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на въпросите от десети до четиринадесети се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 63/10.05.2017 г. по гр.д. № 3648/2016 г. на ВКС, III Г.О., решение № 151/12.11.2012 г. по т.д. № 1140/2011 г. на ВКС, II Т.О., решение № 66/01.06.2017 г. по т.д. № 650/2016 г. на ВКС, I Т.О., ППВС № 17/1963 г. и решение № 252/05.02.2015 г. по т.д. № 3320/2013 г. на ВКС, I Т.О. Твърди се също, че въззивното решение е очевидно неправилно - основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата „Юроспийд“ ООД, [населено място] е подал писмен отговор, в който изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска, и е процесуално допустима. Въззивният съд е приел за установено, че С. И. Г. – дядо на ищеца В. И. Г., е работил по трудово правоотношение с „Юроспийд“ ООД, [населено място], като „шофьор на тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“. Същият е претърпял ПТП на 12.06.2017 г., изпълнявайки трудовите си задължения, в резултат от което починал на 13.06.2017 г. С разпореждане № 5104-22-81/02.10.2017 г. на ТП на НОИ – София област процесната злополука е приета за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 КСО. При тази фактическа обстановка въззивният съд е посочил, че кръгът на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на техен близък е определен с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. С него е приета възможността да се присъжда обезщетение и на други лица, извън посочените в Постановление № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Тоест обезщетение следва да се присъжда само по изключение, когато между починалия и лицето се установи особена близост и привързаност, оправдаващи получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди, каквато близост може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. От събраните по делото свидетелски показания е установено, че от навършването на една година ищецът В. Г. живеел с прабаба си по майчина линия, която се грижела за него. Към момента на злополуката той бил на осем години, като до тогава имал близки емоционални отношения с дядо си по бащина линия – починалия С. Г.. Детето винаги го чакало с нетърпение и когато дядото се връщал в България след тримесечен курс, вземал В. за няколко дни, като ходели в зоологическа градина, в парка, на цирк и т.н. Дядото и бабата по бащина линия, а и останалите роднини, поддържали много близък контакт с детето, за да не чувства липсата на нормално семейство, тъй като отраснало без непосредствена родителска грижа. Детето приело с тъга загубата на дядо си, често си спомняло за него и все още много тъгувало. След анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд е намерил, че по делото не било доказано между двамата да е съществувала такава трайна и дълбока емоционална връзка, която да надхвърля обичайните отношения между дядо и внук, нито е установено претърпените от загубата на близкия човек морални вреди да са с толкова висок интензитет и продължителност, че да подлежат на обезщетяване съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Съдът е приел, че от смъртта на своя дядо ищецът не е изживял други болки и страдания, извън нормално присъщите за тази родствена връзка, които да дадат основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/1961 г. и ППВС№ 5/1969 г. - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките роднини на починалия. Предвид изложеното, съдът е счел, че предявеният иск е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Въпреки това, за пълнота на изложението си, е посочил, че според заключението на приетата по делото съдебна автотехническа експертиза причината за произшествието не е от технически характер и следва да се търси в субективните действия на водача на влекач „ДАФ 460“ С. Г., който в зоната на ПТП не е контролирал непрекъснато управляваното от него пътното превозно средство. Поради това било налице съпричиняване на вредоносния резултат в размер не по-нисък от 50 %. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Поставените от касатора въпроси № 4, 5, 6, 7, 8 и 9 обобщено се свеждат до въпроса дали внукът е материално легитимиран да получи обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от смъртта на неговия дядо, който е от значение за изхода на спора. Съгласно ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС такова обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Прието е, че в съответствие с чл. 52 ЗЗД е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Според тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/1961 г. и ППВС 5/1969 г., следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно и затова е в правомощията на съда въз основа на събраните по делото доказателства да прецени дали са налице. По този начин е постъпил въззивният съд, констатирайки от свидетелските показания, че ищецът живеел със своята прабаба по майчина линия, която полагала грижи за него. Дядото взимал детето за няколко дни след тримесечен курс и помагал с каквото можел. Обичали да прекарват време заедно и да ходят в зоологическа градина, в парка, на цирк и др. От тези установени обстоятелства съдът е направил извод, че между ищеца и неговия дядо не е създадена особено дълбока емоционална връзка, заради която да е търпял морални болки и страдания от смъртта на дядо му, надхвърлящи по интензитет и продължителност нормално присъщите за тази родствена връзка. В цитираните от касатора решение № 115/15.11.2018 г. по гр.д. № 4455/2017 г. на ВКС, III Г.О. и решение № 499/09.01.2012 г. по гр.д. № 1577/2010 г. на ВКС, IV Г.О. е прието, че претенцията по чл. 200, ал. 1 КТ не се основава на наследствени права, съгласно правилата за наследяване по Закона за наследството, а на лично претърпени неимуществени вреди от смъртта на пострадал при трудова злополука, като според приетото в т. 2 от ППВС № 4/1961 г., при смърт на пострадалия при непозволено увреждане, каквото безспорно е трудовата злополука, кръгът на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост. Не е прието нещо различно от въззивната инстанция. Съдът не е приложил правилата за наследяване по Закона за наследството, а е отхвърлил предявения иск, тъй като е счел, че не са установени от доказателствата по делото наличието на дълбока емоционална връзка с починалия и претърпени от смъртта му болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, предвид посочените по-горе разяснения на приложимото ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Следователно даденото от въззивния съд разрешение на въпроса относно материалната легитимация на внука не противоречи на практиката на ВКС, поради което касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска. Въпроси № 7 и 8 не отговарят на общата предпоставка за формулиране на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касаят правилността на въззивното решение. Отговорите им изискват преценка на приетите за установени факти от въззивния съд, събраните по делото доказателства и правилността на решаващите правни изводи по предмета на спора, което касационният съд не извършва в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпрос № 6 относно правилното приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и въпроси № 10, 11, 12, 13, 14 и 15, касаещи установяване наличието на съпричиняване. Те не са обуславящи правната воля на съда, като биха били относими за определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза, при която съдът беше стигнал до крайния извод за основателност на исковата претенция. В случая съдът е отхвърлил иска, поради което не се е произнасял по въпроса за справедливия размер на обезщетението. Единствено с оглед пълнота на изложението си и предвид задължението да обсъди всички събрани по делото доказателства съдът е посочил в мотивите си, че от приетата експертиза е установено съпричиняване на вредоносния резултат в размер не по-нисък от 50 %, поради което би било основателно наведеното от ответника възражение за съпричиняване, в случай на осъществен фактически състав за ангажиране отговорността на работодателя да обезщети ищеца. Въпро си № 1, 2 и 3 касаят задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства. По въпроса е налице задължителна практика на ВКС, обективирана ве т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. На ОСГТК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК и служебно известни на настоящия съдебен състав - решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г., ІІІ г. о., решение № 145/07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г., ІІ г. о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г., ІV г. о., решение № 183/16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г., ІІ т. о., вкл. цитираните от касатора решения. В тази практика се приема, че въззивният съд е длъжен да обсъди представените доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства /гласни, писмени, вкл. и заключението на назначената съдебно-автотехническа експертиза, въпреки че е счел предявения иск за неоснователен/. Въз основа на установените от тях правнорелевантни факти е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора и е достигнал до обоснован извод за липсата на трайна и дълбока емоционална връзка между ищеца и починалия и на претърпени вреди, които предвид интензитета и продължителността си следва да бъдат обезщетени. Следователно и по тази група въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с направения от съда анализ на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице и соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. В случая това основание се мотивира от касатора именно с оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил в мотивите си всички релевирани с жалбата възражения. С оглед на изложеното, въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. При този изход на делото, касаторът следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер на 2880 лв. Искането за присъждането им е заявено своевременно с отговора на касационната жалба и е представен списък по чл. 80 ГПК, като договореното адвокатско възнаграждение е в размер на 2880 лв. и същото е реално изплатено съгласно приложения документ за извършен банков превод на сумата. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.