Определение № 4176 от 08.04.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3130/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по частна жалба на С. Аскова против определение № 14 от 25.01.2024 г., постановено по адм.д. № 7515/2023 г. по описа на Административен съд София - град. Жалбоподателката навежда доводи за неправилност на обжалваното определение като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила. Моли за отмяната му. Върховният административен съд, второ отделение, намира частната жалба за процесуално допустима като подадена в срок и от лице с правен интерес от обжалването, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното определение Административен съд София - град прекратява производството по делото, образувано по жалба на С. Аскова против заповед №. РА-30-123/ 10.04.2019 г., издадена от директора на дирекция „Общински строителен контрол“ - Столична община, с която на основание чл. 225а, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), е наредено на Държавно предприятие Национална компания „Железопътна инфраструктура“ да премахне 18 бр. незаконни строежи, изградени в имот, собственост на предприятието. Съдът приема, че за жалбоподателката не е налице правен интерес от оспорване на акта, тъй като не е неин адресат, поради което прави извод за недопустимост на оспорването и прекратява производството по делото. Обжалваното определение е постановено в съответствие с материалния закон. Наличието на правен интерес от оспорване на административен акт представлява положителна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. В производството по премахване на незаконен строеж по чл. 225а, ал. 1 ЗУТ задължението за премахване може да бъде възложено на собственика на терена, на носителя на ограничено вещно право или на извършителя на строежа по аргумент от §3 на Наредба №13/2001г. за принудително изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях. В случая адресат на оспорената заповед е ДП Национална компания „Железопътна инфраструктура“ в качеството на собственик на земята, върху която са изградени незаконните строежи. Частната жалбоподателка не е адресат на заповедта и не се легитимира като собственик на строежите, нито като техен извършител или възложител и следователно заповедта не създава задължения за премахване, нито накърнява нейни вещни права върху разпоредените за премахване строежи. Ето защо правилно първоинстанционният съд приема, че жалбоподателката няма правен интерес от оспорване на административния акт и подадената против заповедта жалба е недопустима съгласно чл. 159, т. 4 АПК. Приложената в първоинстанционното производство декларация от А. Христов не установява, че строежът е извършен от С. Аскова, тъй като посочената година на построяване е 1975 г. или 1985 г., като е налице поправяне в цифрата, не установява, че Аскова е извършител на строежа,предвид факта, че същата е родена през 1985 г. Ползването на строежа от жалбоподателката не обосновава извод, че същата е негов собственик, извършител или възложител. При постановяване на определението съдът не допуска съществени нарушения на процесуалните правила. Правилно съдът разпорежда се се призове като ответник директора на дирекция „Общински строителен контрол“ - Столична община, който е издател на оспорената заповед. Въпросът дали същият е компетентен да издаде оспорената заповед е такъв по съществото на спора и следва да се реши при наличие на допустима жалба и е неотносим към допустимостта на оспорването. Останалите доводи в частната жалба са относими към съществото на спора и не следва да се обсъждат. С оглед на изложеното обжалваното определение е правилно, поради което и на основание чл. 236 вр. чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,