Определение № 50511 от 19.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1824/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството [община], код по БУЛСТАТ:[ЕИК], срещу въззивно решение № 123 от 21. 04. 2022 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д. № 514 по описа на съда за 2021 г. С обжалваното по касационен съд въззивно решение е потвърдено първоинстанционно такова № 260107 от 21. 05. 2021 г., постановено от Окръжен съд - Варна по т.д. № 1576 по описа на съда за 2019 г., с което е отхвърлен иска на общината – касатор срещу „4Б Солар“ ЕАД със седалище [населено място], за разваляне на договор № 1007-143 от 29. 08. 2017 г. за учредяване на право на строеж и сервитутни права върху недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор 20482.34.5 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], находящ се в землището на [населено място], м. „Каровча“ с площ от 1783445 кв.м.; поземлен имот с идентификатор 20482.33.46 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], находящ се в землището на [населено място], м. „Каровча“ с площ от 683176 кв.м.; поземлен имот с идентификатор 20482.27.63 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], находящ се в землището на [населено място], м. „Каровча“ с площ от 330397кв.м.; поземлен имот с идентификатор 20482.194.2 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], находящ се в землището на [населено място], м. „Царското“ с площ от 1170025 кв.м., за построяване на централа за производство на ел. енергия от фотоволтаични съоръжения, вписан в АВ с вх. рег. № 2233/30. 08. 2017 г., акт № 110, т. 7, д. № 1338/17 г., на основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

С оплакване за необоснованост се критикуват изводите на въззивния съд относно това, че конкретни взети решения на Общинския съвет за прекратяване на процесния договор, са действия на кредитора, осуетяващи изпълнението на задълженията на приобретателя по договора – ответника, с твърдения, че мотивите в тази част от решението противоречат на материални разпоредби на закона и са нелогични. Излага се, че решението за прекратяване на договора е взето от колективен орган на местната власт - Общински съвет - [населено място], който обаче не е страна по процесния Договор № 1007-143/29. 08. 2017 г. и неговите решения в компетентността му по чл. 21, ал. 1, т. 8 от ЗМСМА са задължителни за изпълнение от кмета на общината, а и това решение на ОбС е взето към момент, към който ответното дружество вече се е намирало в неизпълнение на задълженията си по чл. 10 и 11 от договора, което е наложило и сключването на анекс към същия. Оспорва се приемането от страна на съда, че е налице забава на [община] по отношение на издаване на удостоверение за влизане в сила на 4 бр. ПУП за процесните имоти, каквото е издадено на 18. 10. 2018 г., въпреки констатацията на съда, че решението на КПКОНПИ за липса на конфликт на интереси в лицето на кмета на общината, е постановено на 19. 09. 2018 г. Сочи се, че дължимите удостоверения се издават от администрацията на ОбС – [населено място], а не от [община] като страна по договора, в какъвто смисъл се твърди необоснованост, поради немотивираност и на извода на съда за неоснователност на възражението на касатора, че ОбС не е страна по сключения между страните договор. Критикува се като неправилен извода на съда по отношение на това, че липсвала приета от ОбС – Девня тарифа, определяща такса за промяна на предназначението на земеделска земя, като пречка от страна на [община] за изпълнение на договора, в каквато насока касаторът намира, че това действие е извършено от ОбС – Девня своевременно, а последвалата забава се дължала на оспорването от страна противната страна, на това изменение на тарифата пред съда. В допълнение касаторът излага, че размерът на таксата е определен с нормативен акт, приет от ОбС – Девня, който не е страна по процесния договор, а страната по същия – [община], не е поемала задължение по договора да осигури вземане на решение на ОбС – Девня за определяне размер на местната такса, който да е изгоден за противната страна.

Допуснатите от страна на въззивния съд нарушения на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила, според касатора се състоят в това, че съдът не е констатирал противоречие на процесния договор с предмет разпореждане със земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ, с императивни разпоредби на материалния закон, което противоречие е толкова съществено, че води до нищожност на договора, като основанията за тази нищожност пряко произтичат от договора, установени са при външната проверка на договора от съда, следват от неговото съдържание и форма, и са подкрепени и със събрани по делото писмени доказателства, поради което и съобразно ТРОСГТКВКС № 1 от 27. 04. 2022 г. по тълк.д. №1/2020 г., т. 3 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., и т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., съдът е следвало да я констатира и служебно.

Твърди се нищожност на процесния договор поради противоречие със закона и невъзможен предмет /чл. 26, ал. 1, предл. първо и ал. 2, предл. първо от ЗЗД/, доколкото п.и. с идентификатори 20482.34.5 20482.33.46, 20482.27.63 и 20482.194.2 представляват земи от остатъчния поземлен фонд - земи по чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ, видно от актовете за общинска собственост, съставени на основание чл. 45г от ППЗСППЗ и приложени към исковата молба. По отношение на същите § 14 от ПЗР на ЗИДЗОЗЗ въвежда мораториум за разпоредителни сделки, процесният договор е сключен при приложението на редакцията на § 14, приета с ДВ, бр. 100 от 18. 12. 2015 г., постановяващ, че в срок 5 години от влизането в сила на закона земите по чл. 19, ал. 1 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи се предоставят от общинските съвети само при условията на § 27, ал. 2 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ДВ, бр. 62 от 2010 г.), както и за изпълнение на обекти от техническата инфраструктура, и на други проекти, за които съгласно закон се допуска принудително отчуждаване, и каквито тези – предмет на процесния договор, не са. Според касатора безспорно е, че учредяването на право на строеж и на сервитутни права представляват разпоредителни сделки по учредяване на ограничени вещни права върху недвижим имот, а фотоволтаичните системи, заедно с мрежите и съоръженията за присъединяването им към общата техническа инфраструктура, безспорно представляват строеж по см. на ЗУТ, но не представляват нито обекти от същата инфраструктура, нито са друг проект, за който съгласно закон се допуска принудително отчуждаване. От тази гледна точка безспорно е, че изграждането на централа за производство на електрическа енергия от фотоволтаичии съоръжения не се съдържа в нито една от хипотезите на изключенията, предвидени в § 14 от ПЗР на ЗИДЗОЗЗ и § 27, ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ, поради което Общински съвет - Девня с взетото от него за сключване на процесния договор е нарушил императивната разпоредба на § 14 от ПЗР на ЗИДЗОЗЗ, вр. чл. 19 от ЗСПЗЗ и вр. § 27, ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ.

По-натам се твърди, че процесният договор е с невъзможен предмет и като такъв е нищожен, тъй като противоречието със законови материалноправни разпоредби /разпоредителна сделка със земи по чл. 19 ЗССПЗЗ/ е толкова съществено, че първоинстанционният съд е следвало да го констатира служебно с решението си, тъй като основанията за нищожност пряко произтичат от договора, установими са при външната проверка на договора от съда и следват от неговото съдържание и форма, а освен това са подкрепени и със събрани по делото писмени доказателства по повод установяването на неговото сключване и изпълнение. Договорът е сключен на основание облекченията, предвидени в чл. 62, ал. 2 от Закона за енергетиката, която разпоредба в приложимата си редакция не представлява правно основание за сключване на договора, а се отнася до облекчения на административното производство, предхождащо предоставянето на правото на строеж върху имота - общинска собственост, на реда, по който се предоставя това право на строеж. Тази разпоредба не дерогира общите разпоредби на ЗСПЗЗ и ЗОЗЗ, не представлява специален закон по отношение на императивните разпоредби на § 14 от ПЗР на ЗИДЗОЗЗ и § 27, ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ, а е по-скоро специален закон по отношение на чл. 35, ал. 1 от Закона за общинската собственост, като в тази връзка касаторът твърди, че изначално [община] не е имала правото да се разпорежда със земите върху които е учредено правото на строеж на „4Б Солар“ ЕООД, поради което и договорът е с нищожен предмет.

Излага се и друго основание за нищожност на процесния договор, като такъв с невъзможен предмет - поради това, че към момента на учредяването на правото на строеж – негов предмет, не е съществувал предмет на това право на строеж. Сочи се, че посоченият в процесния договор предмет е „право на строеж и сервитутни права (...) за изграждане на централа за производство не електрическа енергия от фотоволтаични съоръжения (...) въз основа на одобрен технически инвестиционен проект и необходимите строителни книжа“. За разлика от останалите вещни права, правото на строеж е насочено и цели създаването на една нова, бъдеща вещ - постройка, която е трайно прикрепена към притежаван от друг правен субект недвижим имот. За да се упражни учредяването на правото на строеж, на първо място, трябва да се определи неговият обем, като по отношение на съответния недвижим имот бъде одобрен подробен устройствен план или бъде издадена виза за проектиране на основание чл. 180 от ЗУТ. По този начин съответните общински органи следва да посочат обема (застроената площ и допустимата височина на застрояване) на правомощието за застрояване, което се включва в съдържанието на правото на собственост върху поземления имот. Последваща конкретизация се извършва чрез одобряването на архитектурния проект за сградата и издаването на разрешение за строеж. Видно от чл. 1, ал. 2, т. 11 от Договор № 1007-143/29.08.2017 г., се предвижда изграждането на фотоволтаична електроцентрала с мощност до 180 мегавата. Съгласно чл. 137, ал. 1, т. 1 от ЗУТ, изграждането на електрически централи с мощност над 100 мегавата представлява първа категория строеж. Поради тази причина предвиденото по процесния договор строителство не попада в изключенията на чл. 147, ал. 1, т. 14 от ЗУТ и за него е необходимо одобряването на инвестиционни проекти за издаване на разрешение за строеж. В производството пред първата инстанция е безспорно установено твърдението от исковата молба и допълнителната искова молба, че за предвиденото строителство няма одобрени инвестиционни проекти за издаване на разрешение за строеж, няма и издадена виза за проектиране, от което следва, че при сключване на Договор № 1007-143/29. 08. 2017 г. учредяването на правото на строеж не е имало определен и конкретизиран от страните обем, не е имало одобрен ПУП, не е била издадена виза за проектиране, не е имало одобрени инвестиционни проекти. В чл. 1, ал. 2, т. 5 договора се говори за „размер на терен“, върху който следва да се упражни това право - съгласно приложените скици и право на използване на сервитути“, но това не конкретизира правото на бъдещия обект на строеж, а учредяването на право на строеж без да бъде определен неговия обем е невъзможно и прави предмета на сделката липсващ, несъществуващ, следователно невъзможен.

Поддържа се и нищожност на процесния договор поради липса на съгласие и липса на основание (чл. 26, ал. 2, предл второ и четвърто от ЗЗД). Твърди се, че същият е сключен след издаване на заповед на кмета на общината на основание чл. 37, ал. 7 от Закона за общинската собственост въз основа на взето Решение № 293 от 19. 07. 2017 г. на Общински съвет - [населено място], с което Общинският съвет е дал предварително съгласие за учредяване на възмездно право на строеж. Сочи се, че между предварителното съгласие на Общинския съвет - компетентен орган за учредяване на право на строеж, съгласно чл. 37, ал. 4 от ЗОС, и приетото решение по чл. 37, ал. 4, вр. ал. 7 от същия закон не съществува идентичност. На този етап от инвестиционните намерения на „4Б Солар“ ЕООД /впоследствие ЕАД/, е било и невъзможно да се вземе такова решение, с оглед липсата на осъществени предпоставки по чл. 180 от ЗУТ, с оглед на което даденото предварително съгласие представлява само и единствено общо одобрение на едно бъдещо действие от страна на общинските власти, съпровождащо основното решение по чл. 25, ал. 3, т. 4 и ал. 5 от ЗСПСС, но не и същинското решение по чл. 37, ал. 4 от ЗОС, с което да се вземе конкретно решение за учредяване на конкретно право на строеж за конкретен обект. Касаторът счита, че с оглед на това, че не е прието окончателно решение по чл. 37, ал. 4 от ЗОС, то не е налице формирана воля по законосъобразно изразяване на волеизявление от страна на общинския съвет за сключване на договор за учредяване на право на строеж и сервитутни права от страна на [община], следователно не е бил изпълнен съществен елемент от сложния фактически състав на чл. 27, ал. 7 от ЗОС, което се приравнява на липса на съгласие от страна на съдоговарящата страна [община] за сключване на договора. Същите доводи според касатора формират и извод за липса на правно основание за издаване на заповедта на кмета на [община], на заповедта по чл. 37, ал. 7 и следователно липса и на основание за сключване на договора.

На самостоятелно основание се поддържа отделно основание за липса на формирано съгласие за сключване на Договор № 1007-143/29. 08. 2017 г. с твърдения, че договорът е сключен с дружество „4Б Солар“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], въз основа на направено от това дружество инвестиционно предложение до [община], взето решение от Общински съвет - [населено място] и издадена заповед на кмета на общината, след което са извършени промени в обстоятелствата, подлежащи на вписване за дружеството – приобретател на процесното право на строеж, включително промени в собственика на капитала на същото, лицата, които формират органите му на управление и го представляват, и в правноорганизационната му форма. Настоява се, че за сключване на договор с дружеството – приобретател след тези промени, Общински съвет - [населено място] не е давал съгласие, чрез приемане на решение за сключване на договор за учредяване на право на строеж в полза на „4Б Солар“ ЕАД и с лица, упражняващи контрола върху дружеството – приобретател, които са свързани лица с кмета на общината, такава заповед не е издавана и от кмета, а [община], освен че не е била уведомена за извършената промяна в контрола и управлението на дружеството, не и формирала законоустановената воля за учредяване на правото на строеж в полза на това ново дружество, представляващо нов правен субект, възникнал въз основа на преобразуване, чрез промяна на правната форма.

Поддържа се, че съгласно съдебната практика, при въведени няколко основания за нищожност, всяко от които произтича от различни факти и може да съществува самостоятелно, липсва правен интерес от кумулативното обективно съединение на исковете, щом правните последици от обявяването на нищожността са идентични. При изведените твърдения за нищожност, евентуалното произнасяне на съда по обявяване на нищожността на договора би имало идентичен ефект. В този случай, независимо че ищецът поддържа кумулативно съединяване на исковете, съдът следва да ги разгледа при условията на евентуално съединяване и да се произнесе по всеки един от тях в поредност, съобразно естеството на твърдяния порок според основанията по чл. 26 ЗЗД. Въпреки това въззивният съд е приел, че нищожността може да бъде разгледана само ако въпросът е въведен като част от предмета на делото, поради което и извън разглеждане в производството са всички въведени от ищеца с молба от 07. 03. 2022 г. твърдения за нищожност па процесния договор за учредяване на право на строеж. Касаторът сочи, че съобразно решението по Тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС „съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността нa правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства“, както e в настоящия случай. Нищожността е най-тежкият порок на сделките, тя е обективно състояние, което ги лишава от правно значение. Нищожните сделки не пораждат правни последици от момента на сключването им и не могат да бъдат заздравявани. Нищожността настъпва по право и всеки заинтересован правен субект може да се позове на нея, без да е необходимо порокът на сделката да бъде установен предварително по съдебен ред.

Иска се отмяна на въззивното решение, и връщане на делото за ново разглеждане във въззивния съд.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че:

1. Апелативният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос и го е решил в противоречие с практиката на ВКС и ТРОСГТКВКС № 1 от 27. 04. 2022 г. по тълк.д. №1/2020 г. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно: Нищожните договори страдат от най-тежките пороци. Нищожните договори не пораждат правните последици, които страните целят. Всеки правен субект може да се позове на нищожността на една правна сделка. Позоваването на нищожност на правната сделка може да се направи по всяко време и не е ограничено с давност. При висящ процес съдът служебно следва да следи за нищожността и да я обяви независимо от волята на страните. Съгласно т. 3 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС - съдът следи служебно за нищожността, тъй като тя се урежда от императивни норми в защита на публичния интерес и има действие erga omnes. Съдът е длъжен сам да прецени валидността на сделката (дори и без възражения на страните), когато основателността на иска е в зависимост от нейната действителност. Съгласно т. 1 на това ТР, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може сам да приложи императивна материалноправна норма, каквато безспорно е разпоредбата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Нормите, уреждащи нищожността на сделките, са от императивен характер и за приложението им съдът следи служебно, като това произтича от задължението на съда да осигури точното приложение на закона. В този смисъл е решение № 384 от 02. 11. 2011 г. по гр.д. № 1450/2010 г. на I г.о. на ВКС, решение № 240 от 13. 10. 2014 г. по гр.д. № 3144/2014 г., Г. К., III г. о. на ВКС и решение № 145 от 01. 12. 2017 г. по т.д. № 2587/2016 г., Т. К., I т. о. на ВКС. Съгласно т. 10 от Тълкувателно решение № 1 от 17. 07. 2001 г. по гр.д. № 1/2001 г., ОСГК на ВКС, при проверка на правилността на жалбата /явно - …съдът е обвързан от направените в жалбата… - бел. на докладчика в касационната инстанция/ оплаквания, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание. Това правомощие на касационната инстанция се разглежда като изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт. Същото изключение е признато и по отношение на правомощията на въззивния съд при действието на ГПК /в сила от 01. 03. 2008 г./ в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, съгласно която въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено във въззивната жалба като основание за обжалване. С последното се приема, че ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Приема се, че в случай че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.

Задължение е на съда, независимо от процесуалното поведение на страните, е да издири и приложи релевантните правни норми, както и да следи за спазването на повелителните разпоредби на закона като част от преценката за това, дали е доказано пораждане на права и задължения на страните.

Невъзможността на предмета като основание за нищожност на сделките когато е правна, тя може да се установи от самия договор и тогава съдът трябва да я констатира служебно.

2. Апелативният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а именно: Нищожността на правни сделки може ли да бъде разгледана служебно от съда, ако въпросът не е въведен от ищеца или ответника като част от предмета на делото?

Втори въпрос, произтичащ от първия: Следва ли по неприключил правен спор и междувременно влязло в сила тълкувателно решение на ВКС, разглеждащо конкретно твърдение за нищожност на правоотношението, от което ищецът черпи правото си на иск във висящия процес, решението на второинстанционния съд да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание и да бъде върнато за ново разглеждане на друг състав на въззивния съд, или касационният съд може да реши по същество, произнасяйки се по евентуалната нищожност на правната сделка, във връзка с която е предявен искът?

3. Апелативният съд е приел, че нищожността може да бъде разгледана само ако въпросът е въведен като част от предмета на делото. Касаторът счита, че в тази си част решението е очевидно неправилно и поради това самостоятелно основание подлежи на допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК, поради следните съображения:

Съгласно тълкувателно решение № 1/2020/27. 04. 2022 г. на ОСГТК на ВКС, по въпроса: „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражения за нищожност?“ Съдът е приел, че е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.

Императивните норми, уреждащи нищожността на сделките, не могат да бъдат дерогирани по волята на страните, които са ги сключили. Договорната автономия не е абсолютна, тя е ограничена от чл. 9 ЗЗД, според който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото той не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Когато тази забрана не е спазена, при оценката на правното действие на договора, съдът трябва да се ръководи от принципа на законността и да приложи закона точно. Материалният закон няма да бъде приложен точно, ако съдът игнорира установените от него при преценката на доказателствата факти, опорочаващи сделката. След като страните по сделката имат задължение да спазват правопорядъка и да не договарят в противоречие с императивните правни норми, когато ги нарушават, следва да понесат последиците на нищожността, която при отнесен до съда спор, ще бъде констатирана служебно. Обратното тълкуване е неприемливо, защото нарушава баланса между основните принципи на гражданския процес като абсолютизира диспозитивното начало за сметка на законността и служебното начало, задължаващи съда да следи за спазването на императивните правни норми, които са основа на обществения ред.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира касационната жалба за неоснователна, претендира разноски в производството по чл. 288 от ГПК.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатор иск въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че предявеният иск е за разваляне по реда на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД на процесния договор за учредяване на право на строеж и сервитутни права върху недвижим имот, поради неизпълнение в срок на задължения на приобретателя – ответника по делото.

По отношение на въведените с молба на ищеца – касатор [община] от 07. 03. 2022 г., след даване ход на спора по същество, твърдения за нищожност на процесния договор, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск за разваляне по съдебен ред на договор поради неизпълнение на задължение; За да бъде уважен този иск първото, което следва да установи ищецът е между страните да е сключен действителен договор, който ги обвързва, а прогласяването на договора за нищожен би довело до отхвърляне на иска за развалянето му. Съдът е приел, че няма пречка искът по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД да бъде съединен с иск за нищожност на същия договор, но само в отношение на евентуалност на иска за разваляне при условие за отхвърляне на иска за нищожност; Във всички случаи обаче, съдът дължи произнасяне само в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска, поради което и пред въззивна инстанция предметът на спора не може да бъде променян с въвеждането от ищеца на нов, различен иск; Съдът е длъжен да даде защита и съдействие на страните само в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска, и да се произнесе по релевираните от страните възражения, доводи, реплики и дуплики; Съдът не може да се произнася служебно по факти и обстоятелства, които не са въведени от ищеца и ответника в предмета на спора; Няма пречка в процеса по иск за разваляне на договор да бъде приет за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск за прогласяване на нищожността на договора или да бъде разгледано възражение за нищожност на договора; Съдът не може да се самосезира, нито да се произнесе извън предмета на делото; За да се произнесе съдът по въпроса за нищожността, той трябва да е въведен като част от предмета на делото чрез съответното възражение, заявено в преклузивните срокове или по предявен инцидентен установителен иск; Възражение за нищожност на процесния договор от ответната страна няма направено. Съставът на ВАС е посочил, че му е известно образуваното тълкувателно дело № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС по въпроса „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност?“, но че до постановяване на задължително за съдилищата тълкувателно решение споделя становището, че нищожността може да бъде разгледана само ако въпросът е въведен като част от предмета на делото, поради което и извън разглеждане в производството са всички въведени от ищеца с молба от 07. 03. 2022 г. твърдения за нищожност на процесния договор за учредяване на право на строеж.

По основателността на предявения иск за разваляне на процесния договор при условията на чл. 87 от ГПК, въззивният състав е приел, че с процесния договор [община] е учредила в полза на „4Б Солар“ ЕООД право на строеж и сервитутни права за срок от 50 години върху четири поземлени имота, общинска собственост, за изграждане на централа за производство на електрическа енергия от фотоволтаични съоръжени с мощност до 180 MW от „4Б Солар“ ЕООД, при цена на правото на строеж в размер на 110000 лв.; Не е спорно плащането на 10 % от договорената цена в деня на сключване на договора; В чл. 10 и чл. 11 от договора страните са уговорили сроковете в които следва да бъде изградена фотоволтаичната централа. С анекс към договора от 26. 06. 2018 г. сроковете са изменени и релевантните са: задължението на приобретателя да проектира и одобри необходимите книжа е в срок до две години от сключване на договора, или до 26. 09. 2019 г., а първият етап - изграждане на присъединителна подстанция 110 кV/20 кV и изграждане на до 5 MW мощност е със срок на въвеждане в експлоатация със срок м. декември 2019 г.

Според съда не е спорно че към датата на завеждане на исковата молба - 24. 09. 2019 г. няма изготвени и одобрени строителни книжа и започнало строителство на фотоволтаичната инсталация. Спорно по делото е налице ли е виновно неизпълнение на задълженията на приобретателя или забавата му се дължи на забава на кредитора [община].

Съдът е приел, че правото на строеж по процесния договор е учредено върху земеделска земя - пасище, общинска собственост. За да може да бъде изградено съоръжението, следва да бъде променено предназначението на земеделската земя и изготвен подробен устройствен план. Съобразно чл. 2, ал. 1 и чл. 9, и чл. 2, ал. 1 от договора задължение за изработването на ПУП и промяна на предназначението за земята е на приобретателя, който следва да го извърши за своя сметка.

Не е спорно предприемането на действия от страна на [община] за прекратяване на сключения между страните договор. С решение № 479 на Общински съвет Девня на извънредно заседание на 20. 07. 2018г. е взето решение за прекратяване на учреденото с договора от 29. 08. 2017 г. право на строеж и е възложено на заместник-кмета на общината да прекрати сключения с „4Б Солар“ ЕООД договор. Това решение е отменено от ОбС № 524 от 31. 10. 2018г.

Не е спорно, че причината за взетите решения е съмнението за конфликт на интереси между кмета на общината и дружеството приобретател след промяна на собствеността с вписване от 05. 04. 2018 г. Не е спорно, че КПКОНПИ е постановила решение от 19. 09. 2018 г., с което не е установила конфликт на интереси по отношение на кмета на общината, във връзка с подписания на 29. 08. 2017 г. договор.

Така взетите решения на Общинския съвет, съставът на въззивния съд е намерил като действия на кредитора, осуетяващи изпълнението на задълженията на приобретателя по договора. При наличие на частен интерес, лицето, заемащо висша публична длъжност следва незабавно след възникване или след узнаване на данните за наличие на частен интерес да си направи самоотвод от изпълнението на конкретно правомощие съобразно нормите на Глава осма, раздел III от ЗПКОНПИ. Възможност за едностранно прекратяване на сключен договор при съмнения за конфликт на интереси не е предвидена нито в ЗПКОНПИ, нито в сключения между страните договор.

Според съда по-натам именно в рамките на този период /20. 07. 2018 г. - 31. 10. 2018 г./ се установява влизане в сила на решения №№ 460, 461, 462 и 463 от заседание на ОбС от 13. 06. 2018г. за одобряване на ПУП-ПЗ за четирите имота, предмет на процесния договор. Решенията са публикувани в ДВ бр. 53 от 26. 06. 2018 г.

След изтичане на тридесетдневния срок за обжалването им въпреки влизането им в сила, удостоверение от [община] за влизането им в сила и липсата на жалби е издадено от общинската администрация едва на 18. 10. 2018 г., като за забавата в този период вината е на общината.

Въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията на общината за нарушения на задължения на приобретателя за уведомяване на общината за вписани промени по партидата на търговското дружество. Сключеният между страните договор не предвижда задължение на страните да уведомяват насрещната страна за настъпили промени във вписани в търговския регистър обстоятелства. Нормата на чл. 18 от договора касае единствено изпращането на съобщения между страните. При преобразуване чрез промяна в правноорганизационната форма съобразно чл. 264, ал. 1 от ТЗ новоучреденото дружество става правоприемник на преобразуващото се дружество, което се прекратява без ликвидация. Поради което и след вписване на преобразуването „4Б Солар“ ЕАД е страна по сключения с общината договор.

Според съда неоснователно е и възражението, че Общинският съвет не е страна по сключения между страните договор. Общинският съвет е орган на местното самоуправление и действа в рамките на своите правомощия съобразно ЗМСМА за вземане на решения за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, и определя конкретните правомощия на кмета на общината.

На следващо място съставът на въззивния съд е констатирал съществена забава на [община] във връзка с липсата на изготвена Тарифа за таксите, които се заплащат при промяна на предназначението на земеделски земи от общинския поземлен фонд на [община] за неземеделски нужди.

Установено е по делото че Комисията за земеделски имоти към Министерство на земеделието, храните и горите с решение № КЗЗ-10 от 28. 05. 2019 г. е взела решение за промяна на предназначението на поземлените имоти, върху които е учредено право на строеж с процесния договор за изграждането на обект фотоволтаична електроцентрала. На основание чл. 24, ал. 5 от ЗОЗЗ решението за промяна на предназначението на земеделската земя влиза в сила след заплащане на такса по чл. 30, ал. 1 или 2, освен в случаите по чл. 30 ал. 3 и 4, какъвто настоящият не е. Съобразно чл. 30, ал. 2 от ЗОЗЗ при промяна на предназначението на земеделска земя от общинския поземлен фонд се заплаща местна такса, определена от общинския съвет. На основание чл. 24, ал. 5, т. 1 от ЗОЗЗ решението за промяна на предназначението на земеделската земя губи правно действие, когато в тримесечен срок от съобщаването по реда на чл. 24а не е заплатена таксата по чл. 30.

Според въззивния съд не е спорно, че както към момента на съобщаване на решението, така и към момента на предявяване на иска няма приета от ОбС - Девня тарифа за дължими местни такси при промяна на предназначението на земеделска земя от общинския поземлен фонд, изискуема по закон. Неплащането на такса в определения срок е скрепено със санкция - загубване на правното действие на решението за промяна на предназначението на земеделската земя, поради което и въззивният съд е намерил, че от страна на общината е създадена пречка за промяна на предназначението на земеделската земя. Фактът че след сезиране от приобретателя от ОбС е приета тарифа и същата е отменена по административен ред по жалба на въззиваемото дружество, не освобождава общината от отговорността й към дружеството приобретател, поради което и това констатирано от въззивния съд обстоятелство, същият е квалифицирал като забава на кредитора.

На трето място, според въззивния съд, установено е по делото, че искането за промяна на предназначението на земеделската земя за неземеделски нужди до МЗХГ за изграждане на фотоволтаична електроцентрала е подадено от въззиваемото дружество на 22. 10. 2018 г., след издаването на удостоверението от общината за влязъл в сила ПУП. Решението на КЗЗ към министерството на земеделието, храните и горите е от 28. 05. 2019 г. Съобразно чл. 24, ал. 2 от ЗОЗЗ комисията следва да постанови решението за промяна на предназначението на земеделските земи в тридесетдневен срок от предложението. С оглед на изложеното е налице забава в произнасянето на комисията с почти шест месеца. Тази забава не е по вина на приобретателя и той не може да носи отговорност за неизпълнението в срок на задължението си по договора с общината.

В заключение въззивният съд е изложил, че на основание чл. 87, ал. 1 от ЗЗД кредиторът може да развали договора след даване на подходящ срок за изпълнение, когато длъжникът не изпълни задължението си поради причина, за която отговоря. Предпоставките за упражняване на потестативното право на кредитора да развали договора са три: неизпълнение на задължение, неизпълнението трябва да е виновно и кредиторът трябва да бъде изправен. Съдът е приел, че в настоящия случай е установено неизпълнение на договорните задължения на приобретателя, но от събраните по делото доказателства не се установява по безспорен начин неговата вина, предвид констатираните от съда действия на кредитора и на трето лице, довели до забава. Не е установено и че кредиторът е изправна страна. Напротив, установената по делото липса на изискуема по закон тарифа за местни такси при промяна на предназначението на земеделска земя от общинския поземлен фонд и съществуващата нормативна уредба в ЗОЗЗ, прави промяната на предназначението на земеделската земя невъзможно, а от там невъзможно и изпълнението на договорните задължения на приобретателя.

С оглед на така изложеното, съставът на въззивния съд е намерил предявения иск за разваляне по реда на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, на сключения между страните, процесен договор за учредяване на право на строеж, за неоснователен, поради което и в заключение е приел, че същият правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В конкретният процесен случай в началото /т. 1/ на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, където се твърди, че въззивният съд е отговорил на материалноправен въпрос в противоречие със задължителната и каузалната практика на касационната инстанция – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, правен въпрос от страна на касатора въобще не е формулиран. Вместо това са пресъздадени част от оплакванията, изложени в касационната жалба и е цитирана практика на ВКС, в противоречие с която се твърди въззивният съд да е дал отговор на материалноправен въпрос, без обаче такъв да бъде формулиран не само стриктно във въпросителна форма и в граматически смисъл, но дори и като възможност да бъде извлечен като конкретно формулиран, макар и в разказвателна форма, но въпрос по приложението на правна норма, правен институт и/или правен принцип, като общи правила за поведение на правните субекти – част от действащия обективен правов ред. Това е достатъчно, съобразно цитираните по-горе и задължителни за съдилищата разрешения, обективирани в т. 1 от ТРОСГТКВКСО № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., за да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на претендираното основание по т. 1 от изложението на касатора.

В т. 2 от изложението на касатора на основания за допускане на касационно обжалване са формулирани два въпроса със само общото, въобще необосновано с изложени конкретни съображения твърдение, че по отношение на тях е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, и също само общото заявление, че апелативният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – просто възпроизвеждане на съдържанието на законовия текст, уреждащ този допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба.

От там /в т. 2/ формулираните два въпроса вторият не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото е изцяло хипотетичен, а освен това във формулировката му липсва, като предпоставка за евентуално допускане на въззивното решение до касационно обжалване, това в същото решение въззивният съд да е дал отговор на правен въпрос, в противоречие с разрешенията, дадени с междувременно, по време на висящността на делото, постановено от касационната инстанция, тълкувателно решение. Във втората му част освен че е хипотетичен, отговорът на същия въпрос би зависил изцяло от конкретните обстоятелства по делото, поради което и така формулиран, същият не би могъл да получи принципен отговор, като такъв на правен въпрос по прилагането на общо правило за поведение на правните субекти. Освен всичко друго в края му въпросът третира правомощията, съответно – и задълженията не на въззивната инстанция, решението на която е предмет на преценка, а на касационната такава в производство по чл. 290 от ГПК - след евентуалното допускане на касационно обжалване на въззивното решение, които правомощия са поначало извън възможния предмет на всяко производство по чл. 288 от ГПК, като настоящото.

Първият въпрос, формулиран в т. 2 от изложението на касатора е правен и принципно годен да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение него обаче /както и по отношение на произтичащия от него следващ въпрос в случай, че противно на изложеното непосредствено по-горе, бъде приет за годно общо основание за допускане на касационно обжалване, за каквото приемане не са налице основания/, не е налице само общо, бланкетно заявеният от касатора, допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точният смисъл на тази законова разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Нищо от изложеното в настоящият процесен случай не е налице. Касаторът не обосновава наличието на поддържания от него допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с конкретни твърдения в насока на приетото по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от цитираното тълкувателно решение, а се ограничава само декларативно да заяви, че по поставените от него втори и произтичащият от него следващ въпрос, е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. При така само бланкетно заявеното и липсата на конкретно обосноваване относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, касационно обжалване на въззивното решение при условията на същата законова норма, не следва да бъде допуснато дори и само поради това. В допълнение касационният състав намира, че в случая нито приложимите към спора правни норми са непълни, неясни или противоречиви, за да е наложително създаването на съдебна практика по прилагането им или осъвременяването на съществуващата, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито се налага промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Приложимите норми в случая са ясни, не е налице противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилното им тълкуване практика, напротив - по поставените въпроси е налице и на касационния състав е служебно известна обилна и еднопосочна практика на касационната инстанция, включително и задължителна за съдилищата такава на ВКС и ВС, обективирана в тълкувателни решения и постановления, част от която е нарочно цитирана и от самия касатор в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване /в частта му по т. 1 от същото/, и наличието на която поначало изключва възможността за селектиране на касационната жалба по така поставените въпроси, и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретният процесен случай касаторът обосновава претендираната от него очевидна неправилност на въззивното решение с изложеното от въззивния съд, че нищожността може да бъде разгледана само ако въпросът е въведен като част от предмета на делото. Като се основава на постановеното по задължителен за съдилищата начин в ТРОСГТКВКС № 1 от 27. 04. 2022 г. по тълк.д. №1/2020 г. в насока на това, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, касаторът и тук възпроизвежда неколкократно изложените от него в касационната му жалба и в т. 1 от изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, принципни положения за същността на нищожността на сделките с нейните последици, императивността на нормите, които я уреждат и невъзможността да бъдат дерогирани по волята на страните, с произтичащата от това последици за ограничаване на договорната автономия от забраната уговорките между тях да противоречат на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Набляга се на това, че когато тази забрана не е спазена, при оценката на правното действие на договора, съдът трябва да се ръководи от принципа на законността и да приложи закона точно. Материалният закон няма да бъде приложен точно, ако съдът игнорира установените от него при преценката на доказателствата факти, опорочаващи сделката. След като страните по сделката имат задължение да спазват правопорядъка и да не договарят в противоречие с императивните правни норми, когато ги нарушават, следва да понесат последиците на нищожността, която при отнесен до съда спор, ще бъде констатирана служебно. Обратното тълкуване е неприемливо, защото нарушава баланса между основните принципи на гражданския процес, като абсолютизира диспозитивното начало за сметка на законността и служебното начало, задължаващи съда да следи за спазването на императивните правни норми, които са основа на обществения ред.

Всичко така изложено от касатора е принципно вярно, но не сочи на очевидна неправилност на въззивното решение в случая. Нищожността, визирана в ТРОСГТКВКС № 1 от 27. 04. 2022 г. по тълк.д. №1/2020 г., като видово понятие в рамките на недействителността на сделките, като родово такова, по правните си характеристики и последици, е безспорно идентична с претендираната от касатора по делото и в частност – в подробните му оплаквания, изложени в тази насока в касационната жалба, и в т.т. 1. и 2 от изложението му. Така конкретно поддържаните от него обаче пред касационния съд, основания за нищожност на процесния договор, нито са такива, при които обусловената от тях нищожност на договора произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, поради което и се явява ясно и безалтернативно разпознаваема от съда, без да е необходимо страните да я релевират, обосновават или да искат и/или извършват нарочни процесуални действия по установяването й, нито пък в конкретния процесен случай /и това е свързано с точно тези нейни, тук изложени характеристики/, неконстатирането й, и то – служебно, от страна на съда, разкрива белезите на очевидна неправилност на решението му, във възприетия в практиката на ВКС и изложен по-горе в настоящите мотиви смисъл.

Нито едно от основанията за нищожност на процесния договор и конкретният начин на обосноваване на наличието им по делото, изложени в касационната жалба, възпроизведени и в настоящите мотиви, не разкриват белезите на нищожност, ясно определени по задължителен за съдилищата начин в ТРОСГТКВКС № 1 от 27. 04. 2022 г. по тълк.д. №1/2020 г., за да е налице задължение на съда и служебно да следи за нея, респ. – да я прогласи и/или съобрази решението си по спора с наличието й, когато същата е от значение за изхода на делото. Такова задължение за съда е налице и това е ясно записано в тълкувателното решение, също ясно и коректно е възпроизведено и от касатора и в жалбата му, и в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, т.е. същата е явно и ясно видна от тях и това е така когато или от обективираната по делото форма на сделката е видно, че не е спазена такава за нейната действителност, или от съдържанието на сделката е видно, че същото или част от него, противоречи на императивни правни норми и/или повелителни принципи на правото, или пък явно преследва забранена от закона цел. Такива случаи биха били налице пр. при сделка с вещни права върху недвижими имоти, оформена писмено, но не в нотариална форма, доброволна делба на недвижими имоти или отказ от право на собственост върху недвижим имот, оформени писмено, но без нотариална заверка на подписите на изявилите съответната воля лица, прехвърляне на търговско предприятие или дял от търговско дружество с договор без нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието, извършени едновременно, и др.п., и всяка от тези хипотези може да бъде установена от съда при обикновен преглед на доказателствата, приложени по делото в уверение на сключването на съответната сделка или извършването на съответното волеизявление. По отношение съдържанието на сделката такава нищожност, която е явно видна, би била налице например при сделка с наследствени права от наследство в случай, че по делото също са налице доказателства, при обикновеното запознаване с които се установява, че наследството още не е открито, обективирани по делото решения на органите на търговско дружество, които противоречат на също представено по делото, влязло в сила решение на съда по см. на чл. 75 от ТЗ и др.п.

Нищо такова в процесния случай не е налице. Евентуалната проверка за наличието или липсата на конкретно заявените от касатора в жалбата му и поддържани от него пред касационния състав, основания за нищожност на процесния договор, съобразно също конкретните им вид и начин на обосноваване, изискват освен нарочното им релевиране по делото от заинтересована от това страна, но също така и своевременното заявяване, допускане и извършване, при спазване на съответните процесуални правила за това, включително уреждащи процесуалната преклузия в гражданския процес, и на нарочни съдопроизводствени действия, по проверка със средствата на гражданския процес, на твърденията за наличието на такава нищожност, и на установяващите я по делото доказателства.

При изложеното и в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК настоящият касационен състав не намира, че обжалваното въззивното решение в случая е очевидно неправилно, поради което и същото не следва да се допусне до касационно обжалване и на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

По постъпилите близо година след изтичането на срока за касационно обжалване на въззивното решение /през м. май 2023 г./, допълнения към касационната жалба, касационният състав не дължи произнасяне.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение