Определение № 5819 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 995/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на РБ срещу решение № 1357 от 24.11.2023 г. по в. гр. д. № 2003/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което Прокуратура на РБ е осъдена да заплати на М. Б. М. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ още 12 000 лв. към присъдените с първоинстанционното решение 10 000 лв. или общо 22 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление от общ характер, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.06.2021 г. до окончателното й изплащане и е потвърдено решение № 2075 от 22.04.2023 г. по гр. дело № 8190/2022 г. на Софийския градски съд в частта, в която е отхвърлен предявеният от М. Б. М. срещу Прокуратура на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за сумата над размера от 22 000 лв. до пълния претендиран размер от 150 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди и в частта, с която е уважена претенцията за осъждане на Прокуратура на РБ да заплати на М. Б. М. сумата от 5 996.10 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, представляващи лихва от внесена парична гаранция по наказателното производство за периода 15.03.2010 г. - 20.01.2016 г. със законна лихва от 22.06.2021 г. до изплащане на задължението и сумата от 400 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди, състоящи се в заплащане на адвокатско възнаграждение за представителство и защита в наказателното производство. Поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Подадена е и насрещна касационна жалба от М. Б. М.. В случай, че се допусне до разглеждане касационната жалба на Прокуратурата, М. Б. М. обжалва решението в частта, в която е потвърдено отхвърляне на иска му за сумата над 22 000 лв. до 150 000 лв. За да се произнесе по искането за допускане, ВКС взе предвид следното: Производството по делото е било образувано по искова молба на М. Б. М. срещу Прокуратура на РБ, с която се иска, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, присъждане на 150 000 лв. неимуществени вреди и имуществени вреди, от които 6010 лв. пропуснати ползи от неизползване в периода 15.03.2010 г. - 20.01.2016 г. на внесена от ищеца като парична гаранция сума в размер на 10 000 лв. и 400 лв. платено адвокатско възнаграждение по наказателното дело. Прокуратурата на РБ, в качеството си на ответник, е оспорила исковете по основание и размер. Поддържа становище за законосъобразност на действията на прокуратурата и наличие на проведено разследване в разумен срок, като по-продължителен срок производството се е намирало в неговата съдебна фаза, където органите на прокуратурата нямали ръководни функции. От съществено значение с оглед преценката за провеждане на производството в разумен срок било обстоятелството, че в качеството на обвиняем били конституирани още пет лица. Въззивният съд е приел за установено, че с постановление от 24.02.2010 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем по досъдебно производство № 162/2009 г. по описа на Националната следствена служба /НСлС/, пр. пр. №11424/2008 г. по описа на Софийската градска прокуратура /СГП/ за извършване на престъпление по чл. 203, ал. 1, вр. чл. 202, ал. 1, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 93, т. 1, „б", вр. чл. 20, ал.1, 2 и 4, вр. чл. 26, ал. 1, както и във вр. с чл. 212, ал. 5, вр. ал. 1, предл. 1, вр. чл. 20, ал. 1 и 2, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. С постановлението за привличане е била взета мярка за неотклонение "парична гаранция" в размер на 100 000 лв., която след обжалване била изменена на 10 000 лв. С определения от 25.02.2010 г. и от 24.03.2010 г. по н.ч.д. №973/2010 г., по описа на СГС и от 05.05.2011 г. по н.ч.д. № К-338/2011 г. на СГС били наложени обезпечителни мерки – възбрани и запори върху притежаваното от ищеца лично имущество, както и възбрани върху имуществото, собственост на дружества, чийто едноличен собственик на капитала е ищецът - „Конкордия“ ЕООД и „ДБМ Трейд“ ЕООД. На 12.11.2010 г. по отношение на деянията бил внесен обвинителен акт в съда и било образувано НОХД № 5056 от 2011 г. по описа на СГС. С присъда от 15.12.2015 г. СГС признал ищеца за невиновен по всички повдигнати срещу него обвинения, като с определение от 15.12.2015 г. изменил наложената мярка за неотклонени от "парична гаранция" в "подписка" и отменил наложените върху имуществото на ищеца и съпругата му и на свързаните с него дружества „Конкордия“ ЕООД и „ДБМ Трейд“ ЕООД обезпечителни мерки. По протест на Софийската градска прокуратура делото било разгледано от Софийския апелативен съд, първи състав по ВНОХД № 32/2017 г., който с решение от 29.06.2017 г. отменил присъдата поради допуснати съществени процесуални нарушения и върнал делото за ново разглеждане на Софийска градска прокуратура. С постановление от 29.11.2019 г. по пр. пр. №11424/2008 г. по описа на Софийската градска прокуратура досъдебно производство № 162/2009 г. по описа на НСлС (пр. пр. № 11424/2009 г. по описа на СГП) било прекратено. По жалба на обвиняемите М. Б. М. и В. И. Драганов с определение от 15.02.2021 г. по НЧД 3733/2020 г. Софийският градски съд отменил постановлението на СГП от 29.11.2019 г. и върнал делото за произнасяне съобразно изискванията на закона. По частен протест на Прокуратурата Софийския апелативен съд по ВНЧД 460/2021 г. отменил определението на СГС и потвърдил постановлението на СГП за прекратяване на производството. Определението на САС влязло в сила в деня на постановяването му - 22.06.2021 г. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е отчел, че обвинението е за тежко умишлено престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от десет до двадесет години. Съобразил е, че наказателното производство е продължило 11 години и близо 4 месеца, както и обстоятелството, че последните година и осем месеца се дължат основно на поведението на ищеца, който е предприел действия по обжалване на постановлението на Прокуратурата за прекратяване на производството от 29.11.2019 г., което е влязло в сила на 22.06.2021 г. Отчел и факта, че спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение парична гаранция в размер на 10 000 лв. от 10.03.2010 г. до 15.12.2015 г., както и че свободата му на предвижване не е била ограничена. Взето е предвид обстоятелството, че в периода 25.02.2010 г. до 15.12.2015 г. ищецът не е могъл да се разпорежда с имуществото си, доколкото по отношение на същото са били предприети обезпечителни мерки чрез налагането на възбрани и запори. Съдът е намерил, че наказателното производство е обхванало един значителен период от живота на ищеца, когато той е бил в най-активна възраст – 33-годишен при повдигане на обвинението, съответно 44-годишен при влизане в сила на акта, с който производството е приключило окончателно. Съобразени са и установените по делото факти за медийното отразяване на случая, като широкият медиен отзвук безспорно се дължал на участието по делото в качеството на обвиняем/подсъдим на министър и заместник-министър, като при отразяването му се споменавало и името на ищеца. Съдът е посочил, че случая се отразил и на професионалната дейност на ищеца – било опетнено името му на професионалист, като приел за неоснователно общото твърдение на ищеца за наличие на изключително негативно отражение върху търговската му дейност. От показанията на свидетелите приел за установено, че воденото наказателно производство се отразило негативно и върху емоционалното състояние на ищеца, същият напълнял значително, вложили се и отношенията му с неговата съпруга. За неоснователно е прието твърдението на ищеца, че здравословното му състояние се е влошило в следствие на повдигнатото му обвинение, в т.ч. наличието на хипертонични кризи, тъй като по делото не са представени медицински документи и/или заключение на съдебен експерт, които да установяват сочените обстоятелства. При тези съображения и предвид социално - икономическите условия в страната, въззивният съд е приел, че справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 22 000 лв. Поради частично несъвпадане на изводите на двете инстанции по същество, съставът на САС е отменил решението на СГС в частта, с която е отхвърлена претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 10 000 лв. до 22 000 лв., осъдил е Прокуратурата на РБ да заплати още 12 000 лв. и е потвърдил първоинстанционното решение в останалата обжалвана част. По отношение на претенцията за присъждане на обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи в размер на законната лихва върху внесената като парична гаранция сума, въззивният съд е приел, че ищецът има право на претендираното обезщетение. Изложил е съображения, че в случая мярката за неотклонение се явява незаконна поради последвалото прекратяване на наказателното производство и задържането на внесената въз основа на нея сума е без правно основание. Като в периода на нейното задържане, ищецът е бил в невъзможност да използва сумата за задоволяване на собствените си нужди, както и да реализира доход от нея. Следователно ищецът е пропуснал да реализира полза, което представлявало имуществена вреда, подлежаща на обезщетяване. Налице била и причинна връзка между пропуснатата полза и незаконното обвинение. За неоснователно е прието оплакването във въззивната жалба, че ищецът е разполагал с процесуалната възможност да обжалва наложената мярка пред съд, като е отчетено обстоятелството, че всъщност ищецът е обжалвал наложената от прокурора мярка парична гаранция от 100 000 лв. и гаранцията от 10 000 лв. е наложена от съда. По тези съображения съдът е счел, че се дължи присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 5 996.10 лв., представляващо лихва от внесена парична гаранция по наказателно производство за период от 15.03.2010 г. - 20.01.2016 г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и е потвърдил първоинстанционното решение в тази му част. За неоснователни съдът е приел оплакванията във въззивната жалба във връзка с претенцията за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено в размер на 400 лв. в наказателното производство адвокатското възнаграждение, тъй като по делото са представени доказателства за извършването на претендирания за възмездяване разход. В касационната си жалба Прокуратурата на РБ поддържа, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен, не съответства като еквивалент на действителните вреди, претърпени от ищеца и същият е определен в нарушение на установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. Поддържа се, че съдът не е изложил мотиви за причинно-следствената връзка между установените от съда обстоятелства и вредите, както и значението на всяко от обстоятелствата за размера на обезщетението. Освен това не били взети предвид продължителността на производството в неговата досъдебна фаза, в т.ч. краткият период от около 9 месеца - от привличането на ищеца като обвиняем до внасянето на обвинителния акт срещу него в съда, наличието на няколко обвиняеми, възрастта на ищеца, липсата на взета мярка за неотклонение, която да ограничава свободата и правото на предвижване на ищеца. Дадена била и неправилна правна оценка на широката медийна разгласа, тъй като ПРБ не следва да носи отговорност за изразеното журналистическо мнение. Касаторът излага още, че в нарушение на процесуалния закон съдът не е приложил разпоредбата на чл. 172 ГПК, преценявайки показанията на разпитаните в хода на производството свидетели. Поддържа се и становище за липса на предпоставките за присъждане на обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи и претърпени загуби. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя се правен въпрос отнасящ се до задължението на съда, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД, като се поддържа, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г .; т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Поставя се и въпросът как се определят неимуществените вреди и какво е съдържанието на понятието "справедливост" по чл. 52 ЗЗД, като се твърди, че по него въззивният съд е дал правно разрешение, което противоречи на практиката на ВКС, изразена в решение № 35 от 31.03.2022 г. по гр. д. № 1925/2021 г. на III г. о. на ВКС; решение № 60251 от 19.11.2021 г. по гр. д. № 281/2021 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 356 от 09.12.2014 г. по гр. д. № 2946/2014 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 140 от 31.07.2018 г. по гр. д. № 2723/2017 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 197 от 17.05.2011 г. по гр. д. № 1211/2010 г. на III г. о. на ВКС, решение № 15 от 04.02.2020 г. по гр. д. № 1510/2019 г. на III г. о. на ВКС и решение № 50155 от 21.11.2022 г. по гр. д. № 4473/2021 г. на III г. о. на ВКС. Поставените от касатора въпроси касаят тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД. Същите са обусловили изхода на спора, но са решени в съответствие с практиката на ВКС. Практиката на ВКС по въпроса за това как се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД е трайна и еднозначна. В ППВС № 4/68 г. и решения на ВКС по чл. 290 ГПК, е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Такива обстоятелства, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, са: личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Във всички случаи на приложение на чл. 52 ЗЗД, база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди са стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането. В разглеждания случай при определяне на паричния еквивалент на понесените от ищеца неимуществени вреди, въззивният съд е извършил преценка на всички относими към спора факти и обстоятелства и начина, по който увреденото лице лично е понесло вредата. Отчел е, че повдигнатото обвинение е за тежко умишлено престъпление; взел е предвид общата продължителност на наказателното производство, възрастта на ищеца, данните за медийното отразяване на казуса, наложената мярка за неотклонение "парична гаранция", допуснатите обезпечителни мерки чрез налагане на възбрани и запори, невъзможността ищецът да се разпорежда с имуществото си за един продължителен период от време, уронването на престижа и репутацията му в професионален план, както и цялостното отражение на случая върху емоционалното състояние на ищеца и данните за крах в отношенията със съпругата му. Въззивният съд в съответствие с трайно установената съдебна практика при определяне размера на неимуществените вреди е взел под внимание всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите си е посочил конкретните такива, имащи значение за размера на вредите. Изложеното дава основание да се приеме, че поставените от касатора въпроси са разрешени в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС, която установява механизма, по който се определя обезщетението за вреди от непозволено увреждане. Това изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване. В обобщение, не са налице основания за допускане на касационното обжалване. При този изход на делото в настоящето производство по чл. 288 ГПК, насрещната касационна жалба следва да се остави без разглеждане на основание чл. 287, ал. 4 ГПК, предвид недопускането на касационно обжалване по основната касационна жалба и липсата на основание за разглеждането й по същество. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение