Определение № 775 от 06.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5807/2013 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата С. Т. М., чрез адв.Г. Н. срещу решение № 159/12.04.2013 г. по в.гр.дело № 259/2011 г. на Добричкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 76/22.02.2011 г. по гр.дело № 1143/2010 г. на Добричкия районен съд, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателката срещу [фирма] [населено място] на лицето К. Г. Д. иск за прогласяване нищожност, поради липса на предмет/невъзможен предмет/ на договор за продажба на недвижим имот, сключен между жалбоподателката и посочения търговец с нот. акт № 108/2005 г., отхвърлен е предявения от жалбоподателката срещу посочения едноличен търговец иск за прогласяване нищожност, поради липса на предмет/невъзможен предметна договор за продажба на недвижим имот, сключен на 08.07.2005 г. между П. В. Г. и ответника с нот. акт № 109/2005 г. Със същото решение на Д. е отхвърлен предявеният иск от жалбоподателката С. Т. М. срещу [фирма] [населено място] на лицето К. Г. Д. за разваляне на договор за продажба на недвижим имот, сключен между жалбоподателката и ответника, обективиран в нот.акт № 108/2005 г. поради неизпълнение на задължението на купувача за предаване на обектите по договора съобразно уговорения срок, както и за задължението апартаментите на четвъртия етаж от сградата да се обслужват от самостоятелно стълбище и асансьор. Със същото решение на Д. е отхвърлен предявения от жалбоподателката срещу едноличния търговец иск за разваляне на договор за продажба на недвижим имот до размера на наследствената й квота – Ѕ ид.част, сключен на 08.07.2005 г. между П. В. Г. и посочения едноличен търговец, обективиран в нот.акт № 109/2005 г., поради неизпълнение задължението на купувача за предаване на обектите по договора съобразно уговорения срок, както и на задължението апартаментите на четвъртия етаж от сградата да се обслужват от самостоятелно стълбище и асансьор. Жалбоподателката поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението към касационната жалба са поставени правните въпроси: 1. към кой момент следва да се преценява наличието или отсъствието на предпоставките, обуславящи недействителността на договора за продажба/замяна/ на бъдеща вещ – към момента на неговото сключване или към по-късен момент – момента на постановяване на съдебния акт респ.възникването на вещта, решен в противоречие с практиката на ВКС - решение № 1146/16.12.2008 г. по гр. дело № 4415/2007 г. на ВКС, I г.о., решение № 1561/27.12.99 г. по гр.дело № 806/99 г. на ВКС, IV г.о., решение № 102/08.04.2010 г. по гр.дело № 4017/2008 г. на ВКС II г.о.постановени по чл.290 ГПК, 2. налице ли е възможен предмет на договора за продажба/замяна/ на недвижим имот, при който едната страна срещу собствеността на прехвърления терен се задължава да прехвърли собствеността на самостоятелни обекти в сграда, която ще изгради в поземления имот, ако по време на неговото сключване ПУП въобще не предвижда възможност за неговото застрояване, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 3. когато страните по едно облигационно отношение са се договорили срокът за изпълнение на задължението за строителство и прехвърляне на собствеността на построеното на едната страна, която същевременно има качеството и на възложител по смисъла на чл.148,ал.3, вр.чл.161,ал.1 ЗУТ да започне да тече от датата на издаването на разрешение на строеж, съставлява ли неполагането от нейна страна на дължимата грижа за снабдяване с такова в рамките на нормално необходимия за това срок основание да се постави в действие фикцията на чл.25,ал.1 ЗЗД и да се счете, че началото на срока за изпълнение е от момента, в който при полагане на дължимата грижа тя би могла да се снабди със строителни книжа и по този начин осъществи отлагателното условие за изпълнение на задължението му, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 4. приложими ли са критериите по чл.210 ЗЗД при преценката дали неизпълнението на задължение за прехвърляне на собственост върху застроен недвижим имот е незначително, когато то се отнася до обекти с несамостоятелен характер – стълбище и асансьор, предвидени като общи части по смисъла на чл.38,ал.2 ЗС само за дължимите самостоятелни обекти в сградата, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 5. съставлява ли количественото неизпълнение на договор, с който се поема задължение за строителство и прехвърляне на собствеността на недвижим имот, което в стойностно отношение надхвърля 20% от дължимото основание договорът да бъде развален, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 318/27.06.2012 г. по гр.дело № 273/2012 г. на ВКС,IV г., постановено по чл.290 ГПК, 6. съставлява ли сключването на сделки за придобиване на спорното право в хода на един висящ граждански процес от лица по чл.185, б.”б” ЗЗД основание за отвод на състава на съда, когато тези лица осъществяват професионалната си дейност в същия съдебен район, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 7. следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните във връзка с тях, решен в противоречие с практиката на ВКС – цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, 8. когато в заключенията на в.л. е налице противоречие по един и същ въпрос съществува ли задължение на съда да се обоснове в мотивите на решението си защо приема едно от експертните мнения и не приема другите и какви са аргументите му за това, решаван противоречиво от съдилищата – цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./, 9. допустимо ли е въззивният съд да отхвърли иск за разваляне на договор с правни и фактически доводи, които не са заявявани от ответника в срока за отговор на исковата молба по чл.131, ал.3 ГПК и след формулиране на доклада по чл.146,ал.3 ГПК в първата инстанция, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 429/21.06.2010 г. по гр.дело № 1151/2009 г. на ВКС I г.о., решение № 76/10.02.2011 г. по гр.дело № 648/2010 г. на ВКС IV г.о.,постановени по чл.290 ГПК. В писмен отговор ответникът по жалбата [фирма] [населено място], чрез адв. Д. Д. е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 2 пр. 1 ЗЗД и по предявени в условията на евентуалност обективно съединени искове с пр.осн.чл.87,ал.3 ЗЗД. Установено е по делото, че жалбоподателката-ищца С. М. сключила договор с [фирма] [населено място], обективиран в нот.акт № 108/08.07.2005 г., с който прехвърлила на ответника ½ ид.част от недвижим имот – дворно място от 150 кв.м., включено в УПИ. по плана на [населено място], целия с площ от 285 кв.м. и от построената в имота полумасивна къща със застроена площ от 53 кв.м. срещу задължение то на купувача да построи със свои средства в осемнадесетмесечен срок и предаде в завършен вид в нейна собственост недвижимите имоти- един апартамент със застроена площ от 100 кв.м. под № 2 на четвъртия етаж в масивна четириетажна сграда, построена в дворното място, като жилищния етаж ще се състои само от два апартамента, заедно с изба с площ от 22 кв.м. и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на собственост върху земята, както и ½ ид.част от самостоятелна стълбищна клетка, обслужваща само четвъртия етаж на сградата при описани условия на завършеност, включително отделен асансьор, обслужващ само четвъртия жилищен етаж от сградата и един офис със сервизно помещение със застроена площ от 19.40 кв.м. Според сключения договор страните постигнали съгласие ако не бъде спазен срокът за изпълнение и предаване на апартамента и офиса по вина на купувача сделката да се счита за несключена, като срокът за изпълнение започва да тече от датата на издаване на строителното разрешение. Установено е, че между П. В. Г.-майка на ищцата и ответника на 08.07.2005 г. е сключен договор, обективиран в нот.акт № 1109/2005 г., възоснова на който П. Г. прехвърлила на едноличния търговец ½ ид.част от описания недвижим имот срещу задължение на купувача да построи със свои средства в осемнадесет месечен срок и да предаде на прехвърлителката в завършен вид в нейна собственост недвижимия имот – един апартамент под № 1 на четвъртия жилищен етаж, който етаж ще се състои само от два апартамента, със застроена площ от 80 кв.м., заедно с изба към апартамента с площ от 22 кв.м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на собственост върху земята, както и ½ ид.част от самостоятелна стълбищна клетка, обслужваща само четвъртия етаж на сградата, при описани условия на завършеност, включително и отделен асансьор който да обслужва само четвъртия жилищен етаж. Според договора при неспазване на срока за изпълнение и предаване на апартамента по вина на купувача сделката да се счита за несключена, като срокът за изпълнение започва да тече от датата на издаване на строителното разрешение. Прието е, че П. В. Г. починала на 22.02.2008 г. и нейни наследници по закон са жалбоподателката С. М. и Т. Т. П. – дъщери. Прието е, че предявените искове за прогласяване нищожността на договора са допустими, поради наличие на правен интерес за ищцата от търсената с иска защита. Въззивният съд е приел, че сключените договори на 08.07.2005 г. са от смесен тип, съдържащи елементи на договор за покупко-продажба и замяна, на договор за строителство, който е разновидност на договор за изработка. Прието е, че всяка от страните по договорите има качеството на продавач на това което дава и купувач на това което получава, съответно жалбоподателката и наследодателката й П. Г. имат и качеството на възложители по уговорката за строителство, а едноличния търговец има и качеството на изпълнител по договора за строителство. Прието е за установено, че към момента на сключване на договорите процесната четириетажна сграда, задължение за изграждане на която е поел [фирма] не е включена в предвижданията на действащия към този момент ПУП на [населено място], но е задействана от прехвърлителките процедура по изменениеие на ПУП. Прието е възоснова на заключение на СТЕ, че към 08.07.2005 г. за района, в който попада процесния имот е бил в сила ЗРП, одобрен със заповед от 1995 г., съобразно който имотът попада в кв.12, отреден за безпарцелно, комплексно застрояване – „за жилищно строителство, магазини, подземно паркиране”, в частта от процесния имот, съгласно застроителния план не е предвидено застрояване. Установено е, че преди сключване на процесните договори двете прехвърлителки на 13.04.2005 г., като собственици на УПИ I, пл. № ., кв.12 на [населено място] подали заявление до кмета на [община] за допускане изменение на ПУП-ПРЗ във връзка със строителство на административна сграда и Ж.. Процедурата по изменение на ПУП-ПРЗ, касаещ процесния имот е приключила с решение № 38-3/31.01.2006 г. на Общински съвет [населено място], с което е одобрен ПУП-ПРЗ на ЦГЧ [населено място] и за процесния имот 5756 е отреден УПИ IV-5756 за обществено обслужване. Според плана се променят очертанията на имота, като се запазва площта на бившия парцел I от 285 кв.м. и предвиденото застрояване на процесния имот е за сграда за обществено обслужване. Възоснова на СТЕ е прието, че разрешението за строеж № 179/07.05.2009 г. е издадено в съответствие с предвижданията на ПУП-ПРЗ. Въззивният съд е приел, че към момента на сключване на двата договора четириетажната сграда в частта на поетите задължения по бъдещо строителство от ответника едноличен търговец и прехвърляне на собствеността върху обекти от бъдещата сграда в полза на двете прехвърлителки не е била допустима съобразно предвижданията на плана в сила към 08.07.2005 г. Приел е, че с оглед спецификата на договорите в частта на уговорките за строителство и прехвърляне на обекти от бъдещата сграда релевантен за предмета им е статутът на сградата към датата на създаване/възникване на уговорената бъдеща вещ, когато възниква и насрещното задължение на строителя да прехвърли собствеността върху обещаните обекти в полза на двете възложителки. Прието е, че от влизане в сила на ПУП от 2006 г. процесната четириетажна сграда става допустима по действащия ПУП и е такава през целия период на нейното изграждане и към момента на окончателното завършване. С акт 15 – констативен акт за установяване годността за приемане на строежа е изготвен на 10.12.2010 г. На 31.03.2011 г. е издадено удостоверение за въвеждане на строежа в експлоатация. Според съда релевантен е статутът на вещта не към датата на сключване на процесните договори, доколкото тя е предмет на уговорки за строителство и прехвърляне на бъдеща вещ в един последващ момент. Прието е, че договорите върху бъдещ предмет обвързват валидно страните, като е достатъчно този бъдещ предмет да е възможно да възникне и тази възможност да съществува към момента на сключване на договорите и да е осъществена реално към момента на възникване на вещта. Съдът е взел предвид практиката на ВКС по този въпрос, обективирана в решение по чл.290 ГПК. Прието е, че независимо от обстоятелството, че уговорената бъдеща сграда не е била допустима съобразно предвижданията по действащия ПУП към момента на сключване на договорите нейното последващо възникване съгласно такива предвиждания е било възможно, че бъдещата възможност е съществувала и към датата на сключване на договорите, тъй като още преди 08.07.2005 г. двете прехвърлителки са задействали успешно процедурата по изменение на ПУП за процесния имот и е съществувала реална възможност и очакване тази процедура да бъде доведена в бъдещ момент след сключване на сделките до успешен край. Прието е, че предметът на един договор за бъдеща вещ е невъзможен не когато вещта не съществува към момента на сключването му, а когато тя изобщо не може да възникне в уговореното бъдещо време. Според въззивния съд в настоящия случай уговорената за построяване сграда вече е изградена – съществува като вещ, като към момента на възникване на уговореното задължение на строителя за прехвърляне на обекти от нея в полза на възложителките тази сграда е и правно допустима като отговаряща на предвижданията на ПУП, законен строеж е по смисъла на чл.225,ал.2,т.1 ЗУТ и не е изключена от гражданския оборот. При тези съображения съдът е направил решаващия извод, че процесните договори не са с невъзможен предмет, че са валидни и са породили целените правни последици, съответно исковете за прогласяване нищожността им на твърдяното основание са неоснователни и следва да се отхвърлят. По предявените искове за разваляне изцяло на първия договор и частично на втория до размер на ½ ид.част съдът е приел, че не е налице забавено изпълнение на задължението за строителство от страна на изпълнителя. Прието е, че съгласно сключените договори началния момент на осемнадесетмесечният срок за изграждане на четириетажната сграда започва да тече от датата на издаване на строителното разрешение. В случая разрешението за строеж е издадено на 07.05.2009 г., съответно влязло е в сила на 16.05.2009 г. и от последната дата до предявяване на исковете – 18.03.2010 г. този срок не е изтекъл. Прието е, че изпълнението е продължило и в хода на делото, като сградата е построена в напълно завършен вид и е била готова в груб строеж в рамките на уговорения срок. Този извод съдът е обосновал с издаденото от [община] удостоверение от 23.06.2010 г., според което сградата е била изградена в груб строеж към месец юни 2010 г. За да направи извода съдът е взел предвид и издадения констативен акт Образец 15, с който е установено на 10.12.2010 г., че няма некачествено изпълнени работи в сградата и че обектът е изпълнен в съответствие с одобрените проекти и екзекутиви. Взел е предвид разпоредбите на чл.176, ал.1 от ЗУТ и е приел, че такъв констативен протокол се съставя след завършване на строежа и същият се предхожда от различни изпитания и измервания, за които се съставят протоколи. Съдът е приел, че такива изпитания са били извършени – в акта са цитирани акт за хидравлично изпитание на водонепропускливост на вътрешна водопроводна инсталация от 10.09.2010 г., акт за хидравлично изпитване на якост на тръбопроводи от 10.09.2010 г. и др. Прието е, че съобразно констатациите в акт № 15/10.12.2010 г. строежът на сградата е завършен преди момента на издаването му и най-късно до края на ноември и началото на декември 2010 г., че забавяне е имало в рамките на дни и същото е незначително с оглед интереса на кредитора. Поради това същото не може да обоснове разваляне на договорите на твърдяното основание. По доводите на ищцата, че изпълнителя е в забава по изпълнение на строителството, поради неполагане на усилия за своевременно провеждане на процедурата по издаване на разрешението за строеж съдът е приел, че изработването на проектите за застрояване – ПУП-ПЗ и на проектите за издаване на разрешение за строеж са две самостоятелни производства, които като процедури са взаимно обвързани. Прието е, че изработването на ПУП-ПЗ представлява градоустройствена основа за реализиране на инвестиционните намерения, а процедурата по изработване на проектите за издаване на разрешението за строеж протича, като възоснова на изработената и одобрена екзекутивна документация се издава разрешението за строеж. Според съда издаването на процесното разрешение за строеж е предхождано от процедура по изменение на ПУП-ПРЗ за имота, което е довело до отлагане във времето на издаване на разрешението за строеж и че този факт е бил известен на ищцата и другата прехвърлителка към датата на сключване на договорите. Прието е, че процедурата по изменение на плана за процесния имот е приключила в началото на 2006 г., като е изминал и допълнително период от време до постановяване на окончателно решение по адм.дело № 977/2006 г., по жалба на трето лице срещу решението на ОбС [населено място] от 31.01.2006 г. за одобряване на ПУП-ПРЗ в частта за съседния имот, като жалбата е подадена срещу предвиденото свързано застрояване на имоти 5755 и процесния 5756. Прието е, че решението по посочената жалба е влязло в сила на 11.12.2007 г. От декември 2007 г. до издаване на разрешението за строеж на процесната сграда е изтекъл период от почти година и половина, през който е изготвен инвестиционен проект и същият е бил одобрен. Според съда причините за забавянето при изготвяне на проекта не са посочени от ответника, като същите са ирелевантни за спора, тъй като за началният момент на срока за осъществяване на строителството на сградата е постигнато съгласие от страните по двата договора, а това е датата на издаване на разрешението за строеж. Прието е, че страните по договорите не са имали уговорки, които да се отнасят за сроковете, в които следва да се изготви проектната документация и да се издаде разрешението за строеж и че ответникът, като изпълнител не е поемал задължение да спазва такива срокове. Прието е, че срокът за изготвяне на строителните книжа не е част от съдържанието и предмета на договорите, поради което е направил извода, че неизпълнение или забавено изпълнение от изпълнителя не е налице. Въззивният съд е приел, че съобразно първоначалния инвестиционен проект са били предвидени самостоятелно стълбище и самостоятелен вход от южната страна за канторите и офисите, находящи се на първи, втори и трети етаж, като за жилищата на четвъртия етаж е предвиден самостоятелен вход и самостоятелно стълбище с асансьор от североизточната част на сградата. С тези предвиждания по проекта ищцата се е съгласила, което е обективирано в протоколи, съставени пред нотариус на 18.05.2009 г. и на 21.05.2009 г. Ищцата е дала съгласие да не се изгражда рампа за влизане в сутерена и гаражни клетки в избената част, както и да не се надстроява пети етаж, при условие, че при изграждане на същата и на П. Г. да се прехвърли в собственост ½ ид.част от изграденото. Прието е, че по първоначалния проект са одобрени изменения от 04.09.2009 г., според които се предвижда обща стълбищна клетка за всички обекти от сградата до четвъртия етаж включително, съответно е предвидено в изменението на проекта на третия етаж да се монтира заключваща се врата, която ограничава достъпа на външни лица до жилищния четвърти етаж, като асансьорът е предвиден да обслужва само жилищния етаж, чрез изграждане на заключваща се система. Тези изменения са посочени в обяснителната записка към проекта. Прието е, че е изградена врата между трети и четвърти етажи, а асансьорът е с монтирани врати само в сутерена, на първи и на четвърти жилищен етаж, че е монтирано в него устройство за контрол на достъпа, което функционира и позволява използването само от първи и четвърти етаж. Въззивният съд е приел, че съобразно клаузите на процесните договори, проектната документация и реалното изпълнение асансьорът представлява обща част по предназначение за двете жилища в съответствие с разпоредбата на чл.38,ал.2 ЗС. Прието е, че изпълнителят едноличен търговец е изпълнил задължението да осигури на възложителите по двата договора самостоятелен асансьор, който да обслужва само жилищата на четвъртия етаж. Прието е, че ответникът не е изпълнил задължението си да изгради самостоятелно стълбище, което да обслужва само жилищата на четвъртия етаж. Според съда ответникът не е въвел изрично възражение за незначителност на неизпълнената част от договора, като този въпрос е приел, че следва да се прецени, с оглед правилното приложение на материалния закон – чл.87,ал.4 ЗЗД. Прието е, че тази преценка е наложителна, тъй като с двата договора страните не са уговорили отклонение на правилото, установено с чл.87,ал.4 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че основен предмет на двата договора е изграждане на процесната сграда и предаване в собственост на прехвърлителките на обектите – апартамент и офис на ищцата С. М. и апартамент на нейната майка П. Г.. Общите части на сградата, обслужващи всички обекти в нея и общите части, уговорени като такива за двата апартамента са второстепенен предмет на договора. Прието е, че общите части имат обслужващо главните обекти предназначение и неизпълнението на задължение, свързано с обслужващите части на сградата не е толкова значително, колкото би било неизпълнението на главни задължения, произтичащи от договора, свързани с основните обекти. По възражението на ищцата за приложение на разпоредбите на чл.210 ЗЗД, че ответникът е престирал имоти, чиято площ е с 1/3 по-малка от уговорената по договорите съдът е приел, че същото е неоснователно. Прието е, че изградените два апартамента и офис съответстват по квадратура, така както е постигнато съгласие между страните по договорите. За да направи извода съдът е взел предвид, че при преценката за съотношението на изградената площ и уговорената по договорите не следва да се взема предвид площта на неизпълненото стълбище, заедно с асансьорната клетка. Прието е, че общите части на сградата, които са общи части на всички обекти и общите части, които са такива по предназначение само на двата жилищна обекта нямат самостоятелен характер, а са функционално свързани и обслужват главните вещи – обектите, предмет на договорите. Прието е, че по правило те се измерват в процент или идеални части, а не в площи, съответно същите не са част от площта на основните обекти, предмет на договора и не може механично площта им да се прибавя към площта на обектите, етажна собственост. С оглед на това е направил извода, че в случая разпоредбите на чл.210 ЗЗД са неприложими. Според въззивния съд за преценка значимостта на неизпълнената част от договорите не може да се ползва като база и фактическата себестойност на уговореното самостоятелно стълбище. Съдът е взел предвид обслужващия характер на общите части и е приел, че не може себестойността им да служи като ориентир за интереса на кредитора, че общите части на сградата не са съществен предмет на сделките. Прието е също, че цената съобразно заключенията на вещите лица включва стойност на стълбището и стойност на асансьорната шахта, че тези стойности не са разделени като самостоятелни и че това е невъзможно, тъй като клетката на асансьора и стълбището са едно цяло. Прието е, че е изпълнено задължението за изграждане на самостоятелен асансьор и за получаване действителната себестойност на стълбището следва да се извади себестойността на асансьорната клетка, което е невъзможно за определяне на самостоятелна величина. Поради това съдът е приел, че посочената цена не е реална себестойност само на стълбището и е невъзможно измерването на констатираното неизпълнение като парична величина. Въззивният съд е приел, че релевантен ориентир за значимостта на неизпълнената част от договора е сравнението между пазарната цена на двата жилищни обекта при изпълнени самостоятелни стълбище и асансьор съобразно уговореното в договорите и при вариант на изградени в действителност общо стълбище за всички обекти и самостоятелен асансьор за жилищните обекти. Като е възприел заключения на СЕ съдът е приел, че при хипотеза на общо стълбище и самостоятелен асансьор пазарната цена на двата обекта е по-висока от пазарната им цена при хипотеза на самостоятелно стълбище и асансьор. Досежно пазарната стойност съдът е възприел становището на вещите лица, че разликата се дължи на липсата на пазар на обекти от посочената категория със самостоятелно стълбище и асансьор. С обжалваното решение съдът е изложил и съображения, че удобството за обитателите на двата жилищни обекта, което е и цел на сключените договори не е нарушено от констатираното неизпълнение, тъй като жилищните обекти се обслужват от самостоятелен асансьор, а общото стълбище е с ограничен достъп за външни лица, тъй като е поставена врата, която е заключена между третия и четвъртия етаж и достъп до нея имат само обитателите на четвъртия жилищен етаж.Прието е, че сградата е с два входа, осигуряващи възможност за влизане и на обитателите на жилищата през всеки от тях при случаи на препятствие от външни лица. Прието е, че неудобствата не са значителни до степен да препятстват ползването на жилищните обекти според тяхното предназначение. Освен това съдът е взел предвид, че прехвърлителките са се съгласили да се изгради сграда със смесено предназначение – за обществени и жилищни нужди, което налага извод за съгласие и с евентуалните и неизбежни неудобства на такова смесено предназначение и тези неудобства са били предвидими при сключване на договорите и не могат да са основание за последващото им разваляне. При тези съображения съдът е направил решаващ извод за неоснователност на предявените искове с пр.осн.чл.87,ал.3 ЗЗД. Първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени е преценено като законосъобразно и е потвърдено. По правните въпроси: Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос. С решение № 102/08.04.2010 г. по гр.дело № 4017/2008 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.290 ГПК е застъпено становището, че договорът е нищожен по смисъла на чл.26,ал.2 ЗЗД поради невъзможен предмет ако към момента на сключването му вещта, предмет на разпореждане не съществува фактически или не отговаря на установените в действащия устройствен закон изисквания за самостоятелен обект - т.е. с оглед на тези изисквания не представлява годен за извършване на разпоредителни сделки самостоятелен обект, че преценката следва да бъде извършена с оглед състоянието на вещта към момента на извършване на разпореждането, като следва да бъде взето предвид и дали към този момент обособяването на вещта като самостоятелна е възможно, както и дали подобно обособяване реално е извършено. Прието е, че дори към определен минал момент вещта да не е съществувала като самостоятелна по причина, че е била вградена в друга, по-голяма вещ и е представлявала част от нея, ако към момента на извършване на сделката е приключило фактическото й отделяне като самостоятелен обект и реалното й обособяване като такъв съответстващ на изискванията на действащите към този момент строителни правила и норми следва да се приеме, че е налице годен обект на разпореждане по смисъла на чл.26,ал.2 ЗЗД. Правният въпрос съдът не е разрешил в отклонение от посочената практика на ВКС. С въззивното решение съдът е взел предвид, че сключените договори от 2005 г. са такива върху бъдещ предмет, че тези договори обвързват валидно страните и че е достатъчно този бъдещ предмет да е възможно да възникне и тази възможност реално да съществува към момента на сключването им и да е осъществена към момента на възникване на вещта. Разрешението на правния въпрос съдът е съобразил с практиката на ВКС, изразена и в решение № 93/06.04.2012 г. по гр.дело № 1548/2010 г. на ВКС, IV г.о.,постановено по чл.290 ГПК. Поради това, че правният въпрос е разрешен в съответствие с трайно установената практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК съдът не обсъжда цитираните решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по поставените въпроси в п.2,3 и 4-ти от изложението. Съобразно тълкуването в т.4-та от ТР № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена, поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Правният въпрос по п.2-ри касае приложното поле на чл.26,ал.2, пр.1 ЗЗД, по п.3-ти се отнася за приложението на чл. 25,ал.1 ЗЗД, по п.4-ти приложението на чл. 210 ЗЗД и чл.38,ал.2 ЗС. Всяка от посочените законови разпоредби е ясна, пълна и непротиворечива и не се нуждае от тълкуване. По приложението на тези разпоредби е установена трайна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, тъй като не са настъпили промени в обществените условия и законодателството, които да налагат осъвременително тълкуване и създаване на нова съдебна практика. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпроса в п.5-ти съставлява ли количественото неизпълнение на договор, с който се поема задължение за строителство и прехвърляне на собствеността на недвижим имот, което в стойностно отношение надхвърля 20% от дължимото основание договорът да бъде развален, решен в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът е поставен хипотетично. В настоящият случай по делото не е установено неизпълнение на задължение на ответника по иска по сключените договори, което в стойностно изражение да надхвърля 20% от дължимото. Поради това въззивният съд не е разрешавал така поставения въпрос, съответно липсват решаващи изводи по същия. Следователно формулираният въпрос не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда предпоставката, визирана в чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпроса в п.6-ти от изложението. С въззивното решение съдът не е разрешавал този въпрос и не е формирал решаващи правни изводи по отношение на същия. Поради това въпросът не представлява правен въпрос съобразно тълкуването в т.1-ва от т.р. № 1/2010 г. по т.дело № 1/22009 г. на ОСГТК на ВКС, според което правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. С оглед на това не следва да се допусне касационно обжалване по така поставения въпрос, без да се обсъжда предпоставката, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по правния въпрос по п.7-ми от изложението - следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните във връзка с тях. С решение № 175/11.07.2012 г. по гр.дело № 1855/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК по правния въпрос е прието, че за да формира вътрешното си убеждение съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Същото становище е изразено в решение № 126/09.05.2011 г. по гр.дело № 421/2009 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 443/25.10.2011 г. по гр.дело № 166/2011 г. на ВКС IV г.о. постановени по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивният съд е разрешил по същият начин. В мотивите на решението съдът е обсъдил доказателствата за всички релевантни за спора факти и е отразил кои факти намира за установени, съответно кои са недоказани. Поради това съдът намира за неустановено основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос. Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по осмия правен въпрос, формулиран в изложението. С решение № 2371/30.11.1955 г. по гр.дело № 6254/55 г. на ВС, IV г.о. е прието, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, но ако го отхвърли трябва да изложи убедителни съображения за отхвърлянето му. В същата насока е разрешението на правния въпрос с решение № 221/15.04.2002 г. по гр. дело № 677/2001 г. на ВКС I г.о., постановено по реда на ГПК отм. С решение № 2148/29.10.1055 г. по гр.дело № 4547/55г. на ВС, IV г.о. е изразено становището, че добитите от съда лични впечатления при огледа не освобождават същия от излагане на съображения за възприемане на заключението на вещите лица по огледния обект. С въззивното решение съдът е разрешил правния въпрос по аналогичен начин. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по правния въпрос по п.9-ти. С решение № 429/21.06.2010 г. по гр.дело № 1151/2009 г. на ВКС, I г.о. по чл.290 ГПК е прието, че с изпращане на препис от исковата молба и доказателствата към нея съдът дава указания на ответника да подаде писмен отговор в едномесечен срок, като посочва задължителното съдържание на отговора и последиците от неподаването му, както и възможността да ползва правна помощ. Прието е, че с получаване изчерпателните указания ответникът е известен за процесуалните действия които следва да извърши и има възможност да прецени дали може да се защитава сам по делото, да търси адвокатска защита или да поиска правна помощ. Прието е, че съобразно чл.133,ал.1 ГПК ако страната бездейства и не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ, не посочи и представи доказателства или не упражни правата си по чл.211,ал.1, чл.212 и чл.219 ГПК тя губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Според същото решение когато ответникът не е подал отговор на исковата молба по чл.131 ГПК в доклада по делото по чл.146 ГПК съдът няма основание да му дава указания за необходимостта да представя доказателства. Прието е, че на основание чл.146,ал.2 ГПК съдът е длъжен да укаже на ответника необходимостта от събиране на доказателства само ако в отговора по чл. 131 ГПК той е направи възражения и е посочил фактите, на които те се основават. С решение № 76/10.02.2011 г. по гр.дело № 648/2010 г. на ВКС IV г.о. по чл.290 ГПК по правния въпрос е прието, че разпоредбите на чл.133 и чл.260, т.5 и т.6 ГПК по категоричен начин сочат на преклузия за ответната на исковата молба и въззивната жалба страна с визираните в тях изключения. Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение от посочената практика на ВКС. С решението съдът е изложил подробни доводи относно неизпълнение задължението на ответника по иска да изгради самостоятелно стълбище, което да обслужва само жилищата на четвъртия етаж, като е преценил събраните по делото доказателства в тази насока. По основателността на исковата претенция съдът е преценил доколко неизпълнението на това задължение е съществено, за да се постанови разваляне на процесните договори – за договора, сключен между ищцата и ответника изцяло, а за втория договор, сключен между наследодателката на ищцата и ответника до размер на наследствената част на ищцата. Съдът е приел, че в настоящият случай неизпълнената част от задължението на ответника, произтичащо от сключените договори е незначително с оглед интереса на ищцата, като кредитор. Направил е извод, че въпросът за незначителност на неизпълнената част от договора от ответника подлежи на задължителна преценка с оглед правилното приложение разпоредбите на чл.87,ал.4 ЗЗД. Тези решаващи изводи на въззивния съд не са в противоречие с цитираната практика на ВКС по правния въпрос и не обуславят наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Като взе предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1, 2 и т.3 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателката С. Т. М.. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение