Определение № 152 от 10.03.2017 г. на ВКС по т. д. № 570/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпили касационни жалби против решението на Пловдивския апелативен съд № 385/03.12.2015 г., постановено по в.т.д.№ 308/2015 г., както следва:

І. Касаторът ЛЕТИЩЕ П. ЕАД с ЕИК[ЕИК] обжалва решението на въззивния съд в частта, с което е потвърдено решение № 486/15.10.2014 г. по т.д.№ 399/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, в частта, с която ЛЕТИЩЕ П. ЕАД е осъдено да заплати на Ф. Т. СТАР Е. МЕНИДЖМЪНТ АД сумата 72 772.51 лв., ведно със законната лихва, начиная от 27.12.12 г. до окончателното погасяване на задължението /на основание чл.127 ал.1 ЗЗД вр. чл.123а КТ/, както и в частта относно разноските.

В касационната жалба се съдържат доводи за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, материална незаконосъобразност и необоснованост при постановяване на решението. Претендира се отмяната му като неправилно и постановяване на друго по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен, ведно с присъждане на сторените по делото разноски.

В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се моли да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение, с обосноваване на условията по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 от ГПК.

Против касационната жалба на осъдения ответник не е депозиран писмен отговор от страна на ищеца - Ф. Т. СТАР Е. МЕНИДЖМЪНТ АД.

Депозиран е отговор от МИНИСТЕРСТВО НА ТРАНСПОРТА, ИНФОРМАЦИОННИТЕ ТЕХНОЛОГИИ И СЪОБЩЕНИЯТА [населено място], в който се изразява становище, че жалбата е недопустима и неоснователна, като предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, въз основа на които касаторът моли решението да бъде допуснато до касационна проверка, не са налице.

ІІ. Касаторът Ф. Т. СТАР Е. МЕНИДЖМЪНТ АД [населено място] с ЕИК[ЕИК] обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение, съдът е отхвърлил иска на касатора против Държавата, чрез министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, за заплащане на сумата 72 772.51 лв. /половината от сумите, платени от ищеца на работника Ц. Л. въз основа на Договор за концесия от 10.09.2006 г., дължими в резултат на трудова злополука, настъпила на 22.09.2005 г./, на основание чл.79 ал.1 вр. чл.23 ЗЗД.

В касационната жалба се сочи, че решението в обжалваната част страда от всички пороци, изброени в чл.281 т.3 ГПК, като след излагане на подробна аргументация в тази насока се претендира за неговата отмяна и постановяване на ново решение по съществото на спора, с което искът против Държавата да бъде уважен, ведно с разноските за въззивната и касационната инстанции.

В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се моли да бъде допуснато касационно обжалване в хипотезите на чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 от ГПК.

МИНИСТЕРСТВОТО НА ТРАНСПОРТА, ИНФОРМАЦИОННИТЕ ТЕХНОЛОГИИ И СЪОБЩЕНИЯТА [населено място] е депозирало писмен отговор, с който оспорва наличието на сочените условия за допускане на касационно обжалване, а по същество намира жалбата за неоснователна.

ЛЕТИЩЕ П. ЕАД също оспорва основанията на касатора за допускане на касационно обжалване, евентуално – основателността на жалбата, по съображения, изложени в писмен отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид доводите на страните във връзка с чл. 280 ал. 1 ГПК и данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са депозирани от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което са допустими.

За да постанови обжалвания от страните резултат, съставът на Пловдивския апелативен съд е приел, че след уточняване на предявените искове срещу ЛЕТИЩЕ П. ЕАД и Държавата се претендира ответниците да бъдат осъдени да заплатят по равно на ищеца Ф. Т. СТАР Е. МЕНИДЖМЪНТ АД следните суми, изплатени от него преди процеса в полза на третото лице Ц. Л.: 64 192.41 лв. по и.д. № 211131104100013 по описа на ДСИ при В., въз основа на изпълнителен лист по въззивно решение № 1537/30.11.2009 г. на В., представляваща обезщетение за претърпени вреди по чл.200 КТ, както и такси и разноски по изпълнителното дело; 73 269.90 лв. по изп. д. № 2012310414050 по описа на ДСИ при В. по изпълнителен лист, издаден въз основа на решение № 136/01.03.2012 г. на ВКС, представляваща обезщетение за претърпени по чл.200 КТ вреди, лихви за просрочие, такси и разноски по изпълнителното дело; 3 747.06 лв. – платена по и.д.№ 20127180401004 по описа на ЧСИ К.-Д. с рег.№ 718 при КЧСИ с район на действие - В., образувано по допълнително издаден изпълнителен лист за присъдено адвокатско възнаграждение; както и сумите 1 986.92 лв., 933.46 лв. и 1 400 лв. – доброволно платени от ищеца държавни такси, присъдени с решенията по спора по чл.200 КТ, както и 15.27 лв. – платени от ищеца публични задължения – такси за издаване на изпълнителните листи и лихва за просрочие.

Исковете са квалифицирани, както следва: против ЛЕТИЩЕ П. ЕАД /като правоприемник на ЛЕТИЩЕ В. ЕАД/ - по чл.123а ал.3 КТ, а против Държавата – по чл.79 ал.1 вр. чл.23 ЗЗД, съгласно чл.8.4 от Договор за концесия, сключен на 10.09.2006 г.

При липса на спор по фактите, въззивният съд е изложил, че на 22.09.2005 г., докато е бил в трудово правоотношение с ЛЕТИЩЕ В. ЕАД, прекратено на 16.10.2005 г., служителят Ц. Л. е претърпял трудова злополука, довела до трайна неработоспособност и 100 % инвалидност с чужда помощ. Той е предявил против Ф. Т. СТАР Е. МЕНИДЖМЪНТ АД искове по чл.200 КТ, предмет на гр.д.№ 2809/2008 г. на Варненския районен съд. След протичане на пълен инстанционен контрол, същите са уважени в размер, съобразно издадените и цитирани по-горе изпълнителни листове. В производството по спора между Л. и ищеца, настоящите ответници са участвали като трети лица – помагачи на страната на Ф. Т. СТАР Е. МЕНИДЖМЪНТ АД. Сумите, формирали вземането по исковата молба, са изцяло заплатени от ищеца.

На 10.09.2006 г. между Държавата и ищеца е сключен Договор за концесия на гражданско летище за обществено ползване – [населено място] и гражданско летище за обществено ползване – [населено място], като съобразно чл.8 от него, от датата на влизането му в сила, концесионерът встъпва като работодател на мястото на ЛЕТИЩЕ В. ЕАД. Съгласно ал.3 на същия член, за задълженията, възникнали по отношение на работниците и служителите преди датата на влизане в сила на договора, отговарят солидарно концесионерът и съответно – ЛЕТИЩЕ В. ЕАД. Съгласно ал.4 от същия член, за целите на сключения договор, концедентът се задължава да осигури ЛЕТИЩЕ В. ЕАД да обезщети концесионера за всички вземания на работници и служители, произтичащи от трудови правоотношения и възникнали до датата на влизане в сила на концесионния договор, вкл. и установените със съдебни решения.

Понастоящем договорът за концесия е в сила, а ЛЕТИЩЕ В. Е. /преобразувано от ЕАД/ се е вляло в ЛЕТИЩЕ П. ЕАД, в резултат на което първото дружество е прекратено без ликвидация, а второто е съответно негов правоприемник.

От правна страна съдът е приел, че с оглед договора за концесия от 10.09.2006 г. ищецът е встъпил в качеството на работодател на мястото на ЛЕТИЩЕ В. ЕАД. Трудовата злополука е настъпила преди сключването на договора, следователно за ЛЕТИЩЕ В. ЕАД е възникнало задължение да заплати дължимите по чл.200 КТ обезщетения. Доколкото посочените задължения са съществували към момента на сключване на договора за концесия, макар трудовото правоотношение с Л. да е прекратено преди това, за тях отговарят солидарно двамата работодатели, съобразно чл.123а ал.3 КТ, респ. правоприемникът на ЛЕТИЩЕ В. ЕАД /чл.123 ал.2 и ал.4 КТ/. По тези съображения въззивният съд е счел, че искът срещу ЛЕТИЩЕ П. ЕАД е основателен и следва да бъде уважен. Съдът, като е съобразил, че ответникът е бил трето лице помагач на страната на настоящия ищец в производството по чл.200 КТ, на основание чл.223 ал.2 ГПК е намерил, че възраженията му, че не носи отговорност за заплащане на обезщетение за вреди след сключването на договора за концесия, че заради поведението на ищеца се е стигнало до заведеното от Л. исково производство, че не дължи лихви, такси, разноски, че присъденото обезщетение е прекомерно са несъстоятелни, т.к. чрез настоящия процес осъдената страна реализира регресното си притезание срещу помагача.

Исковата претенцията против Държавата, основана на разпоредбата на чл.8 ал.4 от концесионния договор и чл.23 ЗЗД е счетена от съда за неоснователна, като са изложени следните мотиви: Клаузата представлява обещание действието на трето лице по смисъла на чл.23 ЗЗД. Според тази разпоредба, обещателят е длъжен да обезщети другата страна, ако третото лице откаже да се задължи, респ. да извърши обещаното действие. Това значи, че обещателят има задължение да осигури уговореното поведение на третото лице, а когато е уговорено - и да изпълни задължението на третото лице. В случая няма съгласие за изпълнение на задължението на третото лице – концесионера /?/ по договора за концесия, да изпълни вместо него, а е налице само първата хипотеза. Отделно от това, задължението за концесионера е по силата на закона – на основание чл.123а ал.3 КТ. Основателни са доводите на въззиваемата страна във въззивната жалба във връзка с правилността на решението.

При така формираната решаваща воля на съда в обжалваното въззивно решение, касаторът ЛЕТИЩЕ П. ЕАД формулира следните въпроси, разрешени в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК:

1. Допустимо ли е поведението на един от солидарните длъжници да се отрази неблагоприятно върху патримониума на останалите /с оглед присъденото в повече от първоначално дължимото на увреденото лице – работник – лихви, съдебни разноски в гражданския и изпълнителния процес/. Твърди се, че по този въпрос преценката на съда противоречи на решение № 179/10.01.2013 г. на ВКС по т.д.№ 396/2012 г. на ВКС, І ТО.

2. Кои правила за забавата на длъжника следва да се прилагат субсидиарно като неуредени въпроси от глава 10 на КТ по отношение отговорността на работодателя да компенсира имуществените вреди от причинено увреждане на здравето на работника/служителя – тези за деликта или тези за договорната отговорност. По този въпрос приетото от съда противоречи на следната съдебна практика – ТР № 45/19.04.1990 г. по гр.д.№ 33/1989 г. на ОСГК на ВС на НРБ, решение № 111/27.05.2011 г. по гр.д.№ 458/2010 г. на ВКС, решение № 413/19.03.2013 г. по гр.д.№ 334/2012 г. на ВКС, решение № 1712/05.11.2002 г. по гр.д.№ 2064/2001 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 217/25.07.2013 г. по гр.д.№ 1038/2012 г. на ВКС, ІV ГО.

3. Длъжен ли е въззивният съд да изложи съображения и да даде отговор на всички доводи и възражения на страните по делото. Разрешението на въззивния съд противоречи на стандартите, установени за аргументираност на съдебните актове – решение № 136/02.10.2014 г. по т.д.№ 4309/2013 г. на ВКС, решение № 324/22.04.2010 г. по гр.д.№ 1413/2010 г. на ВКС, решение № 237/24.06.2010 г. по гр.д.№ 826/2009 г. на ВКС, решение № 120/04.04.2013 г. по гр.д.№ 964/2012 г. на ВКС.

4. Допустимо ли е кумулативно съединяване на искове срещу ответници при липса на общност на задълженията по смисъла на чл.213 ГПК. По този въпрос съдът е процедирал в нарушение на следната съдебна практика – решение 466/12.06.2007 г. по гр.д.№ 459/2006 г. на ВКС, петчленен състав, решение № 1162/23.05.96 г. по гр.д.№ 2530/1995 г. на ВС, ІV ГО.

Касаторът Ф. Т. СТАР Е. МЕНИДЖМЪНТ АД задава в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК следните въпроси, разрешени при условията на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК:

1. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни аргументи, защо съдът счита доводите и възраженията за неоснователни. Трябва ли въззивната инстанция да изготви собствени мотиви, когато не е въприела мотивите на първоинстанционното решение, поради несъвпадение на фактическите и правни изводи и следва ли, когато излага мотиви различни от тези на първата инстанция, да посочи кои от тях споделя и кои не и на какво основание. Без мотиви ли би било решението, ако приемем, че отговорите на тези поставени въпроси са положителни, а съдът не се е съобразил с тези принципи.

По тези процесуалноправни въпроси се твърди противоречие с ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т.19.

2. Възникналата по силата на закон солидарна отговорност изключва ли вътрешна уговорка за поемане на изпълнението. Предвидената солидарна отговорност на стар и нов работодател по чл.123а ал.3 КТ, бидейки задължителна за тях в отношенията им към кредитора – работника или служителя, задължителна ли е и във вътрешните им отношения, или е допустимо постигане на други уговорки.

Твърди се противоречиво разрешаване на тези въпроси в практиката на съдилищата, въз основа на решение № 1417/25.10.2000 г. на ВКС по гр.д.№ 625/2000 г., V ГО и решение № 241/20.05.1988 г. по гр.д.№ 146/88 г. на ВС, ІV ГО, с които е прието, че нормите, които уреждат вътрешните отношения между съдлъжниците, са диспозитивни, а изплатеното от единия от тях задължение се поема от останалите по равно, само когато те не са уговорили друго помежду си.

3. Приложима ли е хипотезата на чл.23 ЗЗД в случаите, когато става въпрос за възникнало въз основа на императивна правна норма /чл.123а и чл.200 КТ/ задължение.

По този въпрос в изложението липсва обосновка на допълнителните критерии на чл.280 ал.1 ГПК, а се препраща към въпрос № 2.

4. Следва ли съдът да тълкува клауза на договора по начин, по който на практика се стига до обезсмисляне на тази клауза. Ако съдът е провел такова тълкуване, то нарушен ли е принципът на чл.20 ЗЗД.

Сочи се, че този въпрос е разрешен в противоречие с Постановление № 6/1974 г. на ВС.

Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на постановеното от Пловдивския апелативен съд в неговата осъдителна част не следва да се допуска. Не са налице в условията на кумулативност изискуемите от закона предпоставки за селектиране на жалбата, на които касаторът се позовава – посочени правни въпроси, от значение за изхода по конкретното дело, разрешени от въззивния съд в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, поради следните съображения:

Първият формулиран от ЛЕТИЩЕ П. ЕАД правен въпрос, свързан с приложението на чл.126 ал.2 ЗЗД, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираното решение по чл.290 ГПК. Макар уважените искове по чл.200 КТ да са били предявени против Ф. Т. СТАР Е. МЕНИДЖМЪНТ АД, то касаторът, на основание чл.123а ал.3 КТ вр. чл.123 ЗЗД, е в еднаква степен задължен с него и е можел на равно основание да заплати дължимите обезщетения, с което да предотврати както провеждането на исковия и изпълнителния процес, довели до възлагане на такси и разноски, така и последиците от забавата, изразяващи се в изтекли лихви. В посочената от касатора задължителна практика е прието, че само невиновните солидарни съдлъжници могат да се освободят от отговорност за вреди, а с обжалваното решение е счетено, че касаторът не притежава това качество, поради което носи съответна отговорност и за присъдените лихви, такси и разноски. Вторият формулиран въпрос касае отношения, предмет на вече приключилото исково производство по чл.200 КТ, в което касаторът е участвал като трето лице помагач на страната на настоящия ищец и като такъв не може да му противопоставя възражения за зле воден процес. Тук допълнително следва да се посочи, че основанието за ангажиране отговорността на работодателя е възникнала преди сключването на договора за концесия, а претърпените имуществени вреди и съответно тяхната изискуемост е само последица от непозволеното увреждане на служителя, в резултат на трудовата злополука. По третия процесуалноправен въпрос е релевантно обстоятелството, че липсата на подробно обсъждане на възраженията на ответника се дължи именно на участието му като трето лице помагач в посоченото по-горе исково производство, с оглед на което същите са счетени за преклудирани. Четвъртият процесуалноправен въпрос е неотносим към спора по делото, доколкото, от една страна, нормата на чл.213 ГПК не е приложена от съда, а от друга, исковата претенция против двамата ответници е неразривно свързана със сключения договор за концесия, като общ правопораждащ факт за задълженията им.

В останалата отхвърлителна част, по жалбата на Ф. Т. СТАР Е. МЕНИДЖМЪНТ АД, решението на въззивния съд следва да бъде допуснато до касационна проверка.

Като значим за изхода по конкретното дело се преценява въпросът относно мотивирането на въззивното решение и задължението на съда да обсъди всички относими към предмета на спора /съгласно нормата на чл.269 ГПК/ доводи и възражения на страните, както и въпросът относно начина на тълкуване на договорни клаузи, според правилата на чл.20 ЗЗД. Към релевантните за формиране правната воля на съда въпроси, допълнителният селективен критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК се доказва само по отношение на първия формулиран въпрос. По втория се сочи противоречие с Постановление № 6/1974 г. на ВС, което обаче е с друг предмет – относно подобренията върху чужд недвижим имот. Останалите два материалноправни въпроса не се преценяват като обуславящи за извода на съда за неоснователност на иска против Държавата, доколкото позоваването на нормата на чл.123а ал.3 КТ има само допълващ главните мотиви характер.

Ето защо, в посочената по-горе част решението на Пловдивския апелативен съд следва да бъде допуснато до касационно обжалване, за проверка на съответствието му с ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т.19, при отчитане института на ограничения въззив по ГПК, както и със задължителната съдебна практика, служебно известна на съда.

Касаторът - ищец следва да внесе предварително държавна такса за разглеждане на касационната му жалба в размер на 1 455.45 лв.

Водим от гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение