Определение № 1331 от 26.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 791/2012 г.

Производството е по допускане на касационно обжалване по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. България, чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура, срещу решение №357 от 24.02.2012г по гр.дело № 2829/2011г. на Софийски апелативен съд, с което изцяло е потвърдено първоинстанционното решение от 07.06.2011г на Окръжен съд Монтана .Прокуратурата обжалва в частта по присъдено обезщетение в размер на 4 000 лева за неимуществени вреди ,за имуществени вреди до размера, установен като разноски за адвокат в наказателното производство. Касационна жалба е постъпила и от Г. Р. Р. срещу решение №357 от 24.02.2012г по гр.дело № 2829/2011г. на Софийски апелативен съд ,тъй като е потвърдено отхвърлянето на иска на основание чл. 2 ал.1 т.2 ЗОДОВ до претендирания размер от 30 000 лева ,съответно в частта, с която е потвърдено отхвърлянето на иска. В приложеното съм жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на Прокуратурата се посочва, че Софийски апелативен съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, обоснован като несъотносимост на присъденото обезщетение с критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в конкретния случай, което е следствие от разрешен в противоречие с практиката на ВКС процесуален въпрос - за необходимостта от задължителна преценка на всички обстоятелства. Без да е формулиран въпрос в тази връзка, се изтъква противоречие на обжалваното решение с указанията по т.11 от ТР №3/2005г на ОСГК ,тъй като част от претендираните неимуществени вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането и липсвали мотиви за причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Като основание са посочени критериите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, доколкото по прилагането на чл. 52 от ЗЗД се изтъква противоречие с принципните указания на ППВС № 4/ 1968г ,както и с разрешения във връзка с индивидуалното определяне на вредата по критерия за справедливост ,дадени по други конкретни дела. Приложени са решения № 37 от 11.02.2009 на ВКС І г.о, реш. № 248 от 09.06. 2009г на ІІ г.о на ВКС, реш. № 783 от 30.06.2009г на САС, пример за различия при определяне на обезщетенията, при сходни случаи. Поставя се и въпрос допустимо ли е присъждане на адвокатския хонорар, заплатен в наказателното производство, като имуществена вреда Изтъква се противоречива практика ,цитират се решения на ВКС и САС ,според които адвокатското възнаграждение не е имуществена вреда по смисъла на ЗОДОВ В изложението на касатора Г. Р. Р. като основание са посочени критериите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК ,по въпроса за правилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД. Изтъква се довод за противоречие с решение от практиката на ВКС по чл. 290 ГПК (реш.№532-2010-ІІІ,реш.№258-2010-ІІІ), цитирани и приложени във връзка с индивидуалното определяне на вредата по критерия за справедливост са и решения от практиката на ВКС по ГПК (отм), дадени по други конкретни дела и доводът на защитата е, че при по-леки обвинения, с по-кратка продължителност и при по-леки мерки за процесуална принуда ,са присъждани значително по високи обезщетения (решения№1365-2009-ІV,239-2009-ІІ,248-2009-ІІІ, реш.№37-2009-І г.о на ВКС ). След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по двете жалби. Не се аргументира основание по чл. 280 ал.1т. 1 или т.2 от ГПК по общо формулирания в изложението и на двамата касатори правен въпрос ,свързан с критерия за справедливост и прилагането на чл. 52 от ЗЗД. По този въпрос е дадено разрешение в постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС ,предвид реш. № 532 ат 2010 гр.д№ 1650/2009 ІІІ г.о ,реш. № 377 от 22.06.2010г гр.д №1381/2009 ІV г.о ,реш. от 06.04.2011 гр д.№951/2010 ІІІ г.о, реш.№ 149 от 2011 д.№574/10г ІІІ г.о ,на които обжалваното решение не противоречи. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността ,която засегнатите блага са имали за своя притежател, именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики. Тази преценка не липсва в обжалвания акт и въззивният съд е посочил кръга обстоятелства, от значение за определяне на обезщетението по размер ,съгласно практиката на ВКС .Това са както тежестта на повдигнатото обвинение, срока и интензитета на процесуалната принуда и негативните преживявания в тази връзка- както са били доказани ,или са останали недоказани, така и личността на засегнатия от незаконно наказателно преследване, предвид факта ,че по отношение на ищеца е налице последващо осъждане с влязла в сила присъда за тежко умишлено престъпление. Като игнорира конкретно установено и решаващо преценено от съда обстоятелство от значение за размера на обезщетението, защитата на касатора Р. поставя въпрос по прилагането на критерия на чл. 52 ЗЗД без връзка с решаващите съображения на съда. Наред с това, множеството приложени и цитирани съдебни актове, в които на основание чл. 52 от ЗЗД по същество са определи различни по размер обезщетения ,не са аргумент за противоречива практика. Не се касае за разлика в критериите за определяне на обезщетението ,а следователно и за противоречиво прилагане на един и същи институт или правна норма. Приложените към изложението съдебни решения поначало не обосновават противоречие по правен въпрос, а в изложението и на двамата касатори липсва въпрос ,който да е изрично, конкретно привързан към определени предпоставки на преценката, обективирана в обжалваното решение. Различните по размер обезщетения за различните случаи не са приемлив довод за наличие на хипотеза, въздигната от закона като изискване за допустимост в т.1 - 3 на чл. 280 ал.1 от ГПК. Същите съображения следва да бъдат изтъкнати във връзка с изложението на Прокуратурата. Голословен е доводът за противоречие на решението с указанията по ППВС № 4/1968г., същият не е привързан към конкретни фактически и правни изводи на въззивния съд. Несъстоятелно е изтъкваното от страна на Прокуратурата противоречие на решението със задължителното указание да се формира извод за наличие или липса на причинна връзка, като този извод бъде и мотивиран, при установените по делото обстоятелства и обсъдените доказателства ,които безспорно обуславят направените изводи за наличие на основание за отговорност по ЗОДОВ. Решението е в съответствие с указанията по т.3 и т.11 от ТР №3/2005г на ОСГК. Оплакванията за противоречие със задължителна съдебна практика са голословни и не аргументират основание по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК. Освен собствени изводи за наличието на причинна връзка, въззивният съд е препратил и към мотивите на първоинстанцинното решение по този въпрос, така че мотиви не липсват. Неоснователно Прокуратурата на РБ изтъква и основанието по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК по въпроса за присъждане на адвокатския хонорар, заплатен в наказателното производство, като имушествена вреда по ЗОДОВ. Противоречивата практика по този въпрос е преодоляна с постановяването на решение № 843/23.12.2009 г. по гр.д. № 5235/2008 г. на ВКС и по гр.д. № 55/2009, ІV г.о, отговор на въпроса е даден и в решения № 126/10.05.2010 г. г., № 433/23.06.2010 г. по гр.д. № 563/2009 г., ІV г.о. и реш. №355 от 2010г по гр.д № 1651/2009г ІІІ г.о Въззивното решение е съобразено с цитираната съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК и е в съотвествие с нея Воден от горното, Върховен касационен съд ,ІІІ г.о.