Определение от 18.03.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11872/2023 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията. Образувано по касационна жалба на „Овергаз Мрежи“ АД, чрез процесуалния му представител юрк. Василева, срещу решение № 5929 от 11.10.2023г., постановено по адм.д. № 4399/2023г. по описа на Административен съд София – град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против отказ на Началника на Регионална дирекция за национален строителен контрол /РДНСК/ - София, обективиран в писмо изх. № ДК – 06 – 4356 – 00 - 245 от 23.02.2023г., да се назначи държавна приемателна комисия /ДПК/ за строежи, изрично изброени в писмото, за които разрешенията за строеж са загубили правното си действие. С представено искане в открито съдебно заседание от 14.02.2024г. касаторът е направил искане за сезиране на Конституционния съд на Република България на основание чл. 150 ал. 2 от Конституцията на Република България за обявяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 153 ал. 2 т. 3 от ЗУТ, като в тази връзка иска да бъде спряно производството по делото до произнасянето на Конституционния съд. В искането са изложени подробни твърдения за противоречие на разпоредбата на чл. 153 ал. 2 т. 1 ЗУТ с разпоредбите на чл. 4 ал. 1 и чл. 19 ал. 2, от Конституцията на Република България. Искането е отправено с молба от касатора, представена в открито съдебно заседание до Конституционния съд, чрез Върховния административен съд. Ответникът Началникът на РДНСК – София, чрез процесуалния си представител юрк. Сибинова, с представено писмено становище навежда съображения за неоснователност на искането и липса на предпоставки за сезиране на Конституционния съд на Република България. Представителят на Върховната прокуратура не изразява становище по отправеното искане и предоставя на съда преценката за това дали е основателно или неоснователно. Съгласно чл. 150, ал. 2 от Конституцията на Република България след изменението в актуалната редакцията от ДВ бр. 106 от 2023г. „Всеки съд по искане на страна по делото или по своя инициатива може да сезира Конституционния съд с искане за установяване на несъответствие между закон, приложим по конкретното дело, и Конституцията. Производството по делото продължава, като съдът, чието решение е окончателно, постановява съдебния акт след приключване на производството пред Конституционния съд“. Посочената разпоредба предоставя възможност вече на всеки съд по искане на страна по делото или служебно да сезира Конституционния съд с искане за установяване на несъответствие между закон, приложим по конкретно дело, и Конституцията. Нормата е диспозитивна, а не императивна и не вменява на съда задължение по сезиране на Конституционния съд при всяко отправено искане, а напротив предоставена му е възможност за сезиране при наличие на разписаните в нормата предпоставки, а именно установяване на несъответствие на приложим по конкретно дело закон и норми на Конституцията. Новата редакция на разпоредбата на чл. 150 ал. 2 от Конституцията кореспондира и с предишната такава, според която когато установят несъответствие между закона и Конституцията, Върховният касационен съд или Върховният административен съд спират производството по делото и внасят въпроса в Конституционния съд, като в новата редакция е разширен кръгът на субектите с правомощие за сезиране на Конституционния съд, като този кръг вече не е органичен само до Върховния касационен съд и Върховният административен съд, а включва всички съдилища. Настоящият състав на Върховния административен съд счита, че направеното искане да бъде сезиран Конституционният съд на Република България е неоснователно по следващите съображения. Предпоставките, при които за съдилищата е регламентирана възможност за сезиране на Конституционния съд съгласно чл. 150, ал. 2 от Конституцията, е установено несъответствие между закон, включително негови разпоредби, и Конституцията. Съобразно трайната практика на Конституционният съд, че при сезиране по реда на чл. 150 ал. 2 от Конституцията на Република България, задължение на сезиращия съд е да обоснове несъответствие между приложим по конкретно дело закон и Конституцията, като за да е налице валидно сезиране е необходимо поставеният въпрос в искането да е въпрос от кръга на компетентността на Конституционния съд. С искане, основаващо се на чл. 150 ал. 2 от Конституцията, не следва да се иска произнасяне по въпроси от компетентността на самия сезиращ съд. Сезирането на Конституционния съд с искане за упражняване на инцидентната форма на контрол за конституциносъобразност на основание чл. 150 ал. 2 от Конституцията, следва да бъде обосновано не от съмнение за противоконституционнот, а въз основа на достигната убеденост, подкрепена с изложени мотиви в тази насока. В рамките на настоящия спор и с оглед предмета на производство и обхвата на дължимата от касационната инстанция проверка по чл. 218 АПК, настоящият състав намира, че не може да бъде обосновано несъответствие на приложим и относим към правилното решаване на делото законов текст с разпоредби на Конституцията. Настоящият състав намира, съобразно достигнатото си дълбоко убеждение, че в конкретния случай не може да се мотивира несъответствие на приложим и относим към правилното решаване на делото законов текст с разпоредби на Конституцията, наведени от страната в искането й, а именно чл. 4 ал. 1 и чл. 19 ал. 2 от Конституцията на Република България. Чл. 4 ал. 1 от Конституцията постановява, че „Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната“, а чл. 19 ал. 2 от Конституцията повелява, че „Законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя“. Нормата на чл. 153 ал. 2 т. 3 ЗУТ разписва срокове, в рамките на които разрешението за строеж за строителство на елементи на техническата инфраструктура губи правното си действие. Съгласно чл. 153 ал. 2 т. 3 ЗУТ в последната актуална редакция от ДВ бр. 13/2017г. „Разрешението за строеж губи правно действие, когато: в продължение на 10 години от започване на строителството на елементи на техническата инфраструктура то не е завършено или не е завършен грубият строеж, включително покривът на сградите за обектите по чл. 137, ал. 1, т. 1 и 2, за националните обекти, за обектите с национално значение и за обектите с първостепенно общинско значение“. Предвид конституционните принципи, регламентирани в чл. 4 ал. 1 и чл. 19 ал. 2 от Конституцията на Република България и посоченото по – горе съдържание на чл. 153 ал. 2 т. 3 ЗУТ, която норма е разписана в закон и като такава осигурява гаранция на правата на гражданите и юридическите лица, извършващи дейности, засегнати от нея, не може да бъде обоснована убеденост за наличие на несъответствие на разпоредбата с нормите на Конституцията. Поради това настоящият състав не намира основания, доводи и мотиви, обосноваващи наличието на основание за спиране на съдебното производство по делото и сезиране на Конституционния съд на Република България при условията на чл. 150, ал. 2 от Конституцията. По изложените съображения искането за отправяне на питане до Конституционния съд на Република България за установяване противоконституционност на чл. 153 ал. 2 т. 3 ЗУТ, като неоснователно, следва да бъде оставено без уважение.