Определение № 453 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4259/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. И. Я., подадена чрез адвокат Д., срещу въззивно решение № 712 от 08.06.2017 г. на Пловдивски окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 858/17 г., с което е потвърдено решение № 390/08.02.2017 г. /в обжалваната отхвърлителна част/, постановено по гр. д. № 15642/2014 г. на Пловдивски районен съд. С последната са отхвърлени претенциите на касатора, Военно формирование 28000 – Г. И. да бъде осъдено да му заплати неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд – фактически отработено служебно време над законоустановената продължителност на основание чл. 194, ал. 2 ЗОВСРБ, във вр. с чл. 195 ЗОВСРБ, във вр. с чл. 136а, ал. 5 КТ за периода 01.01.2009 год. до 30.11.2009 год. и за разликата над сумата от 13 838.18 лева до 17 477.64 лв., като погасен поради изтекла погасителна давност на преобразуващото право на Я. да извърши компенсация, а за разликата над 17 477.64 лв. до пълния предявен размер от 68 041.95 лева, както и за периода 01.11.2012 год. – 30.11.2012 год., като неоснователен; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за разликата над сумата от 2 706.72 лв. до пълния предявен размер от 13 308.44 лв., като неоснователен, както и в частта на разноските. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необоснованост. Касаторът излага съображения, че възражението му за неприложимост на подзаконов нормативен акт, противоречащ на Кодекса на труда във вр. с чл. 15, ал. 3 ЗНА, не е било разгледано от въззивната инстанция. Поддържа се, че с препращането към първоинстанционните мотиви, въззивният съд е кредитирал заключение, в което неправилно е определен размерът на дължимото обезщетение. Твърди се още, че въззивният състав като е приел за правилно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, е направил необоснован извод относно действителния размер на некомпенсираното служебно време. Искането е за отмяна на атакувания акт и присъждане на разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Изложени са оплаквания за липсата на произнасяне от въззивния съд по наведени с въззивната жалба възражения по отношение на приложимото материално право и погасителната давност относно правото на компенсация и начинът на изчисление. Касаторът е формулирал следния правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: „Длъжен ли е в решението си въззивният съд да се произнесе по всички искания и възражения на страните и да изложи правните си изводи по отношение на тях?“. Твърди се наличието на противоречие с решение № 323 от 18.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1338/2009 г., IV г. о., ГК, решение № 163 от 13.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 12/2010 г., I т. о., ТК, Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС, т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и решение № 212 от 01.02.2012 г. на по т. д. № 1106/2010 г., II т. о., ТК. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касаторът е формулирал следния въпрос: „По кой ред следва да се изчислява размерът на обезщетението за реално положен и некомпенсиран с почивка труд на военнослужещите при прекратяване на служебното правоотношение – по Кодекса на труда или по подзаконовата нормативна уредба в изпълнение на ЗОВСРБ?“. По така поставения въпрос касаторът обосновава противоречие с решение № 173 от 16.09.2013 г. по гр. д. № 255/2013 г. на Окръжен съд – Ямбол и решение № 273 от 22.04.2013 г. по гр. д. № 3044/2012 г. на Районен съд – Ямбол. Жалбоподателят счита, че по този въпрос е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като същият бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради липсата на друга съдебна практика. По отношение на така формулирания въпрос се твърди и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи се противоречие с решение № 455 от 11.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 706/2009 г., III г. о., ГК. Ответникът по жалбата не заявява становище. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Производството по делото е било спряно до произнасянето на ОСГК на ВКС по тълк. дело № 6/2017 г., който с тълкувателно решение от 11.02.2022 г. приема, че вземането за обезщетение на военнослужещ за положен труд в повече от нормативно определения, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение, от който момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл. 358 ал. 1, т. 3 във връзка с ал. 2, т. 2, изр. 2 КТ. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно в обжалваните части, поради което и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите му изцяло. Във връзка с горното е приел за установено, че Я. Я. е изпълнявал летателна дейност на реактивна авиация за времето от 16.08.1997 г. до 30.11.2012 г. вкл. във Военно формирование 28 000 – [населено място], както и, че в процесния период същият е полагал дежурства, както и дневни и нощни полети, съобразно заповеди за план на полети. Като спорен въпрос по делото се сочи дали при положените от ищеца дежурства е било налице превишаване на работно време в рамките на удълженото /служебно/ работно време. Установено е, че редът за полагане на дежурства от военнослужещи и тяхната продължителност са уредени в чл. 195 ЗОВСРБ, като максималната им продължителност не може да превишава 24 часа, а общо за един месец - 168 часа, като времето за дежурство е служебно време. Констатирано е, че приложимите нормативни актове в случая са - Заповед на Министъра на отбраната № ОХ-313/08.05.2001 г., Наредба за определяне размера на възнаграждението за извънреден труд на кадровите военнослужещи, както и Наредба № Н-18 от 19.12.2012 г. за реда за разпределяне на служебното време на военнослужещите от Министерството на отбраната. Сочи се, че по аналогия намира приложение разпоредбата на чл. 136а, ал. 5 КТ, а именно - ако до прекратяването на служебното правоотношение с военнослужещия той не е бил компенсиран с почивка за удълженото служебно (работно) време, то тогава се заплаща като извънреден труд. Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза за процесния период ищецът е отработил на заеманата длъжност повече от установената в ЗОВСРБ, ПКВС (отм.); - чл. 152 - чл. 158 и в Наредба за определяне размера на възнаграждението за извънреден труд на кадровите военнослужещи, продължителност на служебното време в размер на 2 782 часа, приспадайки дните, с които е бил компенсиран. Прието е, че положеният извънреден труд, включително и при дежурства по график, следва да бъде възмезден. Посочва се, че в случая приложимият нормативен акт при изчисляването на размера на обезщетението за положен труд в рамките на увеличеното (служебно) работно време е Наредба за определяне размера на възнаграждението за извънреден труд на кадровите военнослужещи, издадена на основание чл. 203, ал. 3 ЗОВСРБ (отм.), която не е била отменена и се прилага и при новия ЗОВСРБ. Не са приети доводите от страна на ищеца, че приложим е чл. 262 КТ. Установено е, че в действителност не става въпрос за извънреден труд, но некомпенсираният труд в рамките на удълженото служебно време е приравнен и се обезщетява като извънреден труд. Съгласно кредитираната от съда ССчЕ за периода 01.01.2009 г. - 01.12.2012 г. за превишено работното време в рамките на над нормалната до увеличената продължителност на работното време се дължи сумата в размер на 17 447.64 лева, а за претенцията за обезщетение за забава върху сумата от 17 477.64 лева за периода 02.12.2012 г. до 03.11.2014 г. - 3 418.49 лева. Прието е, че давността за вземането за труд, положен от военнослужещи в превишение над нормативно установената продължителност на служебното им време, е 3-годишна, съгл. разпоредбата на чл. 111, б. "а" ЗЗД. В настоящия случай обаче вземането на ищеца не представлявало вземане за положен от него извънреден труд, а претендираното обезщетение било за некомпенсирането на положен извънреден труд при полагане на труд от кадровите военнослужещи над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на служебното време. Сочи се, че преобразуващото право на военнослужещия да посочи времето за компенсация също се погасява по давност и само за непогасения по давност период се трансформира в парично вземане като за извънреден труд. Съдът е счел, че когато в хода на отношенията между страните едно вземане се трансформира в друго, за нововъзникналото вземане започва да тече нова давност от деня на трансформацията. До момента, в който между страните съществува служебното правоотношение, служителят би могъл да бъде компенсиран с почивка, а тази възможност преставала да съществува от момента на прекратяването на служебното правоотношение. Т. е., както за правото на компенсация, така и за паричното вземане възникнало на негово място с прекратяване на Т., се приема, че тече отделна погасителна давност, като всяко от двете права се погасява с тригодишна погасителна давност. Установено е, че преобразуващото право на ищеца да извърши компенсация не е погасено по давност за период от три години преди прекратяване на договора, т.е. в случая за времето от 30.11.2009 г. до 30.11.2012 г. За възникналото на негово място парично вземане като за извънреден труд от датата на прекратяване на договора е приет нов давностен срок, който следва да бъде преценен от датата на подаване на исковата молба - 04.11.2014 г. Въз основа на горното е направен извод, че възражението за давност е основателно единствено за периода 01.01.2009 г. до 30.11.2009 г., като погасени по давност за този период по главния иск са вземания в размер на 3639.46 лева, /съгласно първоначална ССчЕ - л. 157/, респ. акцесорната претенция върху тези вземания за периода 02.12.2012 г. - 03.11.2014 г. в размер на 711.77 лева е неоснователна. При тези мотиви на въззивния съд и съобразявайки постановеното Тълкувателно решение по т.д.№ 6/2017г. на ОСГК, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване ледва да се допусне за проверка дали са съответни правните разрешения на въззивния съд на поставките, намерили отражение в постановения тълкувателен акт. В решението по същество ще бъде даден отговор и на останалите два въпроса, поставени от касатора. По горните съображения ВКС