Определение № 5633 от 04.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1158/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №794/11.01.2024г. на Прокуратурата на Република България срещу решение №1398 от 30.11.2023г., постановено по в. гр. дело №419 по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 49 ЗЗД е уважен за сумата от 7 000лв., и съответно е отменено в частта, с която искът е бил уважен за сумата над 7000лв. до претендираните 45 000 лв., като в тази част е отхвърлен. Според касатора решението е недопустимо, респ. неправилно в осъдителната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага, че според твърденията на ищеца, претърпените от него неимуществени вреди са в следствие на неразумната продължителност на процесното досъдебно производство и от бездействието на длъжностни лица да извършат своевременно процесуални действия, в т.ч. повдигане на обвинение на извършителите на престъпление. В тази връзка и доколкото ищецът основава исканията си на бездействие на прокуратурата, довело до изтичане на предвидената в закона давност за процесното престъпление, счита, че искът следва да се квалифицира по чл. 26, ал. 1 от ЗОДОВ. Предвид което излага, че въззивното решение е недопустимо поради недопустимост на предявения иск. Отделно от това посочва, че Законът за отговорността на държавата и общините за вреди урежда особен съдопроизводствен ред, по който се ангажира отговорността на държавата за дейността на администрацията и правозащитните органи, в т.ч. и на органите на съдебната власт. Като е разгледал иска по чл. 49 ЗЗД, а не по чл. 2б ЗОДОВ, въззивният съд е дал неправилна правна квалификация, което води до неправилност на решението. В случай, че при изложените фактически твърдения и формулирания петитум бъде прието, че отговорността на Прокуратурата на Република България следва да се търси като възложител на работа, а не като процесуален субституент на държавата, касаторът счита, че обжалваното решение е неправилно поради погрешния извод на въззивния съд за кумулативното наличие на предпоставките за ангажиране на гаранционно- обезпечителната отговорност на ответника по чл. 49 от ЗЗД. Доколкото липсва и изложение на мотиви относно всеки от елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, както и препращане към мотивите на първоинстанционното решение, то според касатора е налице и необоснованост на решението. Твърди също и допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение поради пропуска му да обсъди релевираните от въззивника пороци на първоинстанционното решение, което е довело до неправилност на крайния извод за основателност и доказаност на предявения срещу ПРБ иск. Доколкото изводите на въззивния съд не кореспондират и на събрания по делото доказателствен материал, то обжалваното въззивно решение е неправилно и необосновано. На последно място, и в случай, че бъде ангажирана неговата отговорност, касаторът оспорва размерът от 7000лв. на присъденото обезщетение за търпени неимуществени вреди като прекомерен и необосновано завишен. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде обезсилено и производството по делото прекратено, или- в условията на евентуалност- да бъде отменено обжалваното решение в осъдителната му част, като предявеният срещу ПРБ иск бъде отхвърлен като неоснователен. В изложението към касационната жалба се посочват основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Поставя се следният въпрос: „Неустановяването на фактически състав за предявяване на иск по чл. 2 от ЗОДОВ води ли до невъзможност за определяне на правната квалификация на предявения иск по чл. 2б от ЗОДОВ, когато от фактическите твърденията в исковата молба може да се извърши преценка за нарушено право на разглеждане на делото в разумен срок?“, по който се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а именно на разясненията, съдържащи се в Тълкувателно решение №1 от 27.11.2023г. по тълк. дело №1/2022 г. на ВКС, ОСГК. Според касатора, формирайки извода си за наличие на основанията за ангажиране на отговорността на прокуратурата по общия гражданско-правен ред, въззивният съд не е съобразил разпоредбите на чл. 26, чл. 2в и чл. 1 от ЗОДОВ, предвид което обжалваното решение е неправилно поради противоречие със закона и с тълкувателната практика на ВКС. Следващият въпрос „Прекратяването на наказателното производството поради изтичане на абсолютната погасителна давност по смисъла на чл. 81, ал. 3 от Наказателния кодекс достатъчно основание ли е, за да се приеме наличие на противоправно поведение на прокурори, което да обосновава отговорността на ПРБ по чл. 49 от ЗЗД?“ касаторът счита, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Излага, че следва да се има предвид, че продължителността на наказателното производство зависи от необходимите действия по разследването, от необходимостта от спиране на производството, необходимост от съдействие от други институции, в т.ч. международно сътрудничество, от процесуалното поведение на всички участници в последното и от други фактори. Поради което е обективно възможно, независимо от активността на прокурора по наказателното дело, необходимите срокове за разследване да надвишават предвидените в процесуалния закон. На следващо място посочва, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и поради това, че същото е очевидно неправилно. Счита, че наведените от ищеца фактически твърдения за нерешено в разумен срок наказателно производство, прекратено поради изтичане на абсолютна погасителна давност за разследване на престъплението, покрива фактическия състав на чл. 26 от ЗОДОВ, поради което отговорността на държавата следва да се реализира по специалния закон, а не по реда на общия граждански закон. Доколкото в Глава трета „а“ от ЗСВ е разписана императивно предвидената административна процедура,която не е изчерпана, производството по настоящото дело се явява процесуално недопустимо и следва да бъде прекратено. Предвид изложеното, касаторът счита въззивното решение за недопустимо поради недопустимост на предявения иск. /В този смисъл Решение № 48 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. дело №1610/2019г./ В представения писмен отговор Л. Б., чрез адв. М. изразява становището си, че касационната жалба не следва да бъде допусната до касационно обжалване, тъй като не са налице основанията, посочени в нея. От своя страна Л. Б. депозира касационна жалба вх. №4007/14.02.2024г. срещу решение №1398 от 30.11.2023г., постановено по в. гр. дело №419 по описа на Апелативен съд – София, в частта му, с която въззивният съд е отменил първ. Решение в частта, с която предявеният от него иск е бил уважен за сумата на 7000лв. до 45 000лв., претендирани на осн. чл. 49 ЗЗД. Счита, че въззивният съд правилно е установил фактите по делото, но неправилно и в противоречие с правилата за определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане, е уважил искът само за сумата от 7000лв. В изложението към касационната жалба посочва основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Поставя въпросите „Длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви?“ и „Налице ли е липса на въззивна дейност в постановеното въззивно решение?“ като твърди, че решението е постановено при отсъствие на въззивна дейност на този съдебен състав и в противоречие с трайно установената съдебна практика, съдържаща се в Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№4/2012г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение №1 от 17.07.2001г. по тълк. д. №1/2001г. на ОСГК на ВКС; Постановление №4 от 23.ХII.1968г. на Пленум на ВС, доколкото при определяне на обема на неимуществените вреди не е взел под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. По въпроса за размера на справедливото обезщетение се твърди произнасяне в противоречие с Решение №154 от 18.08,2022г. по гр. д. №2893/2021г. ВКС; Решение №57 от 30.05.2022г. по гр. д. №2372/2021г. на ВКС; Решение №64 от 08.08.2022г. по т. д. №645/ 2021г. на ВКС; Решение №60 от 08.08.2022г. по т. д. №616/2021г. на ВКС; Решение №1 от 12.03.2021 г. и др. На осн. чл. 280, ал.1, т.3 ГПК счита, че следва да бъде допуснато произнасяне на въпросите: „При присъждане на обезщетение за нанесени неимуществени вреди, произтичащи от нарушено право за решаване на дело в разумен срок съдът следва ли да обсъди критериите за бавно правосъдие по чл.2б, ал.2 ЗОДОВ дори искът да е заведен с правно основание чл. 49 ЗЗД? Следва ли при присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на деликт да се вземе в предвид освен социално-икономическата обстановка в страната към момента на възникване на вредата и социално-икономическата обстановка към момента на присъждане, за да бъде спазен принципа за определяне обезщетението по справедливост или този довод би следвало да се възприеме от съда за обогатяване на ищецът?“. Излага, че отговорът на тези въпрос е свързан с развитието на правото и точното му прилагане и са провокирани от липсата на обсъждане на изброените по-горе критерии в мотивите на атакуваното решение. Независимо от предпоставките по ал. 1, според касатора са налице и основанията по чл.280, ал.2 от ГПК за допускане до касационно обжалване, тъй като атакуваното Решение е вероятно нищожно и недопустимо, постановено при наличие на очевидна неправилност. Чрез представения писмен отговор, ответникът по тази жалба – Прокуратурата на Р България моли същата да не бъде допускана до касационно обжалване, тъй като липсват основанията по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК. Счита, че изведените от касатора въпроси не са обусловили правните изводи на съда. Отделно от това сочи, че изложените доводи за необоснованост на въззивното решение, липса на мотиви и неправилен анализ на доказателствата представляват основания за отмяна на въззивното решение по см. на чл. 281 ГПК, а не основания за допускане до касационно обжалване на осн. чл. 280 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационните жалби против решението са допустими: подадени от легитимирани страни, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. За да се произнесе по наличието на касационни основания, съдът съобрази следното: Производството е образувано по иск на Л. К. Б. срещу Прокуратурата на Р България за заплащане на основание чл. 49 ЗЗД на сумата от 90 000 лева, от които 45 000 лева се претендират като обезщетение за претърпени имуществени вреди, а останалите 45 000 лева- като обезщетение за неимуществени вреди. Ищецът твърди, че е пострадал от престъпление, за което се е водило досъдебно производство под №ЗМ 3294/2007г. по опис на РУ – СДВР за 2007г., регистрирано като ПП №57213 по опис на СГП за 2007г. Излага, че бил измамен, но престъплението не било разследвано и бездействието на органа, осъществяващ функция по обвинението го е увредило, като го лишило от връщане на сумата, с която е измамен, а същевременно се е наложило да се укрива от извършителите, които макар и да са били известни, не са задържани и спрямо тях не са извършвани навременни наказателно процесуални действия. Посочва, че е имал затруднения в намирането на работа, а след много продължително разследване, и при внесен в съда обвинителен акт, наказателното производство било прекратено поради изтичане на преклузивния давностен срок, на основание чл. 81, ал. 3 НК. Чрез депозирания писмен отговор, ответната страна оспорва редовността на исковата молба, допустимостта на предявения иск и в условията на евентуалност- негова основателност. Въвежда фактически твърдения за движението на наказателното производство и за резултата от него, които са различни от изложените от ищеца. Счита, че претенцията за имуществени вреди за сумата, която ищецът не е получил от продажбата на апартамента не е пряка последица от бездействието на ответника. Посочва, че ищецът е разполагал с различни правни възможности да защити имуществения си интерес по гражданско правен ред, поради което само собственото му бездействие е довело до вреди, ако се установи, че е претърпял такива. От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че на 10.12.2004г. е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител, за това, че през м. август 2001г. в [населено място] е принудил Л. К. Б. и М. Й. В. да се разпоредят със собствения си недвижим имот, придобит по време на брака в режим на СИО, а към датата на разпореждането- притежаван в обикновена съсобственост, след като били заплашени с насилие – престъпление по чл. 213, ал.1 НК. Разследването е било прекратено, но в последствие отново възбудено, поради постъпили нови данни за „К. и В.“, които били установени като К. П. и В. П., и двамата от [населено място],[жк], [жилищен адрес]0. Установено било и третото лице А. М. К. от [населено място]. Видно от съдържанието на нот. акт №20 от 2001г., ищецът Б. и М.Й. са продали на Г.Л. недвижим имот в [населено място],[жк]за сумата от 11 000 лева, при данъчна оценка в размер на 11 074.40 лева, който имот в последствие бил продаден на В. Е. М.. В досъдебното производство, ищецът е разпитван като свидетел на 25.07.2005г. и в това качество, като очевидец, пред разследващите е дал сведения, че е живял в жилището когато съпругата му довела пред апартамента четирима „цигани“. При повторно посещение, предупредили ищеца, че ако не съдейства ще го изхвърлят от 15 етаж. Заплашили го, че ако се оплаче в полицията ще го намерят и ще го убият. На следващия ден под заплаха подписал документи в общинската администрация и пред нотариуса. За продажбата получил 1500 лева, като му казали да се маха по-бързо, че и тези пари ще му вземат. Разпитана като свидетел в досъдебното производство, купувачката на имота е заявила, че е извършила оглед в присъствието на ищеца и съпругата му, след като те са се свързали с нея по повод на нейна обява, че търси да купи жилище. Пред нотариуса били само тримата. Те получили сумата посочена в акта. С постановление на СРП, досъдебното производство е било спряно на 20.02.2007г., за установяване на лице с имена В. П.. Шест месеца по-късно било възобновено. В последствие наказателното производство е няколкократно спирано и възобновявано. След поредното възобновяване, на 21.07.2008г. към наказателна отговорност са привлечени В. П. М. и К. С. П.. След няколкократни спирания и възобновявания на производството, на 28.03.2012г. в качеството на обвиняеми са привлечени К. С. П., А. М. К. и В. М. П., всички за извършено престъпление по чл. 231 а, ал.2, т.4 вр. ал.1 НК с мярка за неотклонение „подписка“. Досъдебното производство е внесено с обвинителен акт в СРС на 13.07.2012г. и е образувано НАХД № 13294/2012г. Към съдебно наказателна отговорност са привлечени В. П., К. П. и А. К.. А. М. К. бил обявен за общодържавно издирване, като мярката му за неотклонение била изменена от подписка в задържане под стража. След изменение на обвинението за по-тежко наказуемо престъпление, СРС е изпратил делото по подсъдност на СГС, който прекратил НОХД № 3253 по описа на СГС за 2014г. и го върнал в „досъдебното производство“ за отстраняване на процесуални нарушения. На 10.11.2015г. било образувано НОХД №1411 по описа на Специализирания наказателен съд, но производство било прекратено на 25.11.2015г., като делото върнато на ПРБ за отстраняване на съществени нарушения на процесуалните правила. С постановление от 07.06.2016г. досъдебното производство е прекратено срещу тримата обвиняеми по повдигнатото им обвинение и наказателното производство е изпратено на СРП. С определение №75 от 17.10.2016г. постановено по ВЧНД № 264 по опис на АпСНС за 2016 г. е потвърдено определение от 16.08-2016 г. по ЧНД № 2154/2016 г. на СпНС. С постановление от 07.12.2016г. наказателното производство е прекарано поради изтекла абсолютна погасителна давност. Ищецът, като пострадал в наказателното производство, е обжалвал постановлението за прекратяване, но същото било потвърдено с Определение №140151 от 08.06.2017г. постановено по НЧД № 9428 по описа на СГС за 2017г., влязло в законна сила на 02.11.2017г. От показанията на В. Б. В., кредитирани от съда, се установява, че тя е била очевидец на събитията след 2007г. Свидетелства, че се страхува от цигани и понякога бълнува в съня си. Присъствала е на откритите съдебни заседания и лично е възприемала заплахи от подсъдимите К. и С.. Тя и ищецът са търсили помощта на адв. С. да ги предпази от циганите извън съдебната зала. От заключението на СПЕ, кредитирано от съда като обективно и компетентно изготвено, се установява, че в резултат на претърпените от ищеца преживявания през лятото на 2001г. няколкократни заплахи за физическа саморазправа, побой и физическо унищожение, нахлуване в личната собственост от повече от едно лице, липсата на подкрепа / помощ и успокоение/ от друг човек, както и последвалите в годините срещи с част от лицата, от които е получил заплахи могат да се окачествят от психологическа гледна точка като психотравмиращи и стресиращи събития. В конкретния случай се установява, че ищецът е бил в състояние на стрес в продължителен период от време, като интензитетът на състоянието е в зависимост от приближеността на събитието, което има връзка с разследването /разпит, съдебно заседание/ и е свързан с очакванията на личността. Всички тези обстоятелства, представляват стресогенен фактор, наред с първоначално преживените унижения, заплахи, принуда и значима загуба на материално състояние свързано с дома, смяна на местоживеенето. Съдът е кредитирал заключението и в частта в която, вещото лице приема, че стресът е станал хроничен, персистиращ и ескалиращ когато се е срещал със заплашвалите го лица. Към този стрес е прибавен и стреса от продължаването на заплахите. Според вещото лице ищецът е изживял силни страхови преживявания, свързани със здравето и живота си, безпокойство относно жилището си и бъдещето си. Първоначално той е имал проблеми със съня, изразяващи се в периоди на отсъствие на сън, кошмари, страхове, тревожно очакване, като в последствие тези преживявания намалили своя интензитет и сила и се редуцирали в безпомощност, която се проявила в активно действие – напускане на града и заживяване в друг населено място. Предвид липсата на въззивна жалба в тази част, първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която исковата претенция за имуществени вреди е отхвърлена, т.е. предмет на въззивен контрол е била само частта досежно уважената претенция за неимуществени вреди в размер на 45 000лв. Въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на оплакването на Прокуратурата за неспазване на съдопроизводствения ред, тъй като претенцията не била разгледана по специалния ЗОДОВ, а по реда на чл. 49 ЗЗД. Посочил е, че правната квалификация се определя от фактическите твърдения и изведения въз основа на тях петитум, като е изложил, че твърденията на ищеца в исковата му молба и допълнителните писмени уточнения, не навеждат на търсена отговорност от ПРБ при някоя от хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ. Доколкото отговорността на правозащитните органи /сред които е и Прокуратурата/ е уредена в ЗОДОВ по един казуистичен начин- с посочване на фактически състави или конкретни действия или бездействия в отделни точки в ал. 1 на чл. 2, въззивният съд е посочил, че ако увреждащите действия са от друго естество и не покриват някой от фактическите състави от отделните точки на чл. 2, ал. 1, ЗОДОВ, основанието за търсене на отговорност е по общия граждански закон /аргумент за това е и разпоредбата на чл. 8 ЗОДОВ/. Изложил е, че на основание чл. 7 от Конституцията на Република България, държавата отговаря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по специалния ЗОДОВ - закон, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди на държавните органи /вкл. съд, следствени органи и прокуратура/ се реализира на основание чл. 49 ЗЗД. Доколкото като правопораждащ за претенцията си за обезщетение факт ищецът сочи противоправните деяния на физически лица – прокурори, работещи при ответника, които чрез незаконосъобразните си действия и най-вече бездействия, са му причинили имуществени и неимуществени вреди, въззивният съд е счел, че правната квалификация на предявения иск е по чл. 49 ЗЗД. След което, обсъждайки събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, въззивният съд е намерил за доказан фактическия състав на посочената разпоредба, което е счел, че проличава и от крайния резултат, а именно – неефективно разследване, започнало още през 2004г. /много преди съответните изменения на ЗОДОВ от 2012г./, довело до прекратяване на наказателното производство поради изтичане на абсолютната давност за наказателното преследване на виновните лица по смисъла на материалния наказателен закон. Във връзка с размера на неимуществените вреди, въззивният съд е изложил, че присъдената от първоинстанционния съд сума от 45 000 лева, се явява прекомерна и има обогатяващ, а не обезщетяващ ефект. Посочил е, че в конкретния казус, пряка и непосредствена последица от бездействието ПРБ, довело до изтичане на абсолютната давността за разследване на престъплението са негативните емоции на лицето, което би имало качеството на пострадал, а в случая е и имало такова качество в краткия период, в който наказателното производство е разглеждано като съдебно такова. Приел е, че негативните преживявания, свързани със загуба на недвижим имот, с чувство на безнаказаност, с продължителен страх от постоянно поддържаната от обвиняемите закана за убийство, също ненаказана и то при наличие на достатъчно данни и законен повод, да се извърши разследване, представляват вреди, които са пряка и непосредствена последица от бездействието на Прокуратурата. Посочил е, че вредите са търпени в периода от 2004г. до 2016г. - един наистина продължителен период от време, но с различна стойност на парите в този промеждутък и без доказателства за особено тежък интензитет на болките и страданията. Съобразявайки социално-икономическите условия в България през този период, в контекста на конкретния спор, въззивният съд е счел, че справедлива за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД, е сумата от 7000.00 лева, предвид което е отменил решението на СГС за горницата до 45 000лв. По жалбата на прокуратурата: Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поддържаните от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните съображения: Поставеният от касатора първи въпрос: „Неустановяването на фактически състав за предявяване на иск по чл. 2 от ЗОДОВ води ли до невъзможност за определяне на правната квалификация на предявения иск по чл. 2б от ЗОДОВ, когато от фактическите твърденията в исковата молба може да се извърши преценка за нарушено право на разглеждане на делото в разумен срок?“ е от обуславящо значение за изводите на съда, но не се установява наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не се констатира твърдяното от касатора противоречие. Дадената от въззивния съд правна квалификация по чл. 49 ЗЗД съответства на твърденията и петитума, посочени в исковата молба и в последващите молби, в които се уточнява, че отговорността на прокуратурата се обосновава с противоправното поведение на физическите лица – прокурори, работещи при ответника, които чрез незаконосъобразните си действия и най-вече бездействия, са причинили неимуществени вреди на ищеца. Този извод на въззивния съд съответства на Решение №110 от 14.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 93/2012г. в което се приема, че на основание чл. 7 от Конституцията на Република България, държавата отговаря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ - специалния закон, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД. По настоящото дело, претенцията си ищецът обосновава с твърдението, че в резултат на бездействието на прокуратурата, образуваното срещу извършителите на престъпление, от което той е пострадал наказателното производство, е било прекратено поради изтичане на абсолютната погасителна давност, установена в НК. Безспорно, наказателно разследване продължило повече от 12 години /от 2004г. до 2016г./ може да се възприеме като нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото /наказателно/ в разумен срок, но доколкото претенцията си ищецът основава на прекратяването на наказателното производство, дължащо се на действията/бездействията на прокуратурата, то възприетата от въззивния съд правна квалификация съответства на твърдяните от ищеца факти. По втория въпрос: „Прекратяването на наказателното производството поради изтичане на абсолютната погасителна давност по смисъла на чл. 81, ал. 3 от Наказателния кодекс достатъчно основание ли е, за да се приеме наличие на противоправно поведение на прокурори, което да обосновава отговорността на ПРБ по чл. 49 от ЗЗД?“, мотивиран с твърдението, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, не се установява наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Във връзка с въпроса следва да се посочи, че въззивният съд не е обосновал наличието на основание за ангажиране на отговорността на ответната прокуратура само с прекратяването на наказателното производството поради изтичане на абсолютната погасителна давност по смисъла на чл. 81, ал. 3 НИК. За да направи извод за основателност на иска по чл. 49 ЗЗД, съдът е посочил, че неефективното разследване, започнало още през 2004г., е довело до прекратяване на наказателното производство поради изтичане на абсолютната давност, което е квалифицирал като бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона. В тази връзка следва да се отбележи, че законодателят възлага на прокурора дейността по ръководство и надзор върху работата на разследващите органи в досъдебното производство / чл. 196 НПК /, като сроковете за извършване на разследването са разписани в чл. 234 НПК. При фактическа или правна сложност административният ръководител на прокуратурата може да го продължи с не повече от четири месеца, а в изключителни случаи и с повече - от административния ръководител на по-горестоящата прокуратура или от оправомощен от него прокурор. Въпреки, че съгласно чл. 245, ал. 3 НПК сроковете по чл. 234 НПК не включват времето през което наказателното производство е спряно, задължението на прокурора да контролира разследващите органи да осигурят провеждането на досъдебното производство се базира на принципа, регламентиран в чл. 22, ал. 2 НПК, който е основополагащ и гарантиращ разглеждането и приключването на делата в разумен срок. Следва да се отбележи също, че целта на наказателното производство е провеждане на ефективно разследване за установяването наличието или липсата на извършено престъпление с влязъл в сила акт, до постановяването на какъвто по процесното наказателно дело не се е стигнало. Разглеждането и приключването на делата в разумен срок допринася и за съхраняване на доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса, както за лицата, по отношение на които е инициирано наказателно преследване, така и за пострадалите. Предвид изложеното, и доколкото въззивният съд не е формирал решаващите си мотиви за основателността на иска със съображения по така поставения въпрос, а е обсъдил наличието на всички предпоставки за ангажиране на отговорността по чл. 49 ЗЗД, то не се констатира наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. По жалбата на ищеца: По въпросите „Длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви?“ и „Налице ли е липса на въззивна дейност в постановеното въззивно решение?“ не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с цитираната от касатора практика. Напротив, в съответствие с установената съдебна, включително и с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, в мотивите на решението си е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност, съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактически констатации и правни изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил събраните доказателства с оглед спорната пред него фактическа обстановка. По въпроса за претърпените неимуществени вреди във връзка с определянето на справедливо обезщетение се твърди произнасяне в противоречие с Решение №154 от 18.08.2022г. по гр. д. №2893/2021г. ВКС; Решение №57 от 30.05.2022г. по гр. д. №2372/2021г. на ВКС; Решение №64 от 08.08.2022г. по т. д. №645/ 2021г. на ВКС; Решение №60 от 08.08.2022г. по т. д. №616/2021г. на ВКС; Решение №1 от 12.03.2021 г. и др. Фактическата обстановка по цитираните решения е различна от процесната, поради което дадените в тях разрешения досежно размерът на неимуществените вреди не могат да намерят приложение в настоящия казус. Според задължителната и константна съдебна практика, обективирана в ППВС №4/1968г. и множество решения, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва да се съобразят конкретните обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай, каквито са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В случая, при определяне размера на обезщетението, съдът не се е отклонил, а се е съобразил с тази задължителна практика, защото е взел предвид установените при ищеца негативни изживявания и стрес, начина на получаването им и продължителността им, търпените от него неудобства и морални страдания и другите относими обстоятелства. Т.е. съдът не е определил немотивирано размера на дължимото се обезщетение, а напротив -изложил е ясни и конкретни аргументи, които според него обосновават присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди. След като е обсъдил вредите, съдът е направил извод за всички негативни последици, и е извършил преценка за справедливия размер на обезщетението с оглед всички релевантни критерии, включително и със социално-икономическата обстановка в страната към датата на увреждането. По последния поставен въпрос: „При присъждане на обезщетение за нанесени неимуществени вреди, произтичащи от нарушено право за решаване на дело в разумен срок съдът следва ли да обсъди критериите за бавно правосъдие по чл.2б, ал.2 ЗОДОВ дори искът да е заведен с правно основание чл. 49 ЗЗД? Следва ли при присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на деликт да се вземе в предвид освен социално-икономическата обстановка в страната към момента на възникване на вредата и социално-икономическата обстановка към момента на присъждане, за да бъде спазен принципа за определяне обезщетението по справедливост или този довод би следвало да се възприеме от съда за обогатяване на ищецът?“ не се установява основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните съображения: Съгласно приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. №1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато законът е непълен, което налага произнасянето на ВКС чрез прилагане на закона или на правото по аналогия, или когато приложимата към конкретното дело правна норма е неясна, което налага нейното тълкуване от ВКС, или когато поради промени в законодателството или в обществените условия се налага ВКС да промени практиката си, като даде едно ново, различно тълкуване на правната норма. В двете, посочени в поставения въпрос правни норми са предвидени различни фактически състави и различен ред за ангажиране на отговорността на ответника. След като самият ищец е формирал твърдения и петитум, съответстващи на дадената от съда правна квалификация по чл. 49 ЗЗД, той не е бил длъжен да прилага критериите за бавно правосъдие по чл. 2б ЗОДОВ, още повече, че са обсъдени и съобразени критериите по чл. 52 ЗЗД, приложими за определяне на обезщетението, претендирано на осн. чл. 45 и 49 ЗЗД. Липсва и изложение от касатора коя от двете правни норма е непълна или неясна, поради което да се налага ВКС да приложи правото или закона по аналогия или да тълкува тази норма. Не е посочено и кои промени в законодателството или в обществените условия налагат промяна и на коя установена практика на ВКС. В конкретния казус, въззивният съд е приел, че увреждащото поведение на прокуратурата се изразява в бездействие, довело до изтичане на абсолютната давността за разследване на престъплението. За пряка и непосредствена последица са възприети негативните емоции на лицето, който би имал качеството на пострадал, а в случая е и имал такова качество в краткия период, в който наказателното производство е разглеждано като съдебно такова. При определяне на обезщетението са съобразени претърпените от ищеца негативните преживявания свързани с чувството за безнаказаност и липса на справедливост, притеснение, че виновните лица за извършените спрямо него действия няма да бъдат наказани, продължителното неефективно производство, приключило без акт, установяващ виновността на извършителите които съдът е преценил като пряка и непосредствена последица от бездействието на Прокуратурата. Не се установява определеният от въззивния съд размер от 7000лв. да не съответства на константната съдебна практика досежно обезщетението за вреди, претърпени от това бездействие на прокуратурата. Част от вредите, твърдяни от ищеца за претърпени от самото престъпление могат да се претендират от лицата, отговорни за тяхното причиняване, и не са пряка последица от действията на прокуратурата. Ответникът е длъжен да обезщети само вредите, които са пряка последица от действията/бездействията на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. При преценка на останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, настоящият състав счита, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска: Няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Изложените от касаторите съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост и неправилност на изводите на съда досежно определения размер на обезщетението, които могат да бъдат прецени само след евентуално допускане до касационно обжалване. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение. Дадената от съда правна квалификация на предявения иск съответства на отправеното към съда искане при конкретно наведените обстоятелства, поради което не мотивира нито неправилност, нито недопустимост на въззивното решение. Следователно в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Предвид наличието на две касационни жалби, и при този изход на спора, направените от страните разноски следва да останат в тежест на всяка от тях, така като са ги направили и заплатили. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение