Определение № 886 от 15.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2886/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Софийска градска прокуратура срещу решение № 3637/22.06.2020 г. по гр. д. № 6704/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, IV-А състав.

Ответниците К. Х. К. и М. А. К. не са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не са ангажирали становище по жалбата.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което след отмяна на решение № 28414/31.01.2019 г. по гр. д. 4691/2015 г. на Софийски районен съд, 50 състав в частта, в която е присъдена законната лихва върху определените обезщетения (от по 6 000 лв. за всеки от ищците К.) за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл. д. № 124а/2000 г. по описа на 05 ТО-ССлС, пр. пр. № 2628/2000 г. по описа на Софийска районна прокуратура в разумен срок, считано от 28.01.2012 г., е присъдена такава считано от 05.03.2014 г. и е потвърдено първоинстанционното решение в уважената част на исковете по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, предявени срещу Прокуратура на Република България (ПРБ), а в тежест на последната са възложени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел наличието на предпоставките от фактическия състав на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ПРБ за обезщетяване на неимуществени вреди в резултат на притеснения и негативни психични преживявания, понесени от ищците, поради нарушаване на правото им за разглеждане на цитираното дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Установено е, че срещу ищците е било образувано наказателно производство, по което са били привлечени като обвиняеми на 30.05.2000 г. за извършени престъпления по чл. 325, ал. 1 НК и чл. 198, ал. 1 НК. Наказателното производство е било прекратено с Решение № 421/05.03.2014 г. по н. д. № 1363/2013г. на ВКС, II НО на основание настъпила давност за наказателно преследване. Посочено е, че продължителността на наказателното производство е 13 години и 9 месеца. Според решаващия състав досъдебното производство (водено под цитирания по-горе номер) е надхвърлило всички законоустановени срокове като първата година разследването е извършвано ритмично, след което делото е връщано многократно за допълнително разследване от прокурора за изпълнение на указания, които вече са били изпълнени и за събиране на доказателства, които могат да бъдат събрани в хода на съдебното следствие като характеристични данни; внасяно е за разглеждане в Софийски районен съд 7 пъти и всеки път е било прекратявано и връщано на Софийска районна прокуратура, поради допуснати съществени нарушения при изготвяне на обвинителния акт. Развити са доводи, че воденото наказателно преследване, продължило 13 години и 9 месеца, безспорно е причинило на ищците вреди, които обичайно засягат по негативен начин психическото и физическото състояние на човека. Установено е, че ищецът бил притеснен, защото се опасявал, че поради воденото наказателно преследване срещу него могат да го върнат, да го осъдят, а той пътувал два пъти годишно до САЩ, където учил бакалавърска степен, докато ищцата не могла да си намери работа, заради висящото дело срещу нея. Втората инстанция е изтъкнала, че производството е за присъждане на обезщетение за причинени вреди на граждани от неправомерни действия на държавата – необосновано забавяне на наказателното преследване срещу ищците за визираните по-горе престъпления. Отговорността е обективна и се носи от държавата,а не от нейните органи или длъжностни лица, без значение кой е причинил вредоносния резултат. Държавата и нейните органи се разглеждат като едно цяло. Предвид на това, че производството е единно и отговорността се носи от държавата (без значение, кой орган я представлява), следва да се приеме, че направеното от нея предложение досежно размера на дължимото обезщетение в административната част на производството (изчерпването на административната процедура по чл. 8, ал.2 ЗОДОВ като условие за предявяване на иска по чл. 2б от същия), я обвързва в съдебната. Изложени са съображения, че при определяне размера на дължимото обезщетение в производството по чл. 2б ЗОДОВ не е допустимо да се определи такова под размера, предложен в административното. Предвид на това разбиране въззивният съд е приел, че справедлив и съответен размер на претърпените от ищците неимуществени вреди, установени по делото и при съобразяване с правилото на чл. 52 ЗЗД, е сумата от по 6 000 лв. за всеки от тях. Присъдена е и претендираната лихва за забава в плащането на обезщетението, считано от датата на приключване на наказателното производство с постановяване на решението от ВКС - 05.03.2014 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните два въпроса, които твърди да са обуславящи за изхода на делото, а именно за:

• процесуалното задължение на съда да обсъди всички установени по делото обективно съществуващи обстоятелства и да отрази в мотивите на решението си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определяне размера на обезщетението на неимуществени вреди и

• приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението на неимуществени вреди.

По първият въпрос се твърди отклонение с постановките по т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., както и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на III г. о. и решение № 321/26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г. на IV г. о.

По втория въпрос се заявява отклонение с цитираната по - горе задължителна практика (т. II от ППВС № 4/1968 г.), както и с практиката на ВКС, изразена в следните решения: № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. и № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г., и двете по описа на IV г. о.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият повдигнат въпрос осъществява общо основание, защото е обусловил изхода на делото (вж. указанията с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК) и в частност процесуалната активност на въззивния съд по мотивиране на съображения – фактически и правни, при разрешаване на материалноправния спор, основани на оценка и анализ на установените по делото обективно съществуващи обстоятелства относно засегнатите нематериални блага и техното конкретно значение при определяне размера на обезвредата. Той обаче не осъществява допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради липсата на соченото противоречие със задължителната за съобразяване от съдилищата практика, изразена в ППВС № 4/1968 г. - т. II, а така също и с практиката на ВКС, на която страната се позовава и прилага. Според дадените задължителни разяснения в цитираното ППВС размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В случая постановеният въззивен съдебен акт е в съгласие с тази задължителна практика, както и с практиката на ВКС, намерила израз в постановени по чл. 290 ГПК и визирани от жалбоподателя две решения, чиито правни разрешения изцяло възприемат указанията на горепосоченото постановление. Втората инстанция е съобразила всички обстоятелства от кръга по чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ - общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора - анализирала е събраните за тях данни с оглед спецификата на претендираните неимуществени вреди, произтичащи от нарушаване правото на ищците по чл. 6, § 1 КЗПЧОС и е достигнала до обоснован извод, че справедливото обезщетение за понесените негативни изживявания и притеснения от воденото наказателно преследване, възлиза на по 6 000 лв. за всеки един от тях. Обосновано и мотивирано в атакуваното решение е направено съждение, че досъдебното производство е надхвърлило всички законоустановени срокове за провеждане на разследването, като с принос за забавянето са били и допуснатите съществени процесуални нарушения от обвинението, поради които делото е било многократно връщано от съда (където е било по внесен обвинителен акт) на прокуратурата за тяхното отстраняване. Така, сама по себе си общата продължителност от 13 години и 9 месеца без съмнение и очевидно надхвърля разумния срок за разглеждане на наказателното производство. При съобразяване с правилото на чл. 52 ЗЗД е извършена конкретна преценка на засегнатите нематериални блага у всеки един от ищците, които са от значение за присъждане на обезщетението. Формираният извод за необходимия, справедлив и достатъчен паричен еквивалент на горните блага, в размера посочен по-горе, е изцяло съобразен с установените по делото релевантни обстоятелства, почива на събраните доказателства за тях и е напълно обоснован. Затова по първия поставен въпрос достъп до касация не може да се осъществи.

Относно втория повдигнат въпрос следва да се изтъкнат идентични съображения като в изложението по предходния пункт - касаещо преценката за наличие на предпоставки за селекция на касационната жалба на заявеното основание по първото питане.

Въпросът удовлетворява общо основание, но не и допълнителното такова по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По приложението на правния въпрос за съдържанието на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди има многобройна, еднопосочна и последователна съдебна практика, вкл. и задължителна такава (изразена в ППВС № 4/1968 г. – т. II, както и в решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение №3 по гр. д. № 637/2011г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 51 по гр.д. № 465/2011г. на ВКС, ІV г. о. и др.) вкл. и тази, на която страната се позовава, която е съобразена от въззивния съд. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най - пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки, изживявания и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Неговото приложение в съответствие със закона означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Според изискванията на закона размерът на обезвредата следва да пълен и справедлив, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всеки човек има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с нарушаване правото му на разглеждане и решаване на конкретното дело в разумен срок. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е отчел релевантните критерии и правните му изводи изцяло кореспондират на установената съдебна практика, както и на задължителната такава. Дали размерът на присъденото обезщетение на нематериални вреди е правилно и обосновано определен е въпрос по съществото на касационната жалба. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол и по този въпрос.

В обобщение, липсват обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение