Определение № 113 от 16.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2241/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Б. Д. Ш. срещу решение № 35 от 14.02.2020 г. по гр. дело № 474/2019 г. на ШОС /Шуменски окръжен съд/. Ответникът „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, гр. София в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа становище за липсата на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, при наличие на правен интерес, от страна по делото и по отношение на съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол, поради което е процесуално допустима. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол поради следните съображения: С цитираното въззивно решение в обжалваната част, състав на ШОС е уважил искове, които е квалифицирал по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД до размер на сумите 6684.50 лв., главница по договор за потребителски кредит от 03.04.2012 г. и допълнително споразумение към него от 12.08.2015 г., сключени между „Банка ДСК“ ЕАД и Б. Д. Ш., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.01.2019 г. – датата на обявяване на предсрочна изискуемост на кредита до окончателното изплащане на вземането, 234.08 лв., сбор от главници по падежираните девет вноски от № 3 до № 11 по същите договори за периода от 20.08.2015 г. до 02.08.2016 г., 807.71 лв., договорна лихва върху падежиралата главница за периода от 20.09.2015 г. до 02.08.2016 г., 18.62 лв., лихвена надбавка за забава за периода от 30.12.2015 г. до 02.08.2016 г., 120 лв., неплатени заемни такси до 02.08.2016 г., които вземания са цедирани от банката на ищеца с договор за покупко – продажба на вземания от 09.12.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 26.09.2018 г. до окончателното изплащане на задължението. В изложението е направено искане за спиране на касационното производство до приключване на т. дело № 5/2019 г. на ОСГТК, „относно отговаряне на въпроса търговски ли е спора по потребителски договори за заем с банкови институции“. Настоящият съдебен състав намира искането за неоснователно. Цитирано е т. дело на ОСГТК на ВКС, по което поставения въпрос е формулиран, както следва: „При уговорено погасяване на главно задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост ?“. Този въпрос не е обусловил правните изводи на съда, неотносим е към настоящия правен спор, а и въпросите в изложението нямат отношение към него. Същевременно искането за спиране се свързва от страната с „отговаряне на въпроса търговски ли е спора по потребителски договори за заем с банкови институции“, който не съвпада и с въпроса, по който е образувано т. дело № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: Гражданско или търговско е дело с предмет правоотношения, възникнали по договор за изпълнение на строителни работи, сключен между физическо лице и търговец във връзка с упражняваното от него занятие и какъв е прагът за достъп до касационно обжалване на въззивното решение по делото?“. Както се вижда от съдържанието му, въпросът третира „правоотношения, възникнали по договор за изпълнение на строителни работи, сключен между физическо лице и търговец във връзка с упражняваното от него занятие“, каквито не са правоотношенията, предмет на настоящия спор. Затова искането следва да бъде оставено без уважение. В изложението са поставени въпроси, формулирани както следва: „Допустимо ли е трето лице, без да е дадено в договора за кредит право на трети лица, да обяви предсрочна изискуемост на Договора за кредит по чл. 60, ал. 2 от ЗКИ ?“; „Допустимо и процесуално допустимо ли е да бъде въведено уведомление в Исковата молба по чл. 124 от ГПК във вр. с чл. 430 от ЗЗД заведен от трето лице – Цесионер ?“. Страната твърди, че са налице като допълнителни предпоставки съставите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Твърди още, че съдебното решение е в противоречие с решение № 198/18.01.2019 г. на състав на ВКС, I т.о., от което цитира част от мотивите. Други доводи не са изложени. Първият поставен въпрос не формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Като обща предпоставка, правният въпрос, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС трябва да отговаря на конкретни характеристики, а именно да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, да е обусловил правните изводи на състава по предмета на спора. В случая, въпросът произтича от становище на касатора по обстоятелства, които не са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция, а именно, че третото лице е обявило предсрочна изискуемост на кредита, както и че няма данни, че „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, [населено място] „действа от името на ДСК-Банк, като прави изявление от името и за сметка на ДСК-Банк“. От съдържанието на мотивите се установява, че съставът е приел съществуването на валидно облигационно правоотношение по договор за кредит за текущо потребление между „Банка ДСК“ ЕАД и ответника по исковете, както и е приел, че кредитът е изцяло усвоен от заемателя, но пълно изпълнение на задължението от последния не е осъществено, поради което за кредитора е възникнало право да обяви предсрочна изискуемост на кредита и той е упражнил правото си преди депозиране на исковата молба. Същевременно кредиторът е уведомил заемателя за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита на 16.06.2016 г. /уведомление, изх. № 06-20-01649/07.06.2016 г., инкорпорирано в нотариална покана/. Въз основа на изложените факти, съставът е отхвърлил възражението на ответника по исковете, че е допуснато заобикаляне на закона – чл. 2 ЗКИ, тъй като ищцовото дружество било упражнило правата на банката да направи кредита предсрочно изискуем, без да разполага с такова правомощие. Следователно цитираният въпрос е формулиран въз основа на неприети от съда, а поддържани от касатора обстоятелства. Обявяването предсрочна изискуемост на кредита от цесионера е разгледана от състава като възможност за упражняване на негово правомощие, а не като настъпил в отношенията между страните факт, като изводите включително отнасящите се до осъществяване на въпросното правно действие след сключване на цесията с депозиране на исковата молба, са аргументирани с практиката на състави на ВКС в съответствие, с които са изведи посочените мотиви в обжалваното решение. Поддържано от касатора и отхвърлено от въззивния съд е твърдението за липсата на клауза, предоставяща възможност на кредитора да прехвърли вземането си на трето лице. Съставът е приел, че в т. 11 от процесния договор за кредит от 03.04.2012 г. е обективирано постигнато от страните съгласие, че кредиторът може да прехвърли вземането си срещу потребителя на друго лице. От изложеното следва, че първият поставен въпрос произтича от становища на жалбоподателя, отхвърлени от съда, въз основа на които не се формирани решаващите изводи, обусловили изхода на делото. Не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК въпрос, който третира възприемане на фактическата обстановка, в настоящия случай дори не тази възприета от състава, а поддържаната от страната. Липсата на общо основание е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. Ето защо по посочения въпрос не следва да се допусне касационно обжалване. Следващият въпрос е формулиран така: „Допустимо и процесуално допустимо ли е да бъде въведено уведомление в Исковата молба по чл. 124 от ГПК във вр. с чл. 430 от ЗЗД заведен от трето лице – Цесионер ?“. Цитирани са текстове от закона, които нямат връзка с конкретния въпрос. Така чл. 124 ГПК се отнася до видовете искове и не е посочена връзката с цитирания въпрос. Член 430 ЗЗД е отменен. Освен това, въпросът е по правилността на решението, законосъобразността на приетите от състава изводи, тъй като съдържанието му се отнася до приет от въззивната инстанция извод, затова че, уведомяването за цесията по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД може да се извърши с връчване на исковата молба и приложенията към нея. Поставеният въпрос е по същество, тъй като съдържа питане за обосноваността на такъв извод. Съставът се е позовал на практиката на ВКС /решение № 3/16.04.2014 г. на състав на I т.о./. Такъв въпрос, засягащ законосъобразността или обосноваността на изводите на въззивния съд е без правно значение за производството по чл. 288 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС. Затова с въвеждането му не се обосновава приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол. При липса на общо основание, произтичаща от отсъствието на въпрос, притежаващ характеристиките на правен въпрос, каквато се констатира от настоящия състав на ВКС, касационното обжалване не се допуска, без да се обсъжда, дали е налице някои от допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК. Страната не е мотивирала твърденията си за противоречие на въззивното решение с практика на ВКС. Цитирани са части от мотивите на решение 198/ 18.01.2019 г. на състав на І т.о., без да се отразени отклонения от мотивите на въззивното решение чрез съпоставка между правните разрешения. Не са мотивирани доводи за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – произнасяне на съда по въпрос, решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Липсва позоваване на актове по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и по двата цитирани въпроса. Не са мотивирани допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС и по двата цитирани въпроси, а и не е съобразено, че спрямо едно и също общо основание /правен въпрос/ не може да се въвеждат различни допълнителни основания – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като те визират самостоятелни предпоставки за селектиране на касационната жалба. Ето защо следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол. При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение