Определение № 2044 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. И. М. срещу решение № 56 от 19.03.2024 г. по в. гр. д. № 4/2024 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1206 от 20.11.2023 г. по гр. д. № 965/2023 г. на Бургаски окръжен съд, с което е отхвърлен изцяло, като неоснователен, предявеният от касатора срещу Бургаски районен съд (БРС) иск с правно основание чл. 2в ЗОДОВ за заплащане на сумата 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз (ПЕС) при постановяване на определение № 919 от 12.05.2023 г. по ч.н.д. № 1825/2023 г. на БРС поради противоречие с чл. 10 вр. с чл. 4, § 1, б. "а" – "в", чл. 8, § 1 и 2 от Директива 2016/680 на Европейския парламент и Съвета от 27 април 2016 г. и на чл. 16 ДФВС, чл. 7 и 8 ХОПЕС. Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло, ведно със законните последици. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК към касационната си жалба ищецът М. релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, формулирайки следните въпроси: 1. „Допустимо ли е събиране за целите на регистрацията на биометрични и генетични данни от всяко лице, привлечено като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер, без да се предвижда задължение за компетентния орган да провери и докаже, от една страна, че събирането на тези данни е абсолютно необходимо за постигането на конкретните преследвани цели и от друга страна, че тези цели не могат да бъдат постигнати чрез мерки, които засягат в по-малка степен правата и свободите на съответното лице?“ и 2. „Допустимо ли е събиране за целите на регистрацията на биометрични и генетични данни от всяко лице, привлечено като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер, без това да е извършено с оглед на конкретни и изрично указани цели и мотиви в съответния съдебен акт?“, които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на КС на РБ и на СЕС, обективирана в решение на КС на РБ № 7 от 30.06.2020 г. по к. д. № 11/2019 г., решение на СЕС от 26.01.2023 г. по дело С-205/21 и решение на СЕС от 30.01.2024 г. по дело С-118/22. Ответникът по касационната жалба - БРС депозира писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е допустима като подадена в срок от процесуално легитимирана страна и като насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Предявеният иск е с правно основание чл. 2в ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на ПЕС. Ищецът е навел в исковата молба, че след привличането му като обвиняем за престъпление по чл. 354а ал. 3 пр. 2, т. 1 НК, по искане на полицейските органи е образувано съдебно производство пред ответния районен съд, по което последният с определение е разрешил извършването на принудителна полицейска регистрация. Посочил е, че с определението на съда са нарушени чл. 10 вр. с чл. 4, § 1, б. "а" – "в", чл. 8, § 1 и 2 Директива 2016/680 на Европейския парламент и Съвета от 27 април 2016 г. и на чл. 16 ДФВС, чл. 7 и 8 ХОПЕС, при което са му причинени неимуществени вреди, изразяващи се в унижение, болки и страдания, чувство за малоценност, усещане за престъпно третиране, стрес и притеснения, че има криминална регистрация, без да е признат за виновен с влязла в сила присъда, създаден е риск да бъде обект на полицейско внимание и проверки. Първоинстанционният съд е намерил, че ответният районен съд е бил сезиран с искане на основание чл. 68 ЗМВР и Наредбата за реда за извършване и снемане на полицейска регистрация в съответствие със закона, отправено в рамките на наказателно разследване, за да послужи на легитимна цел, а именно – предотвратяване и разкриване на други престъпления в бъдеще. С оглед обществената опасност, предмета и тежестта на престъплението, за което лицето е било привлечено като обвиняем, е счел намесата за пропорционална в едно демократично общество като подпомагаща разследващите органи при разкриването на бъдещи извършители на престъпления, и съразмерна и ненадхвърляща необходимия обхват с оглед преследваната цел. Посочил е, че в чл. 68, ал. 6 ЗМВР и в чл. 20-27 от Наредбата за реда за извършване и снемане на полицейска регистрация са предвидени конкретни основания в случай, че получените данни вече не са необходими, те да бъдат унищожени и регистрацията да бъде снета. Заключил е, че независимо, че БРС не е обсъдил в определението и критериите, изведени в практиката на ЕКПЧ по чл. 8 ЕКПЧ, намесата в правото на личния живот на ищеца е пропорционална и в съответствие с чл. 8, § 2 ЕКПЧ. Посочил е, че отговорността на държавата по реда на чл. 2в ЗОДОВ за нарушаване на ПЕС може да бъде ангажирана само по изключение при явно и съществено нарушение на ПЕС, но само в случай, че намесата в правото на личния живот на ищеца е непропорционална и не отговаря на изискванията на чл. 8, § 2 ЕКПЧ. Подчертал е, че борбата срещу престъпността е една от основните задачи пред държавата като в голяма степен нейната успешност зависи от използването на съвременните научни техники и методики за разследване и идентификация на извършителите на престъпни деяния – именно поради това дактилоскопирането, фотографирането и техниките на ДНК – анализа са международно признати като предлагащи предимства за наказателноправната система и са необходими в борбата срещу престъпността. При тези решаващи правни аргументи е отхвърлил предявения иск. Въззивният съд като е извършил собствен анализ на доказателствата в процеса е приел за безспорно установено, че ищецът е бил привлечен като обвиняем с постановление на надлежния орган на 27.04.2023 г. за престъпление по чл. 354а ал. 3 пр. 2, т. 1 НК, след констатация, че е държал в себе си високорискови наркотични вещества, което постановление е подписал, но е отказал с надлежна декларация да окаже съдействие на полицейските органи за извършване на полицейска регистрация по чл. 68, ал. 4, изр. 1 ЗМВР и чл. 11, ал. 4 Наредбата за реда за извършване и снемане на полицейска регистрация. Посочил е, че съгласно горепосочената наредба (чл. 2), изисканата полицейска регистрация се извършва при условията на ЗМВР и има за цел защита на националната сигурност, противодействие на престъпността и опазване на обществения ред. Заключил е, че правото по чл. 47 ХОПЕС не следва да се абсолютизира, съобразявайки разпоредбата на чл. 52, § 1 ХОПЕС, според която е възможно неговото ограничаване, ако бъде предвидено във вътрешен нормативен акт и при зачитане съдържанието на съответните права и свободи и при спазване на принципа на пропорционалност. В процесния случай, апелативният съд е намерил, че снемането на полицейската регистрация е извършено напълно в съответствие с вътрешната нормативна уредба на държавата, като принципът на пропорционалност е спазен и правата на ищеца не са накърнени. Посочил е, че в исковата молба и във въззивната жалба се съдържат само твърдения за нарушения на права, но не се излагат никакви конкретни действия на органи, излизащи извън рамките на нормативно регламентираната уредба. Изразява се нееднократно недоволство от самата полицейска регистрация, която обаче не е самоцел на съответните органи, а средство за противодействие на престъпността и опазване на обществения ред, с цел защита на националната сигурност. На притесненията на обвиняемия от регистрацията, че тя ще е повод за бъдещи проверки, решаващият съд е противопоставил възпиращия ефект от извършване на нови престъпни деяния под угрозата на бързо разкриване и регистриране на дееца, в който се изразява и обществения интерес – борбата с престъпността. Въззивният съд е подчертал, че по настоящото дело, поради несъгласието на ищеца, е задействана процедурата с участието на съда. Последният след преценка на конкретните обстоятелства е разрешил извършването на принудителна регистрация при наличието на законово изискуемите предпоставки. В тази хипотеза именно съдът е гарант за спазване на принципа на пропорционалност на интересите на отделния гражданин и на обществото и държавата. Законодателят по този начин брани интересите на отделния индивид именно с предвидената съдебна процедура, която не е автоматична, а предвижда издаване на разрешение със съдебен акт, след преценка на конкретните за случая обстоятелства. Решаващият съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че отговорността на държавата по реда на чл. 2в ЗОДОВ за нарушаване на ПЕС може да бъде ангажирана само по изключение, при явно и съществено нарушение на ПЕС, в случай, че намесата в правото на личния живот на ищеца е непропорционална и не отговаря на изискванията на чл. 8, § 2 ЕКПЧ, каквото изключение в процесния случай не е установил. При гореизложените съображения е потвърдил първоинстанционното решение. Поставените от касатора - ищец въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не удовлетворяват изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, доколкото не притежават характеристиките на правен въпрос по смисъла на т. 1 ТР № 1 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Допускането на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който има обуславящо значение за решаващите правни изводи във въззивното решение и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Поставените два въпроса не са от значение за крайния изход на конкретния правен спор, тъй като визираните в тях предпоставки не са изследвани или не са приети за установени от въззивния съд в обжалвания акт. Същевременно те изискват при отговора им да бъде анализирана конкретната установена фактическа обстановка по делото въз основа на приетите доказателства и въз основа на нея да бъдат изведени решаващите правни изводи досежно основателността или неоснователността на иска по чл. 2в ЗОДОВ, т. е. въпросите са относими към правилността на атакуваното решение и релевираните в тази връзка нарушения на материалния и процесуалния закон, допуснати от въззивния съд. Решаващият правен аргумент за отхвърляне на предявения иск по чл. 2в ЗОДОВ е отсъствието на явно и съществено нарушение на ПЕС при процесната принудителна полицейска регистрация на ищеца въз основа на влязлото в сила определение на БРС, доколкото намесата в правото на личния му живот в процесния случай е пропорционална и съразмерна, и отговаря на изискванията на чл. 8, § 2 ЕКПЧ. Този извод е базиран на съвкупния анализ на всички приети за установени относими факти и доказателства по конкретното дело, съотнесени с приложимата правна уредба, част от която е и ПЕС, което е прието за ненарушено. Поставените въпроси не са от значение за този решаващ правен извод. Те съставляват оплаквания за неправилност на въззивното решение и като такива е недопустимо да бъдат разглеждани при предварителната селекция на касационните жалби – предмет на настоящото производство. Навеждането на допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, когато не е съотнесено с надлежно поставен правен въпрос, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото последното изисква кумулативното осъществяване на общото и някое от допълнителните основания, визирани от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК. На основание гореизложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, поради което Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение