Определение № 789 от 14.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2292/2017 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби от [фирма] [населено място], представлявано от управителя Г., чрез процесуалния представител адвокат К. и от Ц. А. Й., чрез процесуалния представител адвокат Й. против въззивно решение № 522 от 19.12.2016г. по в.гр.д. № 533 по описа за 2016г. на Окръжен съд Велико Търново, с което е отменено решение № 514 от 20.11.2014г. по гр.д.№ 682/2014г. на Районен съд Горна Оряховица, в частта в която е отхвърлена исковата претенция на основание чл.200 ал.1 КТ за разликата от присъдения размер от 40 000лв. до 60 000лв. и вместо това е постановено друго, с което е осъдено [фирма] да заплати на Ц. А. Й. сума в размер на 20 000лв., разлика от присъдения размер от 40 000лв. до 60 000лв., обезщетение за причинени неимуществени вреди от трудова злополука настъпила на 2.12.2013г., с която е причинена смъртта на Т. Б. Б., ведно със законната лихва от датата на увреждането, като са присъдени разноски. [фирма] [населено място], представлявано от управителя Г., чрез процесуалния представител адвокат К. и от Ц. А. Й., чрез процесуалния представител адвокат Й. са подали касационни жалби и против допълнително постановеното решение от 2.03.2017г. по в.гр.д. № 533/2016г. на В., с което е потвърдено решение № 514 от 20.11.2014г. по гр.д.№ 682/2014г. на Районен съд Горна Оряховица в останалата му част. Изложенията, съпътстващи подадените основни и допълнителни касационни жалби на двамата касатори съдържат идентични въпроси. Отговор от [фирма] е постъпил както срещу подадената основна, така и на допълнителна касационна жалба на Ц. А. Й., с които се оспорват тяхната допустимост и основателност. Допустимостта се оспорва поради липса на подадена касационна жалба от Ц. А. Й. против първоначално постановеното въззивно решение № 208 от 28.04.2015г. по гр.д.№ 32/2015г. на В.. Отделно счита, че основната касационна жалба е без предмет поради липса във въззивния акт на отхвърлителен диспозитив, който да е предмет на обжалване и че касаторката не е формулирала конкретен правен въпрос. Претендира направени разноски в размер на 1 200лв. за адвокатско възнаграждение, реалното извършване на които удостоверява с договор за правна защита и съдействие от 1.03.2017г., в който е отразено, че сумата е заплатена в брой, както и с фактура № 633 от същата дата и извлечение. К. жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното: Делото е за втори път пред касационната инстанция, след като с решение № 69 от 16.06.2016г. по гр.д.№ 3590/2015г. на ІV г.о., ВКС е прогласил нищожността на постановения въззивен акт и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав, като е счел, че към датите на постановяване и обявяване на решението, посочен член от съдебния състав не е имал качеството на съдия във ОС Велико Търново. В. съд е уважил иска, като се е произнесъл по направените възражения приемайки, че ищцата, като лице, съжителствувало на семейни начала с пострадалия, е сред кръга от лица, легитимирани да претендират вреди, съгласно ППВС №4/1969г. и № 5/1969г., че съдът е обвързан от задължителната сила на извода, направен с влязло в сила разпореждане на компетентен орган относно признаването на злополуката за трудова и че представеното постановление за прекратяване на наказателното производство не следва да се зачита, доколкото то не се ползва със задължителна сила съгласно чл.300 ГПК и гражданският съд е този, който следва да реши въпросите за формата на вината на починалия, пострадал в резултат на трудова злополука. Относно възражението за наличие на „груба небрежност”, съдът посочвайки, че тежестта на доказване е върху работодателя, е приел за доказан единствено факта, че пострадалият, управлявайки лекият автомобил е навлязъл в насрещната лента на движение, но е счел, че сам по себе си е недостатъчен за да се приеме наличие на изискуемата се за намаляване на отговорността форма на вина. Изводът си е обосновал със заключението на приетата по делото експертиза, съгласно която – нито превишената скорост на движение, нито задните летни гуми, нито евентуалната техническа неизправност на автомобила, включително на спирачната система, нито мокрият път са в причинна връзка с факта на напускане на лентата на движение и навлизане в насрещната. Липсата на установени обстоятелства, които обективно да са в причинна връзка с факта на напускане на лентата на движение и навлизане в насрещната, са мотивирали съдът да приеме за недоказано така направеното възражение. Относно определеният размер от 60 000лв. на следващото се обезщетение, съдът е отчел: установените отношения на привързаност и грижа между ищцата и пострадалия, фактът че са живеели съвместно, имали са общи планове, включително и за деца, обстоятелството, че причинената загуба е тежка и ищцата е останала без морална опора и подкрепа, довело до последвалата явна промяна в душевното й състояние като резултат от преживените мъка и страдание. При тези мотиви, касаторът [фирма] като се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, желае да се допусне касационно обжалване по въпроса: 1. Допуснатите от пострадалия работник тежки нарушения на Закона за движение по пътищата, следва ли да се квалифицират като „груба небрежност” по смисъла на чл.201 ал.2 КТ и водят ли до намаляване имуществената отговорност на работодателя за вреди от трудова злополука? Кога е налице „груба небрежност” от страна на работника и въз основа на какви факти съдът следва да направи преценка за субективното отношение на пострадалия към деянието му – дали се касае за съзнавана или несъзнавана непредпазливост? За да се приеме, че е налице груба /съзнавана/ небрежност от страна на работника при нарушаване на правила за движение, длъжен ли е работодателят да докаже субективна причина, поради която работникът е допуснал нарушенията? Позовава се на противоречие с решения № 510 от 30.11.2010г. по гр.д.№ 1923/2009г. на ІV г.о., № 79 от 27.02.2012г. по гр.д.№ 673/2011г. на ІV г.о., № 18 от 8.02.2012г. по гр.д.№ 434/2011г. на ІІІ г.о. и № 85 от 29.04.2014г. по гр.д.№ 7182/2013г. на ІІІ г.о., съгласно които тежките нарушения на правилата за движение са основание да се счете, че е налице груба небрежност. Останалите три въпроса, касаторът поставя с оглед основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК: 2. Лицето, което съжителства на съпружески начала с починалия при трудова злополука работник, има ли право на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл.200 ал.1 КТ от работодателя на починалия?, който въпрос счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като според него цитираните от въззивния съд решения са приложими за общите хипотези на непозволено увреждане, но не и за настоящата, която е специална. 3. Представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила отказът на съда в производството по чл.200 КТ да изиска и да приложи като доказателство досъдебното производство, образувано във връзка с настъпилото ПТП, при което е пострадал работник и в което са събрани писмени доказателства, имащи отношение към формата на вината му, респективно към наличието на груба небрежност по смисъла на чл.201 ал.2 КТ? Към въпроса счита, че е релевантно решение № 18 от 8.02.2012г. по гр.д.№ 434/2011г. на ІІІ г.о. и 4. Допуснал ли е съдът процесуално нарушение, изразяващо се във влошаване на положението на жалбоподателя в случай, при който: в постановеното от въззивната инстанция решение при първоначалното разглеждане на делото съдът е приел, че пострадалият при трудова злополука работник е проявил груба небрежност и че отговорността на работодателя следва да бъде намалена, това решение не е обжалвано от ищеца, а е отменено само по жалба на ответника-работодател, а при повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция, съдът е приел, че работникът не е допуснал груба небрежност и няма основание за намаляване на отговорността на работодателя, въпреки че размерът на обезщетението е един и същ и при първоначалното, и при повторното разглеждане на делото? К. Ц. А. Й. като се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, желае да се допусне касационно обжалване по въпроса за приложението на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.11 от ППВС № 4/1968г.и решения № 177 от 27.10.2009г. по т.д.№ 14/2009г.на ІІ т.о., № 59 от 29.04.2011г. по т.д.№ 635/2010г.на ІІ т.о., според които посоченото понятие не е абстрактно, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, въз основа на които следва да се установи действителният размер на претърпените морални вреди. Според касаторката, в конкретният случай, въззивният съд не е съобразил две обстоятелства – първо не е дал адекватен паричен израз на установеният факт на настъпване на смърт и на бащата на ищцата, при идентични обстоятелства и то на път към нея, след като е научил за смъртта на Б. /т.е. не е отчел съществена особеност за претърпяната от ищцата загуба/ и второ – съдът не е отчел икономическата конюктура в страната към момента на увреждането. По касационната жалба на [фирма]: Касационно обжалване следва да бъде допуснато по първият поставен въпрос, на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради евентуално противоречие на постановеният въззивен акт с цитираната от касатора практика, обективирана в представените от него решения с № 18 от 8.02.2012г. по гр.д.№ 434/2011г. на ІІІ г.о. и с № 85 от 29.04.2014г. по гр.д.№ 7182/2013г. на ІІІ г.о., съгласно които тежките нарушения на правилата за движение по пътищата /каквото е навлизането в насрещната лента на движение/, станали причина за настъпване на пътнотранспортно произшествие, при което е пострадал работника, съставляват груба небрежност по смисъла на чл.201 ал.2 КТ. В трудовоправният режим прилагането на компенсацията предпоставя виновно допринасяне на пострадалия за настъпването на увреждането. При това правнорелевантна не е всяка форма на вината, а само грубата небрежност. Съдебната практика определя последната като неполагане на дължимата грижа, която и най-небрежният човек би положил в подобна обстановка. Допускането на касация по посочения въпрос, обезсмисля обсъждането на останалите поставени от касатора въпроси. По касационната жалба на Ц. А. Й., настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване, защото поставеният от нея въпрос за приложението от въззивния съд на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, не е бил разрешен в противоречие с посочените т.11 от ППВС № 4/1968г.и решения № 177 от 27.10.2009г. по т.д.№ 14/2009г.на ІІ т.о., № 59 от 29.04.2011г. по т.д.№ 635/2010г.на ІІ т.о. В. съд не е разглеждал понятието „справедливост” абстрактно, а съобразно всички конкретно установени по делото обстоятелства, включително и с оглед икономическата конюктура, която имплицитно и обичайно се съобразява от съда. Трагичният факт, на който се акцентира в подадената касационна жалба, не е в пряка причинна връзка с настъпилата в конкретния случай трудова злополука и за него не се следва обезщетение в настоящето производство. Цитираните от касаторката решения по чл.290 ГПК са ирелевантни, защото от тях не е видно, те да са постановени по идентични на процесната хипотези, при идентичност на фактите и обстоятелствата, при които е осъществено пътно-транспортното произшествие и на настъпилите последици от него /вж. т.2 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС/. Следва да се има пред вид, че въпросът за размера на дължимото обезщетение неизбежно ще бъде предмет на разглеждане и от касационната инстанция, с оглед изложените мотиви за допускане на касационно обжалване на въззивния акт. За пълнота следва да се посочи, че настоящият състав не споделя възражението на касатора [фирма] за недопустимост на подадената от Ц. Й. касационна жалба. Липса на подадена от нея касационна жалба против първоначално постановеното въззивно решение № 208 от 28.04.2015г. по гр.д.№ 32/2015г. на В. произтича от позитивния резултат към този момент от делото, а интересът от подаване на настоящата касационна жалба е обусловен от факта, че предявеният иск в размер на 120 000лв. е бил уважен да 60 000лв. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение