Определение № 815 от 20.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1944/2017 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. България, чрез прокурор от Апелативна прокуратура –Пловдив, срещу решение №14 от 03.02.2017 г по гр.дело № 663/2016г. на Пловдивски апелативен съд в частта ,с която е потвърдено първоинстанционното решение №381от 30.09.2016г на Окръжен съд Пазарджик за присъждане на обезщетение на неимуществени вреди по иск на основание чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ в размер на 7500 лева. Прокуратурата обжалва в частта по присъдено обезщетение, което въззивният съд е намалил от 15 000 лева на 7 500 лева, прилагайки чл. 52 ЗЗД. Касационна жалба е постъпила и от В. Т. С. срещу решението на Пловдивски апелативен съд в частта, с която искът за обезщетение на неимуществените вреди от повдигнато незаконно обвинение е бил отхвърлен над размера от 7500 лева и тъй като е потвърдено отхвърлянето му на основание чл. 2 ал.1 т.3 ЗОДОВ с първоинстанционното решение, до претендирания размер от 100 000 лева. В приложеното съм жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на Прокуратурата на РБ се посочва, че Пловдивски апелативен съд се е произнесъл по правен въпрос, обоснован като нарушение на принципа за справедливост в чл. 52 от ЗЗД и неговото точно прилагане в конкретния случай. Сочи се противоречие с практиката на ВКС и по въпроса за необходимостта от доказване връзката между вредите и обвинението. Изтъква се противоречие на обжалваното решение с указанията по т.11 от ТР №3/2005г на ОСГК ,тъй като част от претендираните неимуществени вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането и липсвали мотиви за причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Сочи се противоречие с решение №62/2012г по гр.д №1065/2011 ІІІ г.о и решение №539/2010г на ІІІ г.о .Като основание са общо посочени критериите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, доколкото по прилагането на чл. 52 от ЗЗД се изтъква противоречие с принципните указания на ППВС № 4/ 1968г ,както и с разрешения във връзка с индивидуалното определяне на вредата по критерия за справедливост ,дадени по други конкретни дела .Приложени са решения № 37 от 11.02.2009 на ВКС І г.о, реш. № 29 от 2012гпо гр.д № 170/23011г на ІІІ г.о на ВКС. Постъпил е отговор от насрещната страна ,в който съображенията на Прокуратурата за допускане до касазционно обжалване се оспорват. В изложението на касатора В. Т. С. ,чрез адв Р. П., като основание са посочени критериите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, по въпрос: Справедливо ли е по смисъла на чл. 52 ЗЗД да се присъди обезщетение от 7500 лева по чл. 2 ,ал.1 т.3 предл. първо ЗОДОВ ,когато ищецът е оправдан по обвинение като съучастник за извършено тежко умишлено престъпление с три квалифициращи обстоятелства, за които е предвидено наказание от 1 до 10 години лишаване от свобода, с мярка за неотклонение „подписка” ,делото е продължило 14 години и 4 месеца, с проведени 12 разпити /заседания. Изтъква се противорачие с ППВС № 4/1968г и решение №254/2016г на ІV г.о практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. Сочи се и основанието по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК. Доводът на защитата е ,че при сходни обстоятелства ,дори при по- кратка продължителност на наказателното преследване са присъждани значително по високи обезщетения. Формулира се процесуалноправен въпрос за задължението на съда да обсъжда всички релевантни факти, обстоятелства, доказателства и доводи на страните и че не е достатъчно да се позове общо на чл. 52 ЗЗД като присъжда обезщетение за неимуществени вреди. Сочи се противоречие с решение № 253/2016г ІV г.о ,реш. № 214/2016г по гр.д №2345/2016г І г.о и реш. № 177/2016г ,ІІІ г.о на ВКС, основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по двете жалби. Не се аргументира основание по чл. 280 ал.1 т. 1 или т.2 от ГПК по общо формулирания в изложението и на двамата касатори правен въпрос, свързан с критерия за справедливост и прилагането на чл. 52 от ЗЗД. По този въпрос е дадено разрешение в постановени по реда на чл. 290 от ГПК редица решения на ВКС, доразвили указанията в т.ІІ от ППВС № 4/1968г. Въззивното решение не е в противоречие с тази практика. В изложението на Прокуратурата доводът за противоречие на решението с указанията по ППВС № 4/1968г. е голословен, същият не е привързан към конкретните обстоятелства по делото и правните изводи на въззивния съд същото се отнася и за твърденията ,че липсват мотиви за причинната връзка на обезщетените вреди с обвинението. В случая, решаващите мотиви на съда отчитат естеството на обвинението, неговата тежест ,както и неразумно дългата продължителност на наказателното преследване - повече от 14 години, включващо и съдебна фаза.От друга страна са отчетени леката мярка за неотклонение, която е „подписка”, както и редица други обстоятелства, изтъкнати в решението. В съответствие с установената практика на ВКС е преценен вредоносният характер на конкретното обвинение по кръга въпроси, свързани с прилагане критeрия на чл. 52 ЗЗД. Не се обосновава противоречие по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК и с цитираното от Прокуратурата реш.№ 37/2009г по гр.д №5367/2007г І г.о. В него е обсъдено решаващо ,че спрямо ищеца в конкретния случай не е била налагана по-тежка мярка на неотклонение, освен подписка и че обвинението не се отразило на служебното положение на обвиняемия ,не е загубил работата си, като по настоящето дело обстоятелствата, които въззивният съд е съобразил за да намали обезщетението, са сходни .Действително, от значение е и дали обезщетението отразява по „балансиран начин” посочените обстоятелства, както е изтъкнато в това решение. В случая по настоящето дело наказателното преследване е по обвинение за кражба на автомобилни гуми като разследващите са приели ,че случаят не е маловажен. Кражбата е тежко умишлено престъпление и обвинението в нея е злепоставящо. Повдигнато е спрямо неосъждано лице и е продължило над 14 години, до оправдаването на ищеца, спрямо който други наказателни производства не са водени. При тези обстоятелства, най - вече с оглед на продължителността, през която ищецът е тълпял неимуществените вреди, съображенията на |Прокуратурата за завишен размер на определеното от въззивния съд обезщетение са без връзка с дължимо преценените факти. Несъстоятелно е изтъкваното от страна на Прокуратурата противоречие на решението със задължителното указание да се формира извод за наличие или липса на причинна връзка, като този извод бъде и мотивиран, при установените по делото обстоятелства и обсъдените доказателства ,които безспорно обуславят направените изводи за наличие на основание за отговорност по ЗОДОВ. Решението е в съответствие с указанията по т.3 и т.11 от ТР №3/2005г на ОСГК. Оплакванията за противоречие със задължителна съдебна практика са голословни и не аргументират основание по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК. Въпросът в изложението на касатора В. С. по приложението на чл. 52 ЗЗД се свежда пряко до питане справедливо ли е присъденото обезщетение от 7500 лева, т.е в конкретен размер ,при обвинение с такава тежест и продължило в този срок. Въпросът по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК трябва да е конкретен в указаната с ТР от 19.02.2010г по №1/2009г ОСГТК насока,т.е да е свързан с решаващите съображения на съда и предмета на делото, но без необходимата абстрактност от фактическите твърдения и теза на страната, въпросът губи характеристиката си на правен и се свежда до оспорване на крайните изводи на съда по същество, както е и в случая. Не е отговорено на общия селективен критерии на чл. 280 ал.1 ГПК, както и на специалния по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК ,посочен в изложението. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики. Квалифициращите обстоятелства по чл. 195, ал.1 т.2,4 и 5 вр. с чл. 26 ал.1, вр. чл. 18 НК в обвинителния акт за кражба на автомобилни гуми за периода 07.08.2007г -11.08.2007г на стойност 309 лв (309 000 лв. недоминирани), на които се акцентира във въпроса, не са утежнили обвинението до степен, която да оправдае очакване за ефективно наказание лишаване от свобода.Прокуратурата е внесла обвинителния акт в съда с изтъкване на смекчаващи вината обсотятелства, поддържала е размерът на наказанието да бъде определен на една година лишаване от свобода, което да се отложи в изпитателен срок ,тези факти не са извън подлежащите на преценка от съда. Обективно доказателствата по делото и обсъждането им са дали основание за извода на въззивния съд, че при ищеца не е било увредено физическото му и психическо здраве, не е изпаднал в изолация или самоизолация от обществото и обкръжението си, не са настъпили неблагоприятните му очаквания да изгуби работата си, като при наличие на наказателно производство, включващо съдебна фаза е отчетен фактът, че осъдителна присъда не е била постановявана – все обстоятелства, подлежащи на преценка и съобразяване при определяне на обезщетение по справедливост съгласно установената практика на ВКС.Не намира правна обосновка в изложението условието на въпроса – тезата за игнориране на доказателства в отхвърляне на твърденията на защитата за вреди „над обичайните”, свързани с повдигнатото обвинение. Мотивите на въззивния съд в тази връзка не дават основание на защитата да поставя обосновано въпрос за задължението на съда да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите .Съответната преценка за тях, включително за неразумната продължителност на наказателното производство не липсва в обжалвания акт. Въззивният съд е посочил кръга обстоятелства от значение за определяне на обезщетението по размер съгласно практиката на ВКС, без да игнорира никое от тях. Не е налице противоречие с ППВС № 4/1968г и посоченото от защитата решение №254/2016г по гр.д №1812/2016г ІV г.о. Преценката по същество е намерила място в мотивите на обжалваното решение ,обективирана като решаваща дейност по изискуемия съгласно установената практика начин. Поради това не е налице и основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса за прилагането на чл. 52 ЗЗД и в процесуалноправния му аспект, като задължение на съда да обсъди и да се произнесе по всички релевантни обстоятелства в тяхната взаимовръзка при определяне на обезщетението по справедливост. Върховен касационен съд ІІІ г.о не приема и довода за основание по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, доколкото в негова подкрепа се изтъква различно индивидуалното определяне на вредата и обезщетението по други съдебни актове, без да се аргументира противоречие по правен въпрос. Различните по размер обезщетения за различните случаи, когато те не са напълно сходни, не е приемлив довод за основание по 280 ал.1 т.2 от ГПК, щом не се касае за разлика в критериите за определяне на обезщетението, а следователно и за противоречиво прилагане на един и същи институт, или правна норма. Разяснение кога има противоречие между решения, ако при пълно сходство или сходство в основните факти са определени различни по размер обезщетения на основание чл. 2 ал.1 т.2 ЗОДОВ, се даде в реш. №830 от 20.12.2010г по гр.д № 1898/2009 ІV г.о на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Липсва тъждество на решаващо обсъжданите по настоящето дело обстоятелства и тези, изтъкнати в приложените от касатора решения на окръжни и апелативни съдилища по други дела. В изложението се поддържа обосновка за сходство по някои от основните факти ,като се игнорират разликите. В реш. №452/14.03.2016г на САС със сумата 7800 лв е обезщетен ищец, който е бил задържан под стража и му е наложено ограничение да напуска страната ,при две повдигнати срещу него обвинения в тежки умишлени престъпления ,при медийна разгласа. В реш. № 30/29.02.2016г на ПАС също са преценявани обстоятелства, различни от установените по настоящето дело ,включително наложени мерки за неотклонение „задържане под стража” и „домашен арест”. Широко медийно отразяване на злепоставящо обвинение срещу човек с чисто съдебно минало е отчетено и в реш. № 423/07.03.2016г.на САС при определено обезщетение в размер на 15 000 лева, без да може да се направи извод кои са останалите отчетени обстоятелства от този съд. Що се отнася до неразумната продържителност на наказателното производство, обсъдена и от въззивния съд, по този въпрос е налице установена практика на ВКС по чл. 290 ГПК, на която въззивното решение не противоречи. Както е посочено в решение №532/2010г гр. дело № 1650/2009г на ВКС ІІІ г.о, неспазването на разумен срок в наказателно производство с привлечен обвиняем увеличава вредните последици за последния в степен, която е предмет на конкретна преценка. Тази степен не следва да намира изражение чрез увеличение на размера на обезщетението в геометрична прогресия, без да се изследва и отчита прякото значение, което продължителността има за конкретно претендираната вреда, с оглед нейното естество. Воден от горното, Върховен касационен съд ІІІ г.о.