Определение № 1382 от 01.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 384/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], С., срещу въззивно решение от 06.12.2010 г. по въззивно гр.д. № 7965 /2010 г. на Софийски градски съд, г.о., ІІ „г” възз. с-в., с което е потвърдено решение от 09.05.2010 г. по гр.д. № 43192 /2009 г. на Софийски районен съд, 73 с-в., с което са уважени искове на В. А. М. срещу жалбоподателя с правно основание чл.344,ал.1,т.1,т.2 и т.3 вр. чл.225,ал.1 КТ. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу. Насрещната страна В. А. М. не изразява становище по наличието на основания за допускане на решението до касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, първите два иска са неоценяеми, а третият е обусловен.. Иска се отмяна на дисциплинарно уволнение за неявяване на работа в 17 последователни дни, с доводи, че ищецът се явявал на работа, но не бил допускан на работа без основание за това, работодателят нарушил и разпоредбата на чл.193 КТ, като не поискал обяснения на работника.. За да постанови обжалваното решение въззивният съд обосновано е приел, че при издаването на заповедта работодателят не е нарушил правилата на чл.194 и чл.195,ал.1 и 2 КТ, както и на чл.193,ал.1 и 2 КТ, съдът е приел обаче, че отразеното в заповедта основание за уволнение – конкретизираното нарушение на трудовата дисциплина не е осъществено, че ищецът не е извършил виновно соченото нарушение – неявяването на работа, а че се е явявал на работа през периода, за който е бил наказан, но не е бил допускан от работодателя. Като материално-правни въпроси жалбоподателят извежда въпрос, дали изводът на съда, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание не е подробно мотивирана, щом съдът е приел, че в нея липсва фактическото основание на заповедта, при положение, че заповедта за уволнение съдържа всички необходими реквизити, е разрешен противоречиво с разрешението в решения № 148 /17.02.2000 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 651 /26.09.2009 г. по гр.д. № 3265 /2008 г. на ВКС, ІІІ г.о. Въпросът не е обуславящ, съдът не е приел, че заповедта не е мотивирана, а обратното – че е мотивирана, но отразеното в мотивите не отговаря на осъщественото в действителността (не е вярно). Няма и противоречиви разрешения на правен въпрос с посочените решения, нито фактически сходства с въззивното, с първото от тях е прието, че заповедта не е мотивирана, защото в заповедта работодателят се е позовал за нарушенията на протокол, за който не е установено да е връчен на работника, а във второто от тях е прието, че заповедта е мотивирана, включително и относно момента на нарушението, доколкото той е посочен, а и не е имало спор за него. В нито едно от двете решения не е прието (както твърди жалбоподателят), че заповедта не е мотивирана, щом отразеното в нея нарушение на трудовата дисциплина не се е осъществило в действителността. Като материално-правни въпроси жалбоподателят извежда и следните твърдения за факти и за необосновани изводи на въззивния съд за тях, за които пита дали при тълкуване осъществяват хипотезата на „незаконно недопускане до работа”: И по-конкретно: дали твърдените от жалбоподателя (ответник по исковете) факти попадат в хипотезата „незаконно недопускане до работа”, такъв ли е случаят: при запечатване на служебни помещения и сезиране на полицията, следва ли да осигурява на работниците условия на труд; при наличие на данни за нерегламентиран достъп до компютърната система на дружеството; когато това е било еднократен акт с продължителност половин работен ден; такъв ли е случаят, когато ищецът е бил виждан от свидетел в кафене срещу офиса. Въпросите и най-вече третият въпрос за това дали изводите на съда за факта на недопускането до работа са обосновани, представляват твърдение за необоснованост на решението, което представлява касационно основание по чл.281 ГПК и не следва да бъде разглеждано в това производство, а единствено, ако бъде допуснато касационно обжалване. Следва да се добави и че първите два въпроса не са и обуславящи, доколкото твърдените от ответника факти се отнасят до време с продължителност един ден (през декември 2008 г.) и той е преди периода на отсъствието (от 5 до 6.01.2009 г.), за което е наложено наказанието, за който (следващ период) е обсъждано и прието, че работодателят не е допускал работника до работа. За пълнота може да се отбележи, че е неоснователно и твърдението на жалбоподателя за противоречиво разрешаване от въззивния съд на въпроса за недопускане до работа с разрешението в приложеното решение № 1974 /14.12.2000 г. на ВКС, ІІІ г.о., с което е прието, че такова има и когато работодателят периодично не позволява на работника да идва на работа, да бъде на работното си място. И в двата случая (в обжалваното и в посоченото решения) е прието, че недопускането до работа без наличие на основание за това е незаконно във всеки отделен момент. Следователно не е осъществено наведено основание по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а ответникът не претендират разноски, нито е доказал, че е направил такива. Поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът