Определение № 105 от 09.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3795/2016 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. България, чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура, срещу решение №1374 от 01.07.2016г по гр.дело № 1033/2016г. на Софийски апелативен съд ,с което е потвърдено решение от 15.12.2015г по гр.д №20122/2014г на Софийски градски съд, в частта по присъдено обезщетение за неимуществени вреди до размера на сумата 10 000 лева ,присъдени по иск на Т. Г. Н. на основание чл. 2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ за вреди, причинени от незаконно обвинение в престъпление,за което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. В приложеното съм жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на Прокуратурата се посочва,че Софийски апелативен съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос за определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретно и обективно съществуващи обстоятелства и точно прилагане принципа на чл. 52 ЗЗД. Според изложението, решението на САС е в противоречие с т. ІІ от ППВС №4/1968г. Изтъква се несъотносимост на присъденото обезщетение с критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в конкретния случай поради завишаване, което е и поради противоречие с практиката на ВКС по процесуален въпрос за задължението на съда да изложи мотиви за причинно– следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и вредите. Изтъква се противоречие на обжалваното решение с указанията по т.3 и т.11 и т.19 от ТР №3/2004г на ОСГК, защото част от претендираните неимуществени вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането и липсвали мотиви за това .Като основание са посочени критериите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, доколкото по прилагането на чл. 52 от ЗЗД се изтъква противоречие с принципните указания на ППВС № 4/ 1968г ,както и с разрешения във връзка с индивидуалното определяне на вредата по критерия за справедливост, дадени по други дела. Приложени са решения № 476 от 2016г по гр.д № 3281/2015г на ВКС ІV г.о, реш. № 70 от 2016г по гр.д № 5257/2015г ІV г.о на ВКС,реш. №458/2015г по гр.д №3484/2015 ІVг.о, както постановено въззивно решение на Софийски АС по друго дело, като пример за различия при определяне на обезщетенията при сходни случаи. В постъпил отговор от адв И.И. ,пълномощник на ищеца по делото се изтъква съответствието на решението с установената практика на ВКС и принципа за справедливост. Не се обосновава общото основание на чл. 280 ал.1 ГПК, по въпрос за установяване на причинна връзка. Съдебният състав е взел под внимание всички конкретни обстоятелства и ги е посочил в мотивите, съгласно ППВС №4/1968г Несъстоятелни са доводите за противоречиво решаван въпрос при определяне обезщетението по размер. Защитата също цитира практика на ВКС, формирана по прилагането на критерия в чл. 52 ЗЗД съгласно чл. 290 ГПК, с която въззивното решение е съобразено.Претендират се разноски След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по жалбата на Прокуратурата на РБ. Изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК не съдържа конкретен процесуалноправен въпрос, не е конкретизиран и доводът кое обстоятелство от указаните в ППВС №4/1968г въззивният съд е следвало да обсъди при прилагане критерия на чл. 52 ЗЗД, а не е обсъдил. Както и следва, при обезщетяването на вредата въззивният съд е посочил и взел предвид общата продължителност на наказателното преследване по обвинението в извършване на престъпление по чл.257 ,ал.1, предл. първо, вр. чл. 255, ал.1, вр чл. 26 ал.1 НК, поддържано от Прокуратурата седем години и половина - от предявяването му на 25.10.2006, до окончателното решение на ВКС от 28.03.2014г и влизане в сила на оправдателната присъда. Последици от повдигнатото обвинение в личен и професионален план, установени от събраните гласни доказателства, въззивният съд е преценил като тежки, тъй като обвинението е довело до промяна в начина на живот на ищеца (стремеж към самоизолация, прекратени професионални изяви и социални контакти), наред със съпътстващите за целия период стрес и притеснения. Наред със своите изводи, въззивният съд е препратил към същите изводи на първоинстанционния съд, като макар и не в подробности ,връзките между фактите са изтъкнати.Обсъдени са и доводите и оплакванията на Прокуратурата като въззивен жалбоподател. Съдът не е основал решението си на обстоятелства извън посочените в ППВС №4/68г, а е обсъдил прякото въздействие на обвинението в личен, емоционален, социален и професионален план .На свой ред, Софийски апелативен съд е изтъкнал и значението на факта ,че ищецът не е осъждан до момента. За да бъде конкретен, правният въпрос следва да е свързан с решаващите съображения на съда ,обусловили изхода на делото. В решението е изтъкнато въз основа на кои обстоятелства съдът приема ,че обезщетение се дължи и следва да бъде определено в конкретно присъдения размер, а за част от претендираните вреди е прието, че не се установява връзка с обвинението. Съобразени са указанията по т.ІІ от ППВС № 4/1968г, както и указанията в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК с оглед значението, което обвинението в тежко умишлено престъпление може да има за лица, упражнявали търговско занятие,когато обвинението е за престъпление ,засягащо в конкретна степен сферата на професионалната им реализация - както е в случая с ищеца по делото. Решението е в съответствие с указанията по т.3 и т.11 от ТР №3/2005г на ОСГК. Обжалваното решение не противоречи на установената съдебна практика, включително на указанието в реш. № 476 от 2016г по гр.д № 3281/2015г на ВКС ІV г. да се взема предвид интензитета и продължителността на душевните болки и страдания, с оглед тежестта, характера и продължителността на наказателното производство. Въззивното решение не противоречи и на посоченото в реш. №458/2015г на ІV г.о в кои случаи се касае за установяване на негативни изживявания, по-големи от обичайните, нито на указанието в реш. № 70 от 2016г по гр.д № 5257/2015г ІV г.о на ВКС да се взема предвид личността на увредения, данните за предишни осъждания и отражението върху личния и професионален живот и че „справедливостта изисква сходно разрешение по аналогични случаи”, но като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, винаги включва конкретни факти ,относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики, между които и преценените в конкретна степен по настоящето дело душевни страдания и притеснения на ищеца предизвикани от незаконното обвинение, пряко довели до траен обрат в професионалната му реализация и в живота му. Върховен касационен съд не приема и довода за основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК по формулираните общи въпроси, тъй като по тях е налице формирана задължителна съдебна практика. Приложеното съдебно решение №489/15.03.2013г на САС по друго дело, поначало не обосновава противоречие по правен въпрос, а и такъв не е посочен в изложението.При определяне на обезщетението по размер ,при двете решения не се касае за разлика в критериите и за противоречиво прилагане на един и същи източник на правото ,или правна норма. Различни са обстоятелствата по конкретните дела и поради това различно се съизмерява и вредата. Различните по размер обезщетения за различните, дори за сходните случаи, не са самодостатъчен довод за наличие на хипотеза, въздигната от закона като изискване за допустимост в чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК. Следва да се присъдят разноски на ответника, установени като платени на адвокат ,в размер на 240 лв Воден от горното, Върховен касационен съд ,ІІІ г.о.