Определение № 3209 от 24.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 142/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от Прокуратурата на Р.България касационна жалба и т.нар. насрещна касационна жалба от П. Ж. П.. С касационната жалба на Прокуратурата на Р.България се обжалва постановеното от АС - Пловдив решение № 168/20.10.2023 г. по гр.д. № 408/2023 г., в частта, с която е изменено решение № 821/16.06.2023 г. по гр.д. № 23/2023 г. на ОС - Пловдив и Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на П. Ж. П. допълнително сумата от 12 000 лв. /или общо 15 000лв./ - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на ДП № 209/2014 г. по описа на Шесто РПУ на МВР- Пловдив, ведно със законната лихва, считано от 15.11.2021г. до окончателното й изплащане. Твърди, че в обжалваната му част решението е неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и се иска да бъде отменено и вместо него бъде постановено друго, с което обезщетението да бъде намалено. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1/. „За задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства по делото и да изложи мотиви в решението си“; 2/. „Относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди след извършване на преценка на всички установени по делото релевантни, обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното конкретно значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат на нарушаване на правото на пострадалото лице на разглеждане и приключване на делото му в разумен срок;“; 3/. „Относно съдържанието на понятието “справедливост“ и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ.“ и 4/. „При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва ли да се държи сметка и за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и за общоприетото разбиране за справедливост на обезвредата?“. С писмения си отговор П. Ж. П. изразява становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С насрещната касационната жалба на П. С. П. се обжалва постановеното от АС - Пловдив решение № 168/20.10.2023 г. по гр.д. № 408/2023 г. в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционният съд в частта, с която предявеният от него иск по чл.2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата от 15 000 лв. до пълния му предявен размер от 30 000лв. Твърди, че в тази си част решението е неправилно поради нарушение на материални закон и иска да бъде отменено и вместо него бъде постановено друго, с искът бъде уважен за пълния предявен размер от 30 000 лв. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 1/. „Какво е съдържанието на понятието “критерий за справедливост?; 2/. „Какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване, с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в “критерия за справедливост?“; 3/. „Какви “стъпки“ включва процесът на оценяване на едно негативно преживяване, включени в “критерия за справедливост?“. Сочи и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: По т.нар. „насрещна“ касационна жалба на П. Ж. П.: Насрещна касационна жалба по см. на чл. 287, ал.2 и ал.3 ГПК е насрещна по см. на закона само и доколкото касае обжалваната част на въззивното решение с основната касационна жалба. С насрещната касационна жалба не може да се обжалва необжалвана с основаната касационна жалба част на въззивното решение. Именно затова и нейното процесуално проявление и действие е обусловено на първо място от селекцията и допускането до касационен контрол на основната касационна жалба. Само по себе си обстоятелството, че насрещната касационна жалба е с подател насрещната страна по основната касационна жалба, не и придава качеството на насрещна касационна жалба по см. на закона. Насрещната касационна жалба има за цел да осигури на ответника по касация /по основната касационна жалба/ път на защита срещу онези мотиви на въззивното решение, с които страната не е съгласна, не са изчерпани всички нейни възражения и тези за неоснователност на иска, но е нямала правния интерес на самостоятелна касационна жалба, с оглед на постановения в нейна полза правен изход на делото. Привилегията насрещната касационна жалба да се подаде в срока на възражението срещу основната касационна жалба е израз именно на разбирането на законодателя, че предмет на касационното производство може да бъде само онази част от правния спор, която е във състояние на висящност, обусловена от проявения суспензивен ефект на подадената в срок касационна жалба. В случая, с т.нар. насрещна касационна жалба П. П. се обжалва въззивното решение в част, която не е в предметния обхват на касационната жалба на Прокуратурата- с касационната жалба на Прокуратурата се обжалва въззивното решение, в частта, с която на ищеца е присъдено допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на още 12 000 лв., а с т.нар. насрещна касационна жалба на П. П. се обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанцинното решение в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 15 000 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв. Т. е. в случая се касае до самостоятелна касационна жалба, с която касатора П. П. упражнява своето право на касационна жалба, независимо от вече упражненото право на друга страна в процеса, обжалвала въззивното решение в друга негова част. За надлежното упражняване на това право следва да са налице изискванията на закона, между които и спазване на срока за касационна жалба. Видно от приложено съобщения за изготвения съдебен акт на въззивния съд, П. П., чрез процесуалния си представител адв. С., е узнал за въззивното решение на 26.10.2023 г. Касационната му жалба, наречена „насрещна “, е подадена на 123.12.2023 г., т.е. извън срока по чл. 283 ГПК – именно едномесечен срок от датата на връчване на съобщението за изготвеното и обявено въззивно решение, изтекъл на 27.11.2023 г. – понеделник. Съгласно разпоредбата на чл. 296, т.2 ГПК решението влиза в сила, ако не е обжалвано в определения за това срок, като настъпилите с влизането му в сила негови последици не могат да бъдат заличени с подаване на т.нар „насрещна“ касационна жалба, която не отговаря на изискванията на закона. Ето защо и настоящият състав на ВКС приема, че т.нар насрещна касационна жалба на П. П. е процесуално недопустима, като подадена извън срока по чл. 283 ГПК, поради което и на основание чл.286 ал.1 т. 1 ГПК, следва да бъде върната. По подадената от Прокуратурата на Р.България касационна жалба: Подадената от Прокуратурата на Р.България касационна жалба е процесуално допустима- подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, Пловдивският апелативен съд е приел, че в случая е налице допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Посочил е, че разумността на времетраенето на производството следва да бъде преценявана с оглед сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните органи, като без значение за основателността на иска било дали увреждането се дължи на виновно поведение на длъжностното лице. Счел е, че образуваното по жалба на ищеца досъдебно производство за извършеното срещу личността му престъпление, не е с фактическа и правна сложност, но е продължило за период от 7 г.,8 м. и 16 дни, през който веднъж е прекратено поради неправилна правна квалификация /въпреки, че квалификация на деянието е била лесно установима и указана от съда още при образуването на наказателното производство/ и спирано 7 пъти, като на 02.02.22г. е прекратено поради изтичане на абсолютната погасителна давност. Посочил е, че от своя страна в течение на наказателното производство ищецът е сторил всичко по силите си, за да съдейства на разследването: Подал е сигнал незабавно след извършване на деянието, като е посочил поименно извършителя; На следващия ден е представил съдебно-медицинско удостоверение за причиненото му телесно увреждане; Обжалвал е актовете, с които неоснователно е прекратявано и спирано наказателното производство; Съдействал е за събиране на доказателства; Явявал се е своевременно за извършване на процесуално-следствени действия с негово участие. Съдът е взел и предвид, че извършеното престъпление не само е било насочено срещу личността на ищеца, но е засегнало и публичния интерес и оправданото очакване на ищеца да получи активно и адекватно съдействие от надлежните органи в защита на неговите лични права и накърнения публичен интерес. Приел е обаче, че предмет на настоящото производство не е обезщетяването на ищеца за причинената му телесна повреда и търпените във връзка с нея болки и страдания, а търпените от него морални страдания от липсата на ефективни действия на надлежните органи да разследват извършеното по отношение на него престъпление, довели до окончателно възпрепятстване на възможността му да получи с право очакваната от него справедливост. Посочил е, че от събраните по делото гласни доказателства се установява, че ищецът е изпитвал силно огорчение и обида от нежеланието да се разследва извършеното срещу него престъпление, дълбоко разочарование от правозащитната система в страната, загуба на доверие в разследващите органи и Прокуратурата, неудовлетворение от липсата на справедливост, гняв и и чувство за безпомощност от липсата на ефективно средство да бъдат мотивирани компетентните органи да изпълнят задълженията си. Изпитваните силни негативни емоции били обективирани в неговото поведение и състояние, и видими за околните – той не можел да спи, започнал да вдига кръвно и да пие лекарства за това, бил съсипан, когато говорел за бездействието на Прокуратурата започвал да трепери от безсилие и безпомощност, бил „като обсебен“ от своята борба за постигане на справедливост и възмездие. Когато изтекла давността и производството било прекратено, ищецът потърсил други правни средства за постигане на справедливост и се е обърнал към външни за страната институции /ЕСПЧ/. Съдът се е позовал на съдебната практика у нас, както и тази на ЕСПЧ, с която се приема, че съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди, поради което не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок. Намерил е, че в конкретния случай е установено, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, надхвърлящи обичайните вреди от забавянето на делото. Този извод е обосновал със събраните по делото доказателства за тежката реакцията на ищеца на видимото, упорито и необяснимо нежелание на органите на разследването да изпълнят служебните си задължения и то за защита не само на личните права на ищеца, а и на публичният интерес, накърнен с извършването на деянието, който те са призвани да охраняват. Ето защо е заключил, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да бъде определен в размер на 15 000 лв., поради което е осъдил Прокуратурата да заплати на П. допълнително сумата от 12 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, като за разликата над 15 000лв. до пълния предявен размер от 30 000лв. е потвърдил първоинстанционното решение. По основанията за допускане на касационно обжалване: Върховният касационен съд, състав на ІV гр. отд., намира че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените от Прокуратурата на Р.България въпроси, които се свеждат до обобщения правен въпрос за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички обстоятелства, релевантни за конкретния случай и какъв е справедливия размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди. Така поставеният въпрос е от значение за крайния изход на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивният съд, поради което и осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл.280 ал.1 ГПК. Налице е и допълнителното основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- практика на ВКС и ВС, посочена от касатора, с която даденото от въззивният съд правно разрешение следва да бъде проверено. Воден от изложеното, ВКС, състав на ІV гр.отд.,