Определение № 5818 от 12.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1971/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби, както следва: 1. на Х. Х. Ч. и М. М. Т. и 2. на Прокуратура на Република България срещу въззивно решение № 156 от 20.02.2025 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 351/26.03.2025 г. постановени по в. гр. д. № 1384/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, II граждански състав, с което след отмяна на първоинстанционното решение № 1569 от 19.03.2024 г., постановено по гр. д. № 4182/2023 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, 23 състав в частта му, в която искът е отхвърлен до сумата от 15 000 лв., Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на Х. Х. Ч. и М. М. Т. – наследници по закон на починалия в хода на производството ищец М. М. С. сумата от 15 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на следствено дело № 1/1991 г., преобразувано в следствено дело № 780-II/1998 г., съответно в досъдебно производство № II-048/1999 г. по описа на Военноокръжна прокуратура – София, ведно със законната лихва от 06.04.2020 г. до окончателното изплащане на задължението. В частта, в която искът е отхвърлен за разликата над 15 000 лв. до пълния претендиран размер от 124 000 лв., решението е потвърдено.

Касационната жалба на Х. Х. Ч. и М. М. Т. е срещу частта на решението, с която първоинстанционното решение е потвърдено в отхвърлителната му част до пълния претендиран размер на обезщетението от 124 000 лв., а касационната жалба на Прокуратурата е срещу осъдителната част на решението, с която на ищците е присъдено обезщетение в общ размер на 15 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 06.04.2020 г. до окончателното изплащане на главницата.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, приложено към касационната жалба на Х. Х. Ч. и М. М. Т., се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка със следните въпроси:

1. „За релевантните обстоятелства, които следва да бъдат обсъдени от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.“

2. „За задължението на съда при определяне размер на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок да съобрази всички конкретно, обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост“.“

3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения относими към предмета на спора, фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка на доказателствата?“.

4. „Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни случаи като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник?“.

5. „По въпроса във връзка с прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и разрешаването на сходни случаи.“

6. „По въпроса за изискването, заложено в принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, сходни случаи да се разрешават по сходен/идентичен начин.“

Посочена е практика на ВС и на ВКС, на която според касаторите въззивното решение противоречи.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, приложено към касационната жалба на Прокуратура на Република България, се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. „Когато пострадалият от престъплението е разполагал с възможността да предяви иск за обезщетение за неимуществените вреди, които е претърпял от деликта пред граждански съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото му, но не се е възползвал от нея, приложим ли е чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС?“.

2. „По въпроса за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД.“

3. „Кой е началният момент на законната лихва в производство с правно основание по чл. 2б ЗОДОВ във връзка с неприключили граждански дела?“. Цитирани са решения на ВКС.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ от М. М. С. против Прокуратура на Република България за заплащане на сумата от 124 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на следствено дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в следствено дело № 780-II/1998 г. и преобразувано в досъдебно производство № II-048/1999 г. по описа на Военноокръжна прокуратура – София. Констатирал е, че в хода на производството ищецът е починал, като на негово място са конституирани наследниците му по закон - Х. Х. Ч. и М. М. Т.. Съдът е преценил като безспорно, че се търси обезщетение за претърпени вреди от забавеното правосъдие спрямо виновниците за т. нар. „възродителен процес“, като към датата на депозиране на исковата молба в съда процесното дело е във фаза на досъдебно производство 34 години след образуването му. От Удостоверение с изх. № 13728/20.11.1991 г., издадено от Министерство на вътрешните работи е установено, че първоначалният ищец М. М. С. (с принудително даденото му име М. М. М.) е пострадал от репресивни действия по време на т. нар. „възродителен процес“: наложено му е било да смени името си; в периода от 08.13.1986 г. до 13.09.1988 г. е бил изселен в [населено място], Плевенско; в периода от 13.09.1988 г. до 03.04.1989 г. е бил изселен в [населено място], Разградско; в периода от 16.04.1985 г. до 08.12.1986 г. е престоял по политически причини в лагер в Белене; след освобождаването му от затвора е върнат в населеното място, в което живеел, като през 1989 г. е бил принуден да напусне страната и да се установи в Република Турция, където е живял до края на живота си. От фактическа страна е установено още, че ищецът е бил член на Сдружение „За правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите“, не е подавал жалба срещу постановлението за спиране на производството, но няма и данни да е възпрепятствал производството. По същество на спора, съдът е приел, че продължителността на производството, надхвърляща няколко пъти срока на абсолютната давност, не е оправдана, независимо от фактическата и правната му сложност. Въззивният съд не е споделил изводите на първоинстанционния, че твърдените от ищеца вреди не подлежали на обезщетяване по реда на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, тъй като законодателят бил уредил тези обществени отношения в Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ). В тази връзка е посочил, че за репресивните действия спрямо ищеца – принудителната смяна на името, изселването и въдворяването в лагер - обезщетение действително следва да се търси по друг ред, но това обстоятелство е извън предмета на настоящото производство. Споделил е възприетото в съдебната практика виждане, че за неимуществените вреди вследствие на забавено правосъдие съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не е необходимо да се доказват обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. В тази връзка е приел за доказани претърпените от ищеца неимуществени вреди - безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение, че виновните лица няма да бъдат наказани за извършените спрямо него репресивни действия. Не е установил обаче да са налице негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива, нито пък неразумната продължителност на воденото производство пряко да е рефлектирала върху начина на живот на ищеца или да му е причинила други неудобства, извън обичайните. В заключение е приел, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане на делото в разумен срок е в размер на 15 000 лв. В тази връзка е уважен и искът по чл. 86 ЗЗД за лихва за забава, като съдът е посочил, че същата е дължима за три години преди подаването на исковата молба в съда на 06.04.2023 г. – тоест от 06.04.2020 г. на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД, съобразно направено и уважено възражение за изтекла давност.

Във връзка с допускането на касационното обжалване по подадените жалби, настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, приема следното:

По въпросите, поставени в изложението към касационната жалба на Х. Х. Ч. и М. М. Т.:

Поставените от касаторите въпроси могат да се разделят в две групи: материалноправни въпроси относно критериите, които съдът следва да вземе предвид при определянето на обезщетение за неимуществени вреди по реда на чл. 2б ЗОДОВ при установено нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, и процесуалноправни въпроси, касаещи задължението на въззивния съд да обсъди целия доказателствен материал, твърденията и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви, отразяващи тази му дейност. И двете групи въпроси са относими към решаващата дейност на съда при постановяването на обжалвания акт, но не е налице твърдяното противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въззивният съд не се е отклонил от възприетото в съдебната практика по първата група въпроси във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението по иск с правна квалификация чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. Съгласно съдебната практика относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството винаги причинява такива на ищеца, изразяващи се в обичайните притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Размерът на обезщетението се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт, с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и с оглед особеностите на всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка.

В настоящия случай въззивният съд е взел предвид прекомерната продължителност на производството от 34 години, причините за нея, както и последствията от това забавяне. Съобразил е и обстоятелството, че страната не е извършила действия, с които да е възпрепятствала производството. Отчел е още, че в конкретния случай презумпцията за търпени неимуществени вреди не е била оборена, но не са били ангажирани доказателства за наличието на други, надхвърлящи интензитета на предполагаемите, негативни изживявания. При съобразяване на разясненията, дадени в ППВС № 4/1968 г., съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението за така претърпените неимуществени вреди възлиза на 15 000 лв. Твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика не може да се извлича от определения в различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта действително изисква и сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, но определяните в съдебната практика обезщетения за неимуществени вреди по сходни случаи могат да служат единствено като ориентир. Сред цитираните актове има и определения, постановени по реда на чл. 288 ГПК, които обаче не се вземат предвид при преценката за наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съгласно даденото в т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

По втората група процесуалноправни въпроси също е налице трайна съдебна практика, от която въззивният съд не се е отклонил. Съгласно нея съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи изводите си по съществото на спора след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото – арг. от чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Настоящият съдебен състав приема, че въззивният съд е изпълнил задължението си, като е обсъдил и преценил всички, сочени от страните и реално установени по делото обстоятелства, имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Съдът е посочил, че предметът и залогът на забавеното дело имат значение за определяне на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, но същото не служи за обезщетяване на вредите от осъществената спрямо ищеца репресия по време на възродителния процес, които са извън обхвата на настоящото производство.

Обстоятелството, че жалбоподателите не са съгласни с правните изводи на въззивния съд за частична основателност на претенцията по чл. 2б ЗОДОВ не е основание за допускане на касационно обжалване. В производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи.

В заключение: доколкото не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационното обжалване не следва да се допуска по въпросите, поставени от касаторите Х. Х. Ч. и М. М. Т..

По въпросите, поставени в изложението към касационната жалба на Прокуратурата на Република България:

Първият въпрос е относим към решаващите изводи на съда, единствено доколкото той е изложил нарочни мотиви, че обстоятелството, че ищецът е бил реабилитиран с Решение на Народното събрание на Република България, обн. ДВ, бр. 44 от 01 юни 1990 г., което е породило правото му на обезщетение за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди, съобразно чл. 4, ал. 2 от ЗПГРРЛ, е неотносимо към предмета на настоящото производство за обезщетяване на неимуществените вреди не от репресивните действия, извършени срещу ищеца, а от забавеното правосъдие по делото срещу извършителите на действията. Посоченото разрешение съответства на съдебната практика по приложението на чл. 2б ЗОДОВ, че по реда на тази норма се обезщетяват не вредите от престъпното деяние, а вредите от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. В приложното поле на чл. 6, § 1 КЗПЧОС не се включва правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не цели да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство. Цитираното от касатора решение № 69 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г. на IV г. о. на ВКС не е относимо към настоящия случай, доколкото ищецът по него е твърдял, че висящото наказателно дело определя неговите граждански права, защото като пострадал разполага с иск за вредите от престъплението, докато в настоящия случай предметът на иска касае неимуществените вреди произтекли от неразумната продължителност на процеса, а не тези от престъплението и конкретната възможност да бъдат обезщетени.

Вторият въпрос вече беше разгледан във връзка с касационната жалба, подадена от другата страна. По отношение на конкретните доводи за липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между установените обстоятелства и претендираните вреди също не е налице отклонение от практиката на ВКС. Както вече беше посочено, относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок. Аргументацията, наведена от касатора във връзка с въпроса, изразява несъгласието му както с изводите на съда по съществото на спора, така и със съдебната практика и установената в нея презумпция за наличието на вреди, която в конкретния случай този касатор като ответна страна не е оборил. Несъгласието му с правните изводи на съда по определения размер и приложението на материалния закон касаят правилността на обжалваното решение по съществото на спора, която обаче не е предмет на проверка в производството по селектиране на касационните жалби по чл. 288 ГПК.

Третият повдигнат правен въпрос обуславя изходът на делото и осъществява общата предпоставка за селектиране на касационната жалба. Той е относим към решаващите мотиви на въззивния съд във връзка с началната дата на дължимост на лихвата за забава в производство с правно основание чл. 2б ЗОДОВ във връзка с неприключило дело. Питането удовлетворява и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което налага допускане на жалбата до разглеждане по същество по отношение на акцесорния иск с правно основание чл. 86 ЗЗД, за да се провери съответствието на въззивното решение в тази му част с практиката на ВКС, вкл. и с решение № 50031 от 22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 73 от 02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на ВКС, III г. о., на които касаторът се позовава.

В заключение: Не следва да бъде допуснат касационен контрол по подадената от Х. Х. Ч. и М. М. Т. касационна жалба, както и по подадената от Прокуратура на Република България касационна жалба в частта й по главния иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. Касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по касационната жалба на Прокуратура на Република България в частта й по иска с правно основание чл. 86 ЗЗД и по въпроса:

„Кой е началният момент на законната лихва в производство с правно основание по чл. 2б ЗОДОВ във връзка с неприключили граждански/наказателни дела?“.

Прокуратура на РБ не дължи заплащане на държавна такса, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС).

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение