Определение № 940 от 26.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 344/2010 г.

Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Е. С. М., М. М. М., М. М. М. и Я. М. В. срещу решение № 1460 от 19.11.2009 г. по гр. д. № 1707/08 г. на Окръжен съд гр. В.. Касаторът счита че въззивното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Ответниците по касация, К. А. К., С. К. И. и Д. К. А. лично, и като наследници на Е. Д. М., не вземат становище. ВКС, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения. Специфичен за делото, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на закона, е винаги този който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество, досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка. Касаторът е длъжен да посочи правен въпрос който е от значение за решаване на спора по конкретното дело. ВКС няма задължение, а и не може да формулира правен въпрос въз основа на сочените факти и обстоятелства в жалбата. Той може само да даде квалификация на правния въпрос, да го конкретизира и уточни, като изхожда от обстоятелствената част на изложението. Затова настоящият състав приема, че в изложението е формулиран въпрос дали въззивното решение е допустимо тогава, когато е постановено по отношение на всички другари, а отменителното решение на ВКС е постановено по жалба само на един от другарите и дали процедурата по възстановяване на земеделски имот е приключена тогава, когато към решението не е приложена скица. Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК. Настоящият състав счита, че няма основание за допустимост на касационното обжалване по първия формулиран въпрос. С решение от 28.01.2001 г. по гр. д. № 1232/99 г. Районен съд гр. В. e осъдил Е. М., М. М., М. М. и Я. В. да предадат на Е. М., К. К., С. И. и Д. А. владението на имот пл. № 3516 в КК “Ч.”, м. “Л. кладенец”, с площ 822 кв. м. С решението е оставена без уважение претенцията на ответниците за задържане на имота до заплащане на 8 000 лв. подобрения в имота. С решение № 778 от 04.08.2005 г. по гр. д. № 1826/04 г. Окръжен съд гр. В. е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявените искове. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от Д. А.. С решение № 134 от 07.08.2007 г. по гр. д. № 2896/05 г. ВКС ІV ГО е отменил въззивното решение и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав. С решение № 998 от 24.07.2007 г., постановено по реда на чл. 247 ал. 1 ГПК съставът на ВКС е отхвърлил искането на окръжния съд за поправка на очевидна фактическа грешка във решението. С обжалваното решение Окръжен съд гр. В. е потвърдил първоинстанционното решение. Така постановеното решението е допустимо. Както е прието и в решение № 704 от 19.10.2010 г. по гр. д. № 1688/09 г. на ВКС І ГО, постановено в производство по чл. 290 ГПК, когато в диспозитива на отменителното решение е посочено че се отменя решение без да е посочено в каква негова част, или по отношение на кои страни, счита се че е отменено цялото решение и по отношение на всички страни по делото. Поради това съдът, на който е върнато делото за ново разглеждане след отмяна на влязлото в сила решение, следва да постанови ново решение по целия предмет и спрямо всички страни. С оглед на изложеното, цитираната точка 2 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/00 г. на ВКС ОСГК, няма отношение към формулирания въпрос, тъй като в него се разглеждат въпроси за необходимо и обикновено другарство. Решение № 680 от 26.09.2009 г. по гр. д. № 1642/08 г., на ВКС IV ГО също няма отношение към спора, тъй като в него е прието че решението е недопустимо когато въззивната или касационната инстанция се произнася извън предмета на жалбата. Въззивното решение не противоречи на цитираната съдебна практика и по втория формулиран въпрос. Въззивният съд е приел за установено, че ищците са наследници на К. Ат. М., починал на 09.03.1993 г. С влязло в сила решение № 622 от 28.06.1999 г. на ПК В., наследниците на Мумджев били признати за собственици на лозе с площ 3.480 дка в землището на кв. В., м. „Кору Ч.”, имот № 107 по КП от 1956 г., включващ имота който се владее от ответниците. Към исковата молба е приложена скица на имота, съгласно КП от 1956 г., за имотите на наследниците на Мумджев. Скицата е заверена от ПК гр. В.. Правото на собственост на наследодателя си ищците са доказали с решение № 511 от 10.11.1953 г. по гр. д. № 1474/53 г., с което е обявен за окончателен сключения между К. М. и К. К. договор от 09.04.1952 г. за продажба на лозе от 4 дка в м. “К. чаир”. Ответниците са противопоставили твърдения, че с нот. акт № 93/68 г. техният праводател С. С. бил признат за собственик на лозе от 1.5 дка в м. “Ламбур пунар”, дадено му в замяна от Т. комисия срещу включеното в Д. лозе от 2.6 дка. Касаторите М. придобили с нот. акт № 54/79 г. срещу договор за гледане и издръжка от С. 0.8 дка от лозе с площ 1.5 дка и през 1979 г. изградили сграда в имота. С нот. акт № 183/94 г. М. дарили имота на Я. В. и М. М.. Ищците са оспорили протокола на Т. комисия и в процеса на оспорване е прието, че отстъпения в замяна имот се намира в м. “С. път”. Съгласно техническа експертиза, имотът който се владее от ответниците е част от възстановения на ищците имот. Полученият в замяна имот не бил идентичен с имота описан в нот. акт. Според съда, праводателят на ответниците С. не е получил по замяна лозе в м. “Лампур пунар”, затова и последващите разпоредителни сделки са непротивопостави ми на ищците. Ответниците не са могли да придобият имота по давност, тъй като такава тече от влизане в сила на чл. 5 ал. 2 З.. Претенцията за подобрения била неоснователна, тъй като не били представени доказателства за извършването им. Постройката била незаконна и подлежала на премахване. Съдът е записал в решението си, че в останалата част възприема изводите на първоинстанционния съд, т. е. включително и по формулирания въпрос за завършване на процедурата по възстановяване след издаване на скица към решението на ПК. Според ТР № 1/1997 г. на ВКС, ОСГК, решението на ОСЗ има конститутивно действие в двете хипотези на възстановяване на собствеността - в стари реални граници или в нови граници, установени с план за земеразделяне. Скицата на имота е неразделна част от решението на ОСЗ съгласно чл. 14 ал. 1 т. 1 ЗСПЗЗ при възстановяването му в реални граници и индивидуализира имота със сегашните му граници. Обобщено, в решения № 1159 от 24.10.2008 г. по гр. д. № 4293/07 г. на ВКС IVГО, № 1161 от 14.11.2008 г. по гр. д. № 4952/07 г. на ВКС II ГО и № 2089 от 02.02.2004 г. на ВКС по гр. д. № 2782/02 г. на ВКС IV ГО е прието, че в производството по иск за собственост на възстановен земеделски имот съдът не е обвързан с решението на ОСЗ и упражнява косвен съдебен контрол за законосъобразност на актовете относно действието им на индивидуален административен акт. Конститутивното действие на решението на ОСЗ по чл. 14 ЗСПЗЗ настъпва в момента на издаването на скица на имота. Не е необходимо да се изчаква изработването на плана по чл. 28 от ППЗСПЗЗ, за да могат собствениците да предявяват исковете за защита на правото си. В решение № 289 от 6.03.2001 г. по гр. д. № 1530/00 г. на ВКС IV ГО е прието, че решаващият съд на административноправния спор по чл. 14 ал. 3 ЗСПЗЗ не е компетентен да определя реалните граници на земеделските земи. Това правомощие принадлежи само на ОСЗ. Посочената съдебна практика е съобразена от въззивния съд. Касаторите не спорят, че към решението за възстановяване на имота е била приложена скица, но тя не съответствувала на приетото в техническите експертизи за местоположението на техния имот и била изготвена на база на друг последващ план. Съответствието на издадената скица с действителното местоположение на имота е фактически, а не правен въпрос, затова доводите в изложението към касационното жалба не са основание за допустимост на касационното обжалване. Определение № 1099 от 01.12.2009 г. по гр. д. № 1080/09 г. на ВКС II ГО е постановено в производство по чл. 288 ГПК. То не формира сила на пресъдено нещо, тъй като с него не се разрешава конкретен спор, а се извършва селективна дейност по отношение на въззивните решения подлежащи на касационен контрол, с оглед възприетия факултативен достъп до третата инстанция. За това и приетото в определението не може да бъде критерий за допустимост на касационно обжалване. Основанието по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК е обусловено от наличието на противоречива практика на съдилищата по поставения процесуален въпрос по необжалваеми съдебни актове, затова, след като няма данни решение от 18.02.2008 г. по гр. д. № 1087/07 г. на ОС София да е влязло в сила, също не е основание за допустимост на касационното обжалване. По изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280 ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване. Водим от горното, съдът