Определение № 328 от 15.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 143/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „КОПИЕ“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] срещу решение № 171 от 18. 03. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд по в.т.д. № 1020 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която е отменено първоинстанционно решение № 260923 от 08. 06. 2021 г., постановено от Софийски градски съд по т.д. № 524 по описа на съда за 2020 г. в неговата част, имаща характер на определение, с която са оставени без разглеждане като недопустими, предявените при условията на евентуалност искове по чл. 645, ал. 3 и ал. 4 от ТЗ, за обявяване за недействителни спрямо кредиторите на несъстоятелността на „СИ ЕНД ДЖИ МАРИЦА“ ООД /н./, на прихващане от 11. 09. 2018 г., извършено с договор за цесия от 11. 09. 2018 г. между „СИ ЕНД ДЖИ МАРИЦА“ ООД като цедент и „КОПИЕ“ ЕООД, като цесионер, чрез който се прехвърля възмездно на цесионера вземане към [община] на обща стойност 486750 лв., представляващо редуцирана неустойка по договор № 5 от 03. 02. 2007 г. и договор за спогодба от 10. 09. 2014 г., сключен между „СИ ЕНД ДЖИ МАРИЦА“ ООД и [община], ведно с всички привилегии, обезпечения и други принадлежности, включително с изтеклите лихви, и делото е върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по същите искове, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при нарушения на материалния закон, произнасяне в противоречие с практиката на ВКС и необоснованост. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и отмяната му. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се претендира наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпроса: „Допустимо ли е самостоятелно атакуване по реда на чл. 645, ал. 3 и ал. 4 от ТЗ на твърдяно за извършено прихващане, ефект от две насрещни сделки, без в производството да са атакувани като недействителни спрямо кредиторите на несъстоятелността насрещните сделки, от които произтича то?“ Ответникът по жалбата „СИ ЕНД ДЖИ МАРИЦА“ ООД /н./ намира жалбата за основателна. Синдикът на дружеството в несъстоятелност не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният законоустановен срок и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайния си извод за допустимост на предявените в производството, като евентуални искове по чл. 645, ал. 3 и ал. 4 от ТЗ, въззивният съд е приел следното: В правната доктрина, а и в практиката липсва спор, че прихващане на насрещни вземания може да се извърши както с едностранно изявление на една от страните по облигационното отношение, така и да се уговори между тях. В първия случай става въпрос за законна компенсация, предпоставките на която са уредени в чл. 103 и сл. от ЗЗД. Във втория случай се касае до договорна компенсация, допустимостта на която произтича от свободата на договаряне посочена в чл. 9 ЗЗД. Страните могат да уговорят прихващане както при наличието на условията на чл. 103 ЗЗД, така и да се отклонят от тях. По който и от двата начина да се осъществи прихващането, то поражда правно действие с реализирането на съответния валиден юридически факт, след което друг факт, насочен към същата последица, не поражда последици, като безпредметен. В правната доктрина се поддържа тезата, че правилата на чл. 645 ТЗ се отнасят само до законната компенсация, т.е. тази настъпваща след едностранно изявление на страна по облигационното отношение, а когато компенсацията е извършена с договор, то оспоримостта на същия е подчинена на общите правила на отменителните искове в несъстоятелността. Прихващането, независимо от вида му (законно или договорно), поражда едни и същи правни последици, т.е. то е едно и също по съдържание и цели. Това обуславя и неприемливост на подчиняването на отделните видове прихващане на различен правен режим с оглед оспоримостта му в несъстоятелността. Извършеното договорно прихващане на практика е неоспоримо с останалите преферентни или отменителни искове. То не попада в нито една от хипотезите на чл. 647 ТЗ, нито може да се подведе под общия иск по чл. 135 ЗЗД, доколкото не уврежда масата на несъстоятелността, а оттам и кредиторите. Ефектът му спрямо имуществото на длъжника е неутрален, доколкото прихващането намалява в една и съща степен актива и пасива на имуществото на длъжника, което означава, че то не би следвало да уврежда останалите кредитори. По тази причина прихващането принципно може да бъде атакувано само с преферентни искове, доколкото чрез него може да се постави кредитор в по-добро (преферентно) положение в сравнение с това, в което той би бил при разпределение на имуществото на длъжника по правилата на чл. 722 ТЗ, ако това прихващане не бе извършено, както и с искове за недействителност поради нарушаване на установения ред в производството. Няма съмнение, че договор за прихващане, сключен между длъжника и кредитор след откриване на производството, би бил нищожен съобразно чл. 646, ал. 1 ТЗ, като нарушаващ реда за извършена от длъжника на правни действия с неговото имущество. Ако обаче той е сключен преди откриване на производството, не би могъл да се подведе под хипотезите на чл. 646, ал. 2, т. 1 или 3 ТЗ, дори при тяхното разширително тълкуване, тъй като ще са налице основанията по ал. 5 - подобен договор несъмнено би се считал в кръга на обичайната дейност на длъжника, като престациите по него се предоставят едновременно за двете страни и те ще са напълно равностойни (прихващането настъпва и за двете вземания от един и същ момент и с един и същ размер). Следователно, според въззивния съд, невъзможността за оспорване по реда на чл. 645 ТЗ на договорно прихващане, извършено преди откриване на производството, както и липсата на предпоставките за атакуване на същото по реда на чл. 646 - чл. 647 ТЗ или чл. 135 ЗЗД, предпоставя стабилност на договорното прихващане, отличаваща се/надхвърляща тази на законната компенсация, с оглед принципите на производството по несъстоятелност. Това нарушава справедливия баланс между интересите на останалите кредитори на несъстоятелността и на кредитора, спрямо когото се отнася договорното прихващане. Поради изложеното въззивният съд е приел правилата на чл. 645 ТЗ за съответно приложими и към договорното прихващане, извършено преди откриване на производството, съответно - предявените в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 645, ал. 3 и чл. 645, ал. 4 от ТЗ, които са оставени без разглеждане от първоинстанционния съд – за допустими. Настоящият състав, съобразявайки указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС да следи служебно за валидността и допустимостта на обжалвания пред него акт, намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато поради вероятността въззивното решение да е нищожно, която вероятност произтича от обстоятелството, че същото е постановено от състав, различен от състава, участвал в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото. С оглед на това, не следва да бъде преценявана релевантността на поставения от касатора въпрос и наличието на поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. На основание чл. 649, ал. 6 от ТЗ предварителното внасяне на държавна такса за касационното производство не се дължи. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ търговско отделение