Определение № 346 от 21.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 1878/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Ен Ей Би“ ЕООД, [населено място] срещу решение №136 от 16.01.2019г. по т.д. №2826/2018г. на Апелативен съд- София в частта, с която след частична отмяна на решение №1278 от 29.06.2017г. по т.д. №7773/2016г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI - 22 с-в е постановено отхвърляне на предявения от „Ен Ей Би“ ЕООД, при конституиране като съищец на синдика на „Камбаните Рийл истейт“ ЕООД – в несъстоятелност, иск по чл.646, ал.2, т.2 ТЗ срещу ответниците „Мерител Инвестмънтс Лимитид“, рег. №200789 в регистъра на дружествата в Кипър, „Дарик Имоти България“ АД и „Камбаните Рийл истейт“ ЕООД – в несъстоятелност, за обявяване за относително недействителна по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Камбаните Рийл истейт“ ЕООД – в несъстоятелност, открита с решение №1153/27.12.2010г. по т.д. №2125/2010г. по описа на СГС, сделката по учредяване на ипотека по нотариален акт №10/04.05.2010г., т.I, рег.номер 390, дело 10/2010г., в частта за учредяване на ипотека за обезпечаване на дадени заеми на дати 25.06.2007г. и 12.07.2007г. за суми в размер на 145 000 евро и на 1 400 000 евро, както и на дължимите лихви за ползването на заема в размер на 276 496.80 евро върху главницата 1 400 000 евро, и в размер на 29 190.69 евро върху главницата от 145 000 евро, които вземания са констатирани със споразумение от 21.04.2010г., и за лихви върху главниците след последната дата, от които 512 000 евро, прието вземане за главница по договора за заем на кредитора „Дарик Имоти България АД, и сумите за лихви от 276 496.80 евро и 29 190.69 евро – приети вземания на кредитора „Дарик Имоти България“ АД, а сумата 1 033 000 евро – прието вземане на кредитора „Мерител Инвестмънтс Лимитид“, и приети вземания за лихви върху главниците, като неоснователен.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост, поради което следва да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което да бъде уважен изцяло предявеният иск. Касаторът твърди, че въззивният съд неправилно и необосновано е приел, че заемите, обезпечени с процесната ипотека, са предоставени за придобиване на предмета на ипотеката. Счита, че разпоредбата на чл.646, ал.6, т.3 ТЗ превижда като елемент от фактическия състав „кредитът е предоставен за...“, а не „кредитът е послужил за...“, поради което елемент на заемното правоотношение следва да е специфичната цел – за придобиване на имота, предмет на обезпечението. С оглед изложеното намира за неправилен извода на съда, че при писмен договор за заем, в който няма изрична уговорка за целево предоставяне на заетите средства, може да се приеме за установено целевото предоставяне на заема за покупка на процесните ипотекирани имоти след съвкупна преценка на останалите доказателства, вкл. с оглед разходването на средствата след сключването на договора. Излага доводи, че въззивният съд е приел за установен факт целевото предоставяне на заема въз основа на недопустими доказателства. Поддържа и твърдение, че това възражение на ответниците /за приложение на чл.646, ал.6, т.3 ТЗ/ е преклудирано, както е преклудирана и възможността за предоставяне но доказателства за установяване на релевантните факти, че кредитът е предоставен за придобиване на процесните имоти- предмет на атакуваната ипотека.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.

Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора, които са значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

„1. Следва ли страните изрично да са договорили, че заемът се предоставя за придобиване предмета на ипотеката, за да се приеме, че се е осъществила хипотезата на чл.646, ал.6, т.3 ТЗ?;

2. Кой е релевантният факт към хипотезата на чл.646, ал.6, т.3 ТЗ- целта/ каузата на сключения между страните договор за заем или начина на разходване на заемните средства или и двете?;

3. Целевото предоставяне на заема по смисъла на чл.646, ал.6, т.3 ТЗ елемент ли е от заемното правоотношение и ако да какъв- кауза на договора, съществена уговорка или има друг правен характер?;

4. В хипотезата на чл.646, ал.6, т.3 ТЗ необходимо ли е целевото предоставяне на заема да бъде уговорено писмено между страните като форма за доказване на същото?“.

Поддържа и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност на въззивното решение.

Синдикът на „Камбаните Рийл истейт“ ЕООД – в несъстоятелност не взема становище.

Ответникът „Дарик Имоти България“ АД поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми.

Ответникът „Камбаните Рийл истейт“ ЕООД – в несъстоятелност счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба.

Ответникът „Мерител Инвестмънтс Лимитид“, Кипър не депозира отговор на касационната жалба в законоустановения срок.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Въззивният съд, като взема предвид, че с влязло в сила въззивно решение е обезсилено първото първоинстанционното решение, като делото е върнато за ново разглеждане, като е прието, че искът за обявяване за относително недействителна сделката по договор за ипотека по нотариален акт №10/04.05.2010г., т.I, рег.№390, дело 10/2010г., поради обстоятелството, че ипотеката е учредена от длъжника „Камбаните Рийл Истейт“ ЕООД в законовоустановения подозрителен период и в полза на необезпечено до тогава вземане е допустим, предвид изричната му регламентация в новата и приложима към спора съобразно §14 ЗИДТЗ, обн. ДВ 20/2013г. редакция на чл.646, ал.2, т.2 ТЗ, и след като констатира, че при новото разглеждане на делото искът е квалифициран по чл.646, ал.2, т.2 ТЗ, приложим и към заварените производства за попълване масата на несъстоятелността на основание §14 от ПЗР на ЗИДТЗ, а като съищец е конституиран и синдикът на ответното дружество в несъстоятелност, намира че обжалваното решение по предявения конститутивен иск, е допустимо.

За да отмени частично първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск, въззивният съд приема, че при безспорно установените факти от състава на чл.646, ал.2, т.2 ТЗ- откриване по молба на кредитор от 10.08.2010г. на производство по несъстоятелност по отношение на „Камбаните Рийл Истейт“ ЕООД с начална дата на неплатежоспособност 21.08.2009г.; учредяване от длъжника с договор, обективиран в нотариален акт №10/04.05.2010г., т.I, рег.№ 390, дело№10/2010г. на ипотека върху собствените му подробно описани недвижими имоти за обезпечаване дълга му като заемополучател към заемодателя „Мерител Инвестмънтс Лимитид“, Кипър за сумата от общо 2 080 199.82 евро, установени със споразумение от 21.04.2010г. за преструктуриране на дългове по договори за заем, вкл. двата договора за заем от 15.11.2007г. и от 13.02.2008г., които не са били обезпечени до този момент, исковете са неоснователни, тъй като е налице хипотезата на чл.646, ал.6, т.3 ТЗ. Съгласно цитираната разпоредба нормата на чл.646, ал.2, т.2 ТЗ не се прилага, когато залогът или ипотеката са учредени за обезпечаване на кредит, предоставен за придобиване на предмета на залога или ипотекат. Като неоснователни са отхвърлени възраженията за преклудиране на възможността на ответниците са се позовават на разпоредбата на чл.646, ал.6, т.3 ТЗ и да представят съответни доказателства, като въззивната инстанция е изложила мотиви, че тази разпоредба е нова /приета е след изтичане на сроковете за отговор на исковата молба/ и е приложимо право съгласно §14, ал.1, вр. § 8 и 9 от ПЗР на ЗИДТЗ, обнародван в ДВ бр. 20/2013г.

След обсъждане и анализ на доказателствата по делото в тяхната съвкупност, вкл. споразумението от 21.04.2010г. между страните по договорите за заем; договорите за покупка на ипотекираните имоти и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, въззивният съд приема, че е налице хипотезата на чл.646, ал.6, т.3 ТЗ по отношение на процесния договор за ипотека в частта му, с която е учредена ипотека за обезпечаване на дълга към „Мерител Инвестмънт Лимитид“ по договори за заем за предоставените в заем на дати 25.06.2007г. и на 12.07.2007г. суми в размер на 145 000 евро и на 1 400 000 евро, както и на дължимите лихви за ползването на заема в размер на 276 496.80 евро върху главницата 1 400 000 евро, и в размер на 29 190.69 евро върху главницата от 145 000 евро. По отношение на тези задължения съдът счита, че е налице уреденото в закона изключение, доколкото са предоставени в заем на длъжника за придобиването на имотите предмет на процесния договор за ипотека. Излага мотиви, че липсата на конкретен запис в подписания след предоставяне в заем на сумите писмен договор за заем от 15.11.2007г. за целта, за която ще бъде използвана от заемополучателя получената в заем сума, не изключва приложението на чл.646, ал. 6 ТЗ, тъй като нито последната правна норма, нито процесуалният закон ограничават доказването на релевантния по чл.646, ал.6 ТЗ факт по предоставяне на сумите по заема за закупуване на ипотекираните по-късно имоти до писмения договор за заем. От всички събрани по делото доказателства, включително при отчитане съвпадението в датите на превеждане на отпуснатите в заем суми с извършваните от длъжника плащания по договорите за покупко-продажба на недвижимите имоти, може да се направи извод, че процесните суми са предоставени именно за придобиване на собствеността върху ипотекираните с процесния договор за ипотека два имота с обща продажна цена от 1 440 000 евро и заплащане на разходите по изповядване на сделките.

Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основанието за допускане до касационен контрол на въззивното решеие по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените правни въпроси са свързани с оплакванията на касатора за неправилно приложение на разпоредбата на чл.646, ал.6, т.3 ТЗ вр. чл.646, ал.2, т.2 ТЗ, като първите три материалноправни въпроса не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол - да са от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело. Въззивният съд не е формирал извод, че релевантно обстоятелство по чл.646, ал.6, т.3 ТЗ е начина на разходване на заемните средства от страна на заемополучателя, респ. не е изложил мотиви, че предоставянето на кредита за придобиване предмета на ипотеката не е елемент от заемното правоотношение. Въззивният съд е отхвърлил иска с правно основание чл.646, ал.2, т.2 ТЗ, като е приел, че е налице хипотезата на чл.646, ал.6, т.3 ТЗ, тъй като при съвкупната преценка на всички доказателства се установява, че е налице целево предоставяне на заемната сума за придобиване на имотите- предмет на процесната ипотека. Съдът не е отрекъл, че целевото предоставяне на кредита е елемент от заемното правооотношение, а е приел, че това обстоятелство е доказано. Несъгласието на касатора с този извод на решаващия съдебен състав представлява оплакване за неправилност на съдебното решение поради необоснованост, което е основание за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, но само след допускане на касационно обжалване при наличие на основание по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

Четвъртият правен въпрос, уточнен от съда с оглед правомощията му в производството по допускане до касационен контрол /ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/ - относно допустимите доказателствени средства за установяване факта на предоставяне на заемните средства за придобиване на предмета на залога или ипотеката, отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело. По отношение на него обаче не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия.

Трайна и непротиворечива е съдебната практика на ВКС, че с оглед реалния характер на договора за заем по чл.240 и сл. ЗЗД, предоставянето на заемната сума и поемането на задължение за нейното връщане са съществени елементи на договора, подлежащи на доказване съгласно общите правила на чл.153 и сл. от ГПК с всички доказателствени средства /без свидетелски показания с оглед забраната на чл.164 ГПК/. Ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева, не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености- ако страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки. Свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и каква е била действителната обща воля на страните. При изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. При наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им с други доказателства, вкл. със свидетелски показания /в този смисъл са решение №524 от 28.12.2011 г. по гр. дело №167/2011 г. на ВКС, ІV г.о.; решение №82 от 12.05.2015 г. по гр. дело №5122/2014 на ВКС, III г.о.; решение №283 от 01.11.2016г. по гр.д. №2117/2016 на ВКС, IV г.о.; решение №253 от 17.10.2014 г. по гр. дело №2902/2014 г. на ВКС, III г.о.; решение №142 от 07.10.2016г. по т.д.№1601/2015г. на ВКС, ІІ т.о. и др./.

Настоящият съдебен състав напълно споделя разрешенията, дадени с цитираните решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Касаторът не излага доводи за изменения в законодателството или обществените условия, налагащи различно тълкуване на процесните разпоредби.

В процесния случай въззивният съд се е произнесъл в пълно съответствие с трайната съдебна практика на ВКС, тъй като е приел за допустимо установяването с всички доказателствени средства на целта, за която е предоставен кредитът. При липса на спор относно съществуването на заемните правоотношения, решаващият съдебен състав е счел, че липсата на конкретен запис в подписания след предоставяне в заем на процесните суми писмен договор за заем от 15.11.2007г. за целта, за която ще бъде използвана от заемополучателя получената в заем сума, не изключва приложението на чл.646, ал. 6 ТЗ, тъй като нито последната правна норма, нито процесуалният закон ограничават доказването на този факт.

С оглед изложеното настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд