Определение № 1778 от 09.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4613/2024 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на М. Т. С., чрез адвокат Н. Н. от АК – Сливен, срещу решение № 180/24.09.2024 г. по в.гр.д.№ 133/2024 г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 22/09.02.2024 г. по гр.д.№ 403/2023 г. на Окръжен съд Ямбол за отхвърляне на иска на М. Т. С. против Окръжен съд Сливен, на основание чл.2в, ал.1 ЗОДОВ, за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лева от нарушение на правото на Европейския съюз, тъй като ищецът е осъден за едно и също деяние по две наказателни дела – НОХД № 243/2018 г. и НОХД № 601/2019 г. на Окръжен съд Сливен. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост, а в изложение към нея се поддържа, че е налице противоречие с ТР № 3 от 22.12.2015 г. по тълк.д. № 3/2015 г. и ТР № 4/06.02.2018 г. по тълк.д. № 4/2017 г. на ВКС, ОСНК, без да се поставя конкретен правен въпрос. Според касатора, въззивният съд не е изпълнил задължението си да извърши служебна проверка за валидност на първоинстанционното решение, постановено от съдия, който е командирован в Окръжен съд Ямбол за разглеждане на граждански дела с цел формиране на два въззивни състава. Отделно от изложеното, според касатора е налице „очевидна необоснованост“ на въззивното решение, относно преценката на съда при събиране и анализа на доказателствата за установените факти. От Окръжен съд Сливен е подаден писмен отговор, в който се оспорват доводите в касационната жалба, като се твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, а въззивното решение е правилно по същество и следва да бъде потвърдено. Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт, с оглед на което е редовна и процесуално допустима. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че по делото не се установява нарушение на установената в чл.4, §1 от Протокол 7 към ЕКЗПЧОС забрана за повторно съдене и наказване на едно и също лице за същото деяние, която забрана е съществен елемент от правото на справедлив процес по чл.6, §1 ЕКПЧ. След анализ на двете наказателни дела, които били разгледани на три съдебни инстанции и приключили с решения на Върховния касационен съд /с решение № 96/26.02.2024 г. по н.д.№ 319/2022 г. на ВКС се потвърждава решение № 58/07.03.2022 г. по н.д.№ 273/2020 г. на АС Бургас, с което в отделни части потвърждава присъдата по НОХД № 243/2018 г. на ОС Сливен; с решение № 20 от 25.02.2022 г. по н.д.№ 1083/2021 г. на ВКС се оставя в сила решение № 64 от 29.10.2021 г. по н.д.№ 139/2021 г. на АС Бургас и потвърждава присъдата по НОХД № 601/2019 г. на ОС Сливен/, въззивният съд е констатирал, че съдебните състави в тези производства са разгледали въпроса за нарушаване на принципа ne bis in idem и са достигнали до извод, че не е нарушена забраната в чл.24, ал.1, т.6 НПК. Според мотивите на съда, същият въпрос не може да бъде пререшаван от гражданския съд, който съгласно чл.300 ГПК е обвързан от постановените срещу ищеца присъди. По всяко от двете наказателни дела са установени фактическите елементи на отделни деяния, а не последиците от едно и също деяние, и те нямат за предмет едно и също имущество, постановената присъда по нохд № 243/2018 г. е за извършено престъпление през 2016 г., а по нохд № 601/2019 г. през 2018 г., поради което възражението е отхвърлено като несъстоятелно. Аналогичен извод е формиран от въззивната инстанция по доводите на ищеца за нарушаване правото на ЕС по водените анхд № 301, 302 и 303 на РС Стара Загора за 2009 г. Съгласно указанията в т.1 на ТР № 1/09.12.2009 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане до касационен контрол. При липсата на релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на Върховния касационен съд, обжалваното решение не може да бъде допуснато до касация, независимо дали е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, т.е. основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях е формулиран относим правен въпрос. В случая, обаче, касаторът не е формулирал правен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а е изложил съображения за противоречие със съдебната практика на ВКС, които всъщност представляват доводи за неправилност на обжалваното решение (чл.281, т.3 ГПК) и не обуславят допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Не може да се обоснове извод и за „очевидна неправилност“ на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В съдебната практика се приема еднозначно, че „очевидна неправилност“ е особено тежко нарушение на закона или явна необоснованост на мотивите /напр.законът е приложен в неговия противоположен смисъл или е приложена отменена правна норма/, които нарушават основните принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд, във връзка с предпоставките, въз основа на които съдът преценява дали следва да се ангажира отговорността на държавата от нарушение на правото на Европейския съюз. В случая, решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържа неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях. Съображенията на касатора за противоречие с ТР № 3/2015 г., ОСНК на ВКС не могат да бъдат споделени, тъй като изводите на съда са изцяло в съответствие с постановките, възприети с тълкувателното решение, че водещо е значението на фактическата идентичност или същественото сходство от обективна и субективна страна на конкретно осъщественото от дееца поведение. Преценката на „idem“ изисква във всеки отделен случай да се съпоставят съществените елементи на правонарушенията, които се изследват от гледна точка на конкретните условия на време, място, обстановка при осъществяване на деянието и единството на решението, въз основа на което е предприето поведението на дееца. Не може да се направи извод за тъждество между деянията, разбирано като съвкупност от неразривно свързани помежду си факти, независимо от правната квалификация или от защитавания правен интерес, поради което в конкретния случай липсва противоречие с цитираната съдебна практика. Изводите на съда в този смисъл са направени по негово вътрешно убеждение, което не може да бъде проверявано за необоснованост в производството по чл.288 ГПК, а само след допускане на касационното обжалване по конкретно поставен правен въпрос. Оплакванията на касатора за липса на мотиви, в тази връзка, не кореспондират с действителното съдържание на изложените в обжалваното решение аргументи за отхвърляне на предявения иск. Доводите за нарушение на служебната проверка за валидност на решението поради незаконност на съдебния състав също са несъстоятелни. От данните по делото е видно, че съдията-докладчик е определен чрез ЕИСС, за което е съставен протокол за случайното разпределение, за да възникне съмнение при неговия избор, респ. за опорочаване на постановеното съдебно решение. Ето защо, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението по чл.280, ал.2 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита и съдействие. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение