Определение № 187 от 11.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 290/2022 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадените три касационни жалби: от О. Г. К. от [населено място], представляван от процесуалния представител адвокат В., от Софийски районен съд, представляван от председателя А., чрез процесуалния представител Д. и от Софийски градски съд, представляван от председателя Т., чрез процесуалния представител Р. против въззивно решение № 260125 от 26.04.2021г. по в.гр.д. № 102/2021г. на Окръжен съд София, с което е потвърдено решение № 55711 от 7.03.2017г. по гр.д.№ 44745/2016г. на Районен съд София като са осъдени Софийски районен съд и Софийски градски съд да заплатят на О. Г. К. сумата от 6 700лв. обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл.6,§1 ЕКЗПЧ на гр.д.№ 7204/1997г.на СРС и гр.д.№ 1797/2014г.на СГС, ведно със законната лихва от 28.12.2015г., като е отхвърлен иска за разликата до 20 000лв. Присъдени са разноски за въззивното производство. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е преценил изводите на първата инстанция за законосъобразни. Посочил е, че отговорността е на държавата, а съдът е неин процесуален субституент. Нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок е налице, защото производството е продължило 18 години, 4 месеца и 28 дни. Исковата молба е подадена на 31.07.1997г. Гражданското производството е било спряно до приключване на наказателно срещу трето лице. След смъртта на последното и прекратяване на наказателното производство, гражданското е възобновено на 10.03.2009г. Поради смърт на страна, отново е спряно на 2.11.2009г. и е възобновено и насрочено на 1.02.2010г. Решението е постановено на 26.07.2013г., като е последвала въззивна жалба. Въззивното производство е продължило от 10.02.2014г. до 28.12.2015г., когато е влязъл в сила постановения акт. В нито едно съдебно заседание О. К. не се е явил. Според съда нарушението, за което държавата дължи обезщетение е за период от 4 години и 3месеца, през което реално то е било в ход, общо пред първата и въззивната инстанции. Съдът е отчел фактическата и правна сложност на делото, наличието на обективно съединени искове, необходимостта от двукратно спиране на производството, от призоваване на страна чрез Държавен вестник и назначаване на особен представител, както и значителната натовареност на СРС и СГС. Съобразил е и ангажираните гласни доказателства, установяващи реално причинени вреди – ищецът е изпитвал тревоги и притеснения по повод хода на производството и във връзка с правото си на собственост, пред вид оспорване действителността на придобивната сделка. При определяне на размера на дължимото обезщетение, освен с всички гореизложени обстоятелства, съдът се е съобразил с предложена сумата от 6 700лв. в хода на проведеното производство пред Инспектора на ВСС, за която е посочил, че не следва да бъде намалявана. В изложението към касационната жалба, касаторът О. К. се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по няколко въпроса, които тъй като до известна степен се преповтарят, могат да са обобщят до следните четири: 1. Как се определя общата продължителност на делото с оглед установяване разглеждане на делото в неразумен срок, 2. Длъжен ли е съдът да прецени интереса на ищеца, засегнат от нарушаване на правото му на разглеждане на делото в разумен срок, с оглед предмета му и значението на забавянето?, 3. Длъжен ли е съдът при определяне на размера на обезщетението да съобрази обществено- икономическото развитие на страната, стандарта на живот, средно статистическият размер на доходите н страната и общоприетото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди?, 4. За задълженията на съда при прилагане на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. Налице ли е нарушение на същия, ако съдът е проявил неправилно своето субективно отношение към релевантните факти и обстоятелства за определяне на справедливия размер на обезщетение. Трябва ли съдът да обсъди и прецени правно релевантните факти и правилно да оцени значението им? Поставени са и въпроси във връзка с определяне на разноските в производството по чл.2б ЗОДОВ, но доколкото те не са предмет на настоящето производство, няма да бъдат обсъждани. Позовава се на многобройна съдебна практика, която цитира, без да прилага. Постъпили са два отговора – от Софийски районен съд и от Софийски градски съд, с които се оспорват допустимостта и основателността на подадената от О. К. касационна жалба. В изложението към касационната жалба, касаторът Софийски районен съд се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. При присъждане на обезщетение по чл.2б ЗОДОВ, обвързан ли е решаващият съд от размера на определеното в административното производство обезщетение? 2. Следва ли съдът да обсъди всички предпоставки по чл.2б ЗОДОВ, включително поведението на страната и наличието на доказателства за реално настъпили вреди, които да са пряка и непосредствена последици от допуснатото нарушение на правото за разглеждане на делото в разумния срок и 3. Дължи ли се, ако да – кой е началният момент, от който се дължи - заплащане на мораторна лихва върху главница, представляваща обезщетение по чл.2б ЗОДОВ, при условие, че ищецът е отхвърлил направеното му предложение за заплащане на обезщетение в административното производство пред Министерство на правосъдието, т.е. „поставил се е в забава като кредитор и така е освободил длъжника от неговата забава“? Срещу така подадената касационна жалба е постъпил отговор от О. К., чрез процесуалния представител адвокат В., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че не е налице посоченото специално основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и че постановеният съдебен акт е правилен. Развива доводи по съществото на спора. Претендира направените по делото разноски. В изложението към касационната жалба, касаторът Софийски градски съд, чрез процесуалния представител Р., се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.2, изр.2 ГПК-недопустимост и чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Счита, че липсва абсолютна процесуална предпоставка за иска – липса на представени доказателства, че ищецът не е получил предложеното му обезщетение в хода на проведеното производство пред Инспектората на ВСС. Поставя следните два въпроса: 1. Обвързан ли е съдът, сезиран с иск по чл.2б ЗОДОВ, от решението на министъра на правосъдието или оправомощено от него лице при преценката си относно определяне на размера на дължимото обезщетение и следва ли последното да се определи в размер не по-нисък от предложения по реда на глава ІІІ „а“ от ЗСВ? Позовава се на решение по гр.д.№ 924/2019г.на ІV г.о., което счита че е в противоречие с приетото от въззивния съд, 2. Следва ли при преценката на свидетелските показания да се отчитат и останалите ангажирани по делото доказателства и по какви правила следва да се преценят свидетелските показания досежно претърпените вреди? Твърди противоречие с приетото в решения по гр.д.№ 1269/2012г.на ІV г.о., гр.д.№ 4657/2015г.на І г.о., гр.д.№ 3244/2016г.на ІV г.о., 3. Следва ли решаващият състав да посочи конкретно установените по делото обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди?, 4. Дължи ли ответникът по иск по чл.2б ЗОДОВ обезщетение за забавено плащане по чл.86, ал.1 ЗЗД, когато на ищеца е предложено обезщетение по реда на глава ІІІ „а“ от ЗСВ, но той не го е приел и приложим ли е института на кредиторска забава в този случай? и 5. Длъжен ли е съдът да мотивира акта си като изложи доводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните? Настоящият съдебен състав след като внимателно разгледа поставените въпроси намира, че първият поставен и от Софийски районен съд и от Софийски градски съд идентични въпроси се разрешават противоречиво от състави на Върховния касационен съд. Въззивният съд при постановяване на акта си се е позовал на решение по гр.д.№ 76 от 11.04.2016г. по гр.д.№ 5721/2015г.на ІІІ г.о., в което е даден отрицателен отговор на поставен въпрос относно възможността на съда да занижава размера на обезщетение, предложен от органа в процедурата по глава ІІІ „а“ от ЗСВ. Мотивите са изведени от разпоредбата на чл.8 ЗОДОВ, съгласно която - абсолютна предпоставка за предявяване на иска по чл.2б ал.1 ЗОДОВ е изчерпването на административната процедура за обезщетение на вреди по реда на глава трета „а”от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение. Посочено е, че след като законодателят възприема липсата на постигнато между страните споразумение след изчерпването на административната процедура, като условие за предявяване на иска по чл.2б от ЗОДОВ, производството по присъждане на обезщетение може да се разглежда като такова, включващо административна и съдебна част, като до съдебната се стига само, ако пострадалият е останал недоволен от предложеният му размер на обезщетение. В това производство /и в административната, и в съдебната част/ страните са две – държавата и пострадалия. В административната, държавата се представлява от министъра на правосъдието /който определя размера на обезщетението и предлага споразумение/, а в съдебната – от съда, пред който иска се предявява и който постановява окончателния акт. Производството е за присъждане на обезщетение за причинени вреди на граждани от неправомерни действия на държавата. Отговорността е обективна и се носи от държавата, а не от нейните органи или длъжностни лица, без значение кой е причинил вредоносния резултат. Държавата и нейните органи се разглеждат като едно цяло. Следователно, след като производството е единно и отговорността се носи от държавата /без значение, кой орган я представлява/, следва да се приеме, че направеното от нея предложение досежно размера на дължимото обезщетение в административната част на производството, я обвързва в съдебната. В производството по чл.2б ЗОДОВ, при определяне размера на дължимото обезщетение, съдът не може да определи обезщетение под размера, предложен в административното. Предложеният размер на обезщетение не може да бъде занижен, защото това би влошило положението на другата страна в противоречие с духа на закона, целящ да се предостави възможност на страната, при несъгласие с предложеното споразумение, да получи удовлетворение в съда В настоящите касационни жалби, касаторите Софийски районен съд и от Софийски градски съд се позовават на решение по гр.д.№ 924/2019г.на ІV г.о.,в което изрично е посочено, че гореописаното становище не може да бъде споделено. Съставът, постановил решението счита, че то е в противоречие с /приетите много преди разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ/ - т.11 и раздел ІІ от ППВС №4/23.12.1968г., както и с ТР № 3 /22.04.2005г., съгласно които съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по чл.52 ЗЗД, отчитайки всички обстоятелства, които са от значение за неговия размер. Ако се приеме тезата, че съдът е обвързан, като минимален размер, от предложеното от страна на държавата (чрез министъра на правосъдието или оправомощеното от него лице) обезщетение в рамките на административното производство по гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ, то съдът би бил ограничен в преценката си по чл. 52 от ЗЗД за определяне на справедливия размер на обезщетението, а това е в нарушение на тази материалноправна норма. Съдът не би могъл да бъде ограничен в преценката си и на събраните пред него доказателства относно размера на обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ за претърпените от ищеца имуществени вреди. Всичко това е така, защото в съдебното производство, образувано по иск по чл. 2б от ЗОДОВ, съгласно чл. 7 от ЗОДОВ държавата, като страна по спорното материално правоотношение, се представлява от процесуален субституент – съответният орган на съдебната власт, който е нарушил правото на ищеца (по неговите твърдения в исковата молба) на разглеждане и решаване на съответното гражданско или наказателно производство в разумен срок, а не се представлява от съда, който разглежда и се произнася по иска по чл. 2б от ЗОДОВ. Последният действа именно в качеството си на решаващ съдебен орган – безпристрастна и независима юрисдикция, която следва да разреши материалноправния спор между страните относно дължимостта и размера на обезщетението, поради което по никакъв начин не би могъл да се разглежда като представител на едната страна по спорното материално правоотношение – държавата; респ. – не би могъл да е и обвързан от предложеното от нейна страна обезщетение в рамките на административното производство по гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ. Това предложение би могло да се разглежда от съда единствено като извънсъдебно признание, което съгласно чл. 175 от ГПК и трайно установената практика по приложението му, също следва да се преценява с оглед всички останали обстоятелства по конкретното дело. Също в тази връзка – няма място и за приложение на правило за невлошаване на положението на лицето, претендиращо обезщетението (ищеца), каквото правило нито е установено от закона, нито може да се извлече от неговата цел. Лицето, което претендира да е кредитор на държавата за това обезщетение, изцяло по своя воля, но и на свой риск е свободно да приеме или не предложеното му обезщетение в рамките на административното производство по гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ. В последния случай, ако предяви пред съда иска по чл. 2б от ЗОДОВ, претендирайки по-голямо от предложеното му обезщетение, съобразно събраните в съдебното производство доказателства и установените от тях обстоятелства съдът може да му присъди обезщетението в претендирания размер, но същевременно ищецът рискува както да му бъде присъдено обезщетение в размер, по-малък от предложения му, така и изобщо да не получи обезщетение. Наличието на две противоречиви разрешения на въпроса: „Обвързан ли е съдът, сезиран с иск по чл.2б ЗОДОВ, от решението на министъра на правосъдието или оправомощено от него лице по чл.60е, ал.2 от Закона за съдебната власт, при преценката си относно определяне на размера на дължимото обезщетение и следва ли той да определи обезщетение в размер не по-нисък от предложения по реда на глава ІІІ „а“ от ЗСВ“ от състави на Върховния касационен съд, налага на основание чл.292 ГПК настоящият съдебен състав да спре производството и да сезира Общото събрание на Гражданска колегия за постановяване на тълкувателно решение. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение