Определение № 667 от 10.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1705/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез адв. М. Д., срещу въззивно решение от 04.01.2018г. / погрешно записано 04.01.2017г./ на Софийския градски съд, постановено по в.гр.д.№ 10782/2017г., с което е потвърдено решение от 27.02.2017г. на СРС, 144 състав, постановено по гр.д.№ 55171/2014г. по предявени искове с правно основание чл. 200 КТ, като [фирма] е осъдено да заплати на всеки от ищците – З. З. А., Бирсел Б. Х., Ф. М. А. и Х. А. А., сумите от по 40 000 лв., представляващи обезщетения за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния наследодател Б. Х. А., настъпила на 22.08.2013 г. вследствие трудова злополука, ведно със законната лихва върху главниците от датата на смъртта до окончателното изплащане. В останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която предявените искове са отхвърлени за разликата над уважените от по 40 000 лв. за всеки от ищците до предявените от по 80000 лв. въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което се определи действителният принос на пострадалия за настъпването на ПТП и справедливи по размер обезщетения за всеки от ищците след съобразяване на всички факти и обстоятелства, релевантни за формиране на критерия за справедливост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване се поставят въпросите: 1.) „Относно необходимостта от съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука при допусната от него груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и определения от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат“; 2.) „Относно критериите за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД, в това число и необходимостта от персонално определяне за всеки от ищците въз основа на индивидуална преценка на отношенията и степента на родство, респективно на моралните вреди, причинени поотделно за всеки един от ищците, като се има предвид конкретните факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател“; 3.) „За задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК да изложи мотиви във връзка с всички свои правни изводи, включително и относно причините, поради които достига до извод за определяне на конкретен процент на принос на пострадалия“. Касаторът обосновава противоречие с решение № 290 от 18.11.2015 г. по гр. д. № 15/2015 г. на ВКС, IV г.о.,решение № 291 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 252 от 30.09.2016 г. по гр. д. № 1364/2016 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 63 от 10.05.2017 г. по гр. д. № 3648/2016 г. на ВКС, III г.о. по първия въпрос, с ППВС № 4 от 23.12.1968 г. по втория въпрос и с определение № 411 по гр. д. № 1364/2016 г. на ВКС, IV г.о. по третия въпрос. Поддържа също като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване очевидна неправилност, която обосновава с необоснованост на изводите на въззивния съд относно обема на принос на загиналия и при определяне на справедливи обезщетения за всеки един от ищците. Ответниците по жалбата З. З. А., Бирсел Б. Х., Ф. М. А. и Х. А. А. не изразяват становище. Третото лице-помагач на страната на ответника ЗАД [фирма] също не е подало отговор. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на нормата на чл. 200 КТ за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на работодателя – ответник, а именно – внезапно увреждане на здравето на работник или служител, което е причинило трайна неработоспособност над 50 % или смърт, като увреждането да е станало по време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и всяка работа, извършвана в интерес на предприятието. В тази връзка се позовал на легалното определение за трудова злополука, дадено в чл. 55, ал.1 КСО. Съобразил е, че ищците са активно легитимирани да предявят иск по чл. 200, ал.1 КТ като най-близки родственици на починалия при трудова злополука Б. А.. Приел е за установено, че Б. А. е работил по трудово правоотношение при ответника, като за изпълняваната длъжност имал свидетелство за управление на МПС със съответната категория, както и че му е бил проведен както първоначален инструктаж при започване на изпълнението на трудовите функции, така и ежедневен. Като основен спорен между страните въпрос е извел този за размера на обезщетението, обусловен от приложението на чл. 201, ал.2 КТ предвид релевираното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. Въззивният съд е посочил, че под понятието „груба небрежност“, съдържащо се в разпоредбата на чл. 201, ал.2 КТ следва да се разбира грижата, която би положил и най-небрежният човек при упражняване на определена дейност при подобни условия. Обосновал е, чрез позоваване на съдебна практика, че груба небрежност може да е налице и когато пострадалият е извършил действия/бездействия в нарушение на установените правила за безопасност на труда, предвиждайки възможност за настъпване на вредоносен резултат, но лекомислено се е надявал да го предотврати. Изхождайки от това разбиране съдът е приел, че в случая от протокола на ПТП и авто-техническата експертиза се установява, че произшествието е настъпило в слънчево време, в светлата част на деня, на асфалтов сух път и добра видимост; че преди мястото на удара специалната машина –автокран се е движела по път II – 49, в който около 7 км преди мястото на удара е под наклон на спускане в посока на движението й; че по този път автокранът се е движел с 50-60 км/ч, а скоростта му преди удара е била 82 км/ч, в момента на удара около 80 км/ч; че съгласно пар. 6, т. 16 ДР на ЗДвП самоходната машина е съоръжение или машина, предназначена за извършване на специфични дейности и движеща се или придвижвана по пътищата само по изключение, като нейната скорост в населено и извън населено място съобразно чл. 21, ал.1 от ЗДвП е 40 км/ч; че Б. А. се движел с превишена скорост, която поради наклона на спускане е продължила да се увеличава без да се използва теглителната сила на двигателя, поради което е нарушил правилата за движение по пътищата. Съдът се позовал на САТЕ, според която починалият водач е използвал спирачната система твърде често, многократно, с цел да ограничи и намали скоростта, при което е настъпило прегряване на фрикционния й материал, което довело до реализиране на малка сила на триене между накладките и барабаните на колелата на автокрана, а оттам и невъзможността да се спре преди удара. Същевременно произшествието е можело да се предотврати ако превозното средство се е движело със скорост по-ниска от 50 км/ч и на ниска предавка по протежение на пътя, в който случай водачът нямало да използва спирачната система често и така да се стигне до прегряването на фрикционния материал на накладките. При тези данни съдът приел, че водачът проявил груба небрежност при изпълнение на служебните си задължения по управлението на специализираната машина, която довело до неговата смърт. Счел възражението за съпричиняване за основателно за 50 %. Изхождайки от разясненията, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г., относно обстоятелствата, които следва да се преценят при определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд съобразно и ангажираните свидетелски показания приел, че съпругата, детето и родителите на починалия Б. А. били в много близки отношения с него – живеели в едно домакинство и той осигурявал основния доход на семейството. Съдът приел, че всички ищци приели много тежко неговата загуба – майка му престанала да излиза от дома си и много тъгувала; съпругата му З. развила психическо разстройство след кончината му, което наложило посещение при невролог; дъщеря му Бирсел трудно понесла смъртта на баща си. Съобразявайки близките отношения в семейството и тежките последици, които смъртта на Б. нанесла върху близките му въззивният съд определил като справедливо обезщетение за преживените неимуществени вреди сумата от по 80 000 лв., която намалил с приетия процент на съпричиняване на от по 40 000 лв. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните: Първият поставен от касатора правен въпрос е обуславящ решаващите изводи на съда, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно установената съдебна практика, имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ за обезщетяване на работника за вреди от трудова злополука има обективен характер. Работодателят носи риска от травматично увреждане на работника дори и при липса на причинна връзка между условията на труда и злополуката – съгласно чл. 200, ал. 2 КТ, работодателят отговаря имуществено и когато злополуката е причинена от непреодолима сила, както и когато е настъпила по време на почивка на работника. Затова работодателят не може да бъде изцяло освободен от задължението за обезвреда, освен когато пострадалият е причинил умишлено увреждането – чл. 201, ал.1 КТ. В случаите, когато пострадалият е допринесъл за увреждането, допускайки груба небрежност (чл. 201, ал. 2 КТ), размерът на обезщетението може да бъде само намален, дори и при положена от работодателя дължима грижа за осигуряване на безопасна работа. В хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ, когато работникът с поведението си е допринесъл за настъпване на злополуката, съдът трябва да се изследва точно обективното съотношение на приноса на пострадалия. Съдът следва да изясни в какво се изразява проявената груба небрежност – кои действия са извършени при липса на елементарно внимание и при пълно пренебрегване на правилата за безопасност и в зависимост от това да определи степента на съпричиняване, респ. размера, до който следва да бъде намалено дължимото от работодателя обезщетение. В този смисъл са посочените от касатора съдебни актове, както и решение № 510 от 30.11.2010 г. по гр.д. № 1923/2009 г. ІV г.о.; решение № 140 от 24.07.2013 г. по гр.д. № 1328/2012 г. ІІІ г.о. и решение № 157 от 24.06.2014 г. по гр.д. № 6210/2013 г. ІІІ г.о. ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Въззивното решение не им противоречи. В процесния случай въззивното решение е съобразено - досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с установената константна практика на ВКС, като същото е мотивирано, посочени са обстоятелствата, които обосновават присъдените размери, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване и по наведения от касатора правен въпрос относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на ППВС № 4 от 23.12.1968 г. Несъгласието на касатора с определените размери на обезщетения по естеството си е касационно основание, което подлежи на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато. Не са налице основания за допускане на касационното обжалване и във връзка с третия въпрос на касатора - „За задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК да изложи мотиви във връзка с всички свои правни изводи, включително и относно причините, поради които достига до извод за определяне на конкретен процент на принос на пострадалия“. По естеството си въпросът не е правен, а е оплакване за необоснованост на решението, което е касационно основание по чл.281 ГПК. По тези основания съдът се произнася само ако решението бъде допуснато до касационно обжалване във втората фаза на касационното производство. За пълнота на изложението следва да се посочи, че не е налице и поддържаното допълнително основание – противоречие с практиката на ВКС. В решението, на което се позовава касаторът, е прието, че когато при трудовата злополука има съпричиняване при допусната груба небрежност /липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила за работа и безопасност/, отговорността на работодателя трябва да се намали в съответната степен. Степента се определя от обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, които са всъщност и критериите за намаляване на обезщетението. Следователно, грубата небрежност на пострадалия е предпоставка за компенсация на вините, но критерий при определяне на процента на съпричиняване е конкретният принос на увредения. В този смисъл, колкото повече едно лице е допринесло за настъпването на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в обезщетяването й. Въззивният съд не се е отклонил от това правно разрешение. Необоснованото твърдение в изложението за очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК също не е основание за допускане на касационно обжалване. В случая поддържаното основание очевидна неправилност се мотивира от касатора основно с доводи за необоснованост на изводите на въззивния съд относно обема на принос на загиналия и при определяне на справедливи обезщетения за всеки един от ищците. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не обосновават очевидна неправилност на решението. Същевременно въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а насрещните по жалбата страни не са претендирали присъждането на такива. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,