Определение № 3356 от 12.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 617/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Национална здравноосигурителна каса, [населено място], чрез гл. юрисконсулт В. Л., обжалва решение № 441 от 13.12.2023 г. по в.т.д. № 583/2023 г. на Апелативен съд - Пловдив, I-ви търговски състав, с което е потвърдено решение № 283 от 28.06.2023 г. по т.д. № 635/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, XVIII състав, с което настоящият жалбоподател е осъден да заплати на „МБАЛ - Медицински комплекс Свети И. Рилски“ ЕООД, [населено място] сумата, представляваща незаплатена цена на извършена услуга болнична помощ по клинични пътеки по сключен договор между страните № 162313/23.05.2018 г., от които главница 109 013,34 лв. и мораторна лихва от деня на забавата до 10.11.2022 г. в общ размер от 31 644.14 лв., които суми се формират както следва: -Главница в размер на 13 456 лв. по Дебитно известие № 2214/20.03.2019 г. към Фактура № [ЕГН]/12.03.2019 г. за извършена болнична помощ по клинични пътеки, ведно с мораторна лихва върху главницата за периода 01.01.2020 г. до 10.11.2022 г. в размер на 3 905,98 лв., заедно със законната лихва върху неплатената главница, считано от 11.11.2022 г. до окончателното ѝ изплащане; -Главница в размер на 19 226 лв. по Дебитно известие № 2217/15.04.2019 г. към Фактура № [ЕГН]/08.04.2019 г. за извършена болнична помощ по клинични пътеки, ведно с мораторна лихва върху главницата за периода 01.01.2020 г. до 10.11.2022 г. в размер на 5 580,87 лв., заедно със законната лихва върху неплатената главница, считано от 11.11.2022 г. до окончателното ѝ изплащане; -Главница в размер на 28 964 лв. по Дебитно известие № 2222/14.05.2019 г. към Фактура № [ЕГН]/10.05.2019 г. за извършена болнична помощ по клинични пътеки, ведно с мораторна лихва върху главницата за периода 01.01.2020г. до 10.11.2022 г. в размер на 8 407,61 лв., заедно със законната лихва върху неплатената главница, считано от 11.11.2022 г. до окончателното ѝ изплащане; -Главница в размер на 45 834 лв. по Дебитно известие № 2223/12.06.2019 г. към Фактура № [ЕГН]/10.06.2019 г. за извършена болнична помощ по клинични пътеки, ведно с мораторна лихва върху главницата за периода 01.01.2020 г. до 10.11.2022 г. в размер на 13 304,59 лв., заедно със законната лихва върху неплатената главница, считано от 11.11.2022 г. до окончателното ѝ изплащане. -Главница в размер на 1533,34 лв. по Дебитно известие № 2224/12.06.2019 г. към Фактура № [ЕГН]/10.06.2019 г. за вложени медицински изделия, ведно с мораторна лихва върху главницата за периода 01.01.2020 г. до 10.11.2022 г. в размер на 445,09 лв., заедно със законната върху неплатената главница, считано от 11.11.2022 г. до окончателното ѝ изплащане. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Дали уговорките за месечни лимитни парични стойности освобождават НЗОК от задължението за плащане на болнична помощ, оказана и отчетена над тези стойностни лимити? – противоречие с: решение № 2 от 22.02.2007 г. по к.д. № 12/2006 г. на Конституционния съд; решение № 3 от 08.03.2016 г. по к.д. № 6/2015 г. на Конституционния съд, с което обосновава допълнително основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. 2.Неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ, когато става дума за разходване на лимитирани бюджетни средства? 3.Каква е правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ и как следва да се тълкува постигнатото между страните съгласие по всички основни права и задължения, в това число и по отношение на стойностите, разпределени на отделните изпълнители? 4.Дали преценката във връзка с разходване на бюджета на НЗОК през бюджетната година е по целесъобразност и следва ли тя да остане извън обхвата на съдебния контрол? Обосновава допълнително основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по поставените правни въпроси. Сочи и изброява решения на апелативни съдилища, както и на окръжен съд Пазарджик и районен съд – Пловдив, с които идентични дела са разрешавани по различен начин. Поради това обосновава наличие на допълнително основание съгласно т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Подробно излага съображения относно регламентацията на основните права на гражданите, сред които и правото на здравно осигуряване, предвидено в чл. 52 от Конституцията на Р България. Подчертава, че задължителното здравно осигуряване предоставя пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, с което на този държавен орган било възложено да закупува от изпълнителите на медицинска помощ пакет здравни дейности, определени по вид, обем, цена и съответстващи на критерии за качество и достъпност и на закона. Нормата на чл. 4, ал. 1, т. 1 от ЗБНЗОК за 2019 г. предвиждала в рамките, предвидени със закона стойности НС на НЗОК да определи за всяка районна здравноосигурителна каса годишна обща стойност на разходите, разпределени по месеци, на която основа здравноосигурителната каса да определя стойностите на договорите с отделни изпълнители. Подробно излага съображения за обвързващата сила на финансовия план, както и за специалните разпоредби в чл. 58-62 от ЗЗО Счита, че вече има допуснато касационно обжалване по т.д. 1916/19 г, ВКС, II ТО, което обосновавало и в случая наличие на основание за допускане на касационно обжалване. „МБАЛ - Медицински комплекс Свети И. Рилски“ ЕООД, [населено място] оспорва касационната жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Излага подробни съображения за липса на основнаие за допускане на касационно обжалване. Добавя, че е налице трайна и непротиворечива практика, обективирана в множество определения по поставения по делото въпрос за разрешаване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди решението на първоинстанционния съд за осъждане на НЗОК да заплати на ищеца, болница сумите за предоставена болнична помощ по клинични пътеки, въззивният съд е приел, че по делото не се спори, а и е установил от приложения договор № 162313 от 23.05.2018 г., че ищецът „МБАЛ - Медицински комплекс Свети И. Рилски“ ЕООД, [населено място], в качеството му на изпълнител за оказване на болнична помощ на задължително здравноосигурени лица по § 2, ал.1 от ЗБ на НЗОК за 2018 г. за акушерска помощ по чл. 82, ал.1, т.2 от ЗЗ и на лицата по § 9, ал.1 от ЗБН за 2018 г. болнична медицинска помощ по клинични пътеки от приложение № 9 чл.1 на Наредба № 3 от 2018 г. за определяне на пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК /обн. ДВ, бр. 29 от 30.03.2018 г. и посочен съответно в приложение № 17а /Клинични пътеки/ на НРД за МД за 2018 г., срещу насрещното задължение на възложителя Национална здравноосигурителна каса да заплаща извършените дейности, съгласно уговореното в чл. 1, ал.2 от договора. С Допълнително споразумение № 23 от 20.02.2019 г. към договора от 23.05.2018 г. е изменен чл.1, ал.1 от договора и изпълнителят се е задължил да оказва посочената болнична помощ по клинични пътеки и за 2019 г. С допълнително споразумение № 29 от 03.04.2019 г. към договор № 162313 от 23.05.2018 г. е променено и прието Приложение № 2, съгласно таблица, в която са отразени разпределената стойност за дейност м. 02.2019 г. в рамките на общата месечна стойност на дейностите за БМП, които стойности са коригирани със следващи три Допълнителни споразумения, като конкретните стойности са посочени в създадените към всяко от допълнителните споразумения Приложение № 2. Прието е, че в процесния период - м. 02.2019 г. - м.05.2019 г. ищецът е предоставил на здравноосигурени лица медицинска помощ по клиничните пътеки, включени в основания пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК. Установено е, че за плащане на извършената дейност за посочения период ищецът е издал съответните фактури, които до размер от общо 109 013, 34 лв., представляваща стойността на оказаната болнична помощ и медицински изделия не получил плащане, поради което и е предявил иск за заплащане на тази сума на основание чл. 79 от ЗЗД във вр. чл.59 от ЗЗО, както и обезщетение за забава плащането на същата на основание чл. 82 от ЗЗД във вр. с чл. 86, ал.1 от ЗЗД. Въззивният съд е посочил, че основното възражение, направено от ответника – НЗОК, в отговора на исковата молба е, че претендираната сума е недължима, тъй като макар и извършена от изпълнителя, тази дейност не отговаря на определената стойност в Приложение № 2, поради което и не се дължи плащане от НЗОК. Ответникът се е позовал на чл. 357, ал.12 от НРД за МД 2018 г., възпроизведена като редакция и в сключения между страните договор от 23.05.2018 г. и конкретно в чл. 38, ал.7 от същия, съгласно която изпълнителят не може да предявява за закупуване от възложителя дейности и медицински изделия, отхвърлени от заплащане, поради надвишаване на стойностите за съответния месец в Приложение № 2 към договор. В тази връзка ищецът е оспорил клаузите, въвеждащи лимити, като се е позовал на тяхната нищожност, поради противоречието им със закона - чл. 5, т.9 и т.10 от ЗЗО, чл.4 от ЗЗО, чл. 2 от ЗЗ и чл. 52 от Конституцията. За отговор на повдигнатия спор, конкретно основателно ли е възражението на ответника и освобождава ли го от отговорност за изпълнение, въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 52 от Конституцията на Република България, гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, както и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон. В ал. 2 на същата разпоредба е предвидено, че здравеопазването на гражданите се финансира от държавния бюджет, от работодателите, от лични и колективни осигурителни вноски и от други източници при условия и по ред, определени със закон. Посочено е, че правната регламентация на отношенията във връзка със здравното осигуряване в държавата е ЗЗО, при отчитане правилата, на който закон следва да се уреждат и отношенията межда страните по процесния спор. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 1, ал. 2 от ЗЗО здравното осигуряване е дейност по набирането на здравноосигурителни вноски и премии, управлението на набраните средства и тяхното разходване за заплащане на здравни дейности, услуги и стоки, предвидени в този закон, в националните рамкови договори (НРД) и в застрахователните договори. Посочил е, че разпоредбата на чл. 46 от ЗЗО предвижда, че редът за предоставяне и изискванията към изпълнителите на отделните видове медицинска помощ по чл. 45 се определят в НРД и в договорите между НЗОК и изпълнителите. Взел е предвид, че съгласно чл. 4а от ЗЗО Националният рамков договор е нормативен административен акт, който има действие на територията на цялата страна за определен срок и е задължителен за НЗОК, НЗОК, изпълнителите на медицинска помощ, осигурените лица и осигурителите. Въззивният състав е отбелязал и че разпоредбата на чл. 4, ал.1 от ЗЗО сочи, че задължителното здравно осигуряване гарантира свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с районна здравноосигурителна каса, а ал.2 на същата разпоредба определя правото на избор като валидно за цялата територия на страната и забранява ограничаването му по географски или други административни основания. В чл. 35 от ЗЗО са определени правата на задължително осигурените лица, а пакетът от здравни дейности, гарантиран от задължителното здравно осигуряване е посочен в чл. 45 от ЗЗО. В чл. 46 от ЗЗО е предвидено, че редът за предоставяне и изискванията към изпълнителите на отделните видове медицинска помощ по чл. 45 се определят в Националния рамков договор (НРД) и в договорите между НЗОК и изпълнителите. Въззивният състав е взел предвид и разпоредбата на чл. 55д от ЗЗО, съгласно която, обемите и цените на медицинската помощ, предвидена в НРД не са част от същия, а са предмет на самостоятелно ежегодно договаряне, като се определят в съответствие с бюджета на НЗОК за съответната година и следва да бъдат приети в срок до 14 дни от обнародването на закона за бюджета на НЗОК за следващата календарна година, които съгласно чл. 55д, ал. 8 от ЗЗО се обнародват в ДВ и са задължителни за НЗОК, РЗОК и за изпълнителите на медицинска помощ. Въззивният състав е посочил, че всичко това налага извод, че претендираните от ищеца субективни права като част от възникналото между страните правоотношение на основание на чл. 59 и сл. от ЗЗО, което пряко обслужва интересите на трети лица, ползващи се от здравни услуги, са обусловени от предвиденото в чл. 52 от Конституцията на Република България право на гражданите на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, осъществяване на която гаранция е разписано и в Закона за здравното осигуряване - чл. 2, чл. 4 и чл. 35 от ЗЗО. Така, според въззивния съд, именно с цел осигуряването на този достъп, а и за гарантиране спазването на правата на ЗЗЛ е предвидена разпоредбата на чл. 45 от ЗЗО, съгласно която НЗОК е задължена да заплаща определени видове медицинска помощ. Посочено е, че разпоредбата има императивен характер, който се потвърждава и от следваща разпоредбата на чл. 46 от ЗЗО, която сочи, че с НРД и индивидуалните договори не може да се игнорира задължението за плащане, а единствено на определяне на реда за нейното предоставяне и момента, в който това следва да стане. Въззивният съд е обобщил, че предоставянето на гарантирания пакет здравни дейности на лицата, осигуряващи се задължително, е обусловено от сключването на НРД за съответната година и от договорите, сключени между НЗОК и изпълнителите на медицинска помощ по чл. 59 от ЗЗО. Част от индивидуалните договори, съгласно чл. 24 от НРД са цените на медицинските дейности, установени по реда на чл. 55д от ЗЗО, както и приложения за стойност на медицинските дейности за болнична медицинска помощ, за медицински изделия, прилагани в болничната медицинска помощ, и/или за лекарствена терапия при злокачествени заболявания. Направен е извод, че предвиденото в чл. 52 от Конституцията право може да бъде упражнено в рамките на бюджета на НЗОК за съответната година при условие, че с предвидените разходи за медицинска помощ в този бюджет следва да са съобразени НРД за годината, договорът определящ обемите и цените на медицинската помощ, а и самите индивидуални договори с изпълнителите на такава. Въззивният състав е приел, че това обаче не означава, че разходването на бюджета за годината в един по-ранен период лишава гражданите да се възползват от правата си по чл. 52 от Конституцията, нито освобождава държавата от отговорност спрямо изпълнителя, осъществил обещаната от нея и финансово обезпечена чрез бюджета на НЗОК медицинска помощ. Бюджетът очертава обещаните средства, без обаче да лимитира отговорността на НЗОК, в подкрепа на което е и разпоредбата на чл. 26, ал. 2 от ЗЗО, съгласно която със средствата от резерва се плащат разходи в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на средствата за здравноосигурителни плащания, т.е. водещото е осигуряване на предвиденото в Конституцията право на гражданите по чл. 52, а не съблюдаване на фискалната дисциплина. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл. 38, ал.7 от договора, която задължава възложителя да заплаща само извършената и отчетена от изпълнителя дейност в рамките на стойностите, посочени в приложение № 2 е нищожна като противоречаща на чл. 46 от ЗЗО, чл. 55, ал.3, т.2 и т.5 и т.6 от ЗЗО, на основание чл. 26, ал.1 пр.1 от ЗЗД и като такава не произвежда действие. Осъществената болнична помощ, следва да бъде заплатена в изпълнения обем, тъй като за оказването на болнична помощ по клинични пътеки няма уговорени лимити. Според съда, противното би означавало възлагане на финансова тежест за предвиден в закона пакет от медицинска помощ върху частноправен субект - лечебното заведение, което е в пряко противоречие с гарантираната цел на ЗЗО, както и с основните разпоредби на сключения между страните договор. Въззивният състав е взел предвид и факта, че в договора не е предвидена възможност, след изчерпване на предварително определените стойности, лечебното заведение да прекрати извършването на определените по договора дейности. В същия изрично е въведено изискване, ищецът в качеството му на изпълнител, постоянно да осигурява договорената болнична медицинска помощ на здравно осигурени лица - вж. чл. 5 от договора, като изрично в чл.5, т.8 е предвидено задължение за изпълнителя да разполага по всяко време с медицински специалисти, в т.9 - да осигурява непрекъснато 24 - часово изпълнение на лечебната дейност. С посочените са уговорени основни задължения на ищеца по договора от 23.05.2018 г., НЗОК му е възложила изпълнението на дейностите, предмет на договора, без да е поставено условие за изпълнението им - ограничение на приема на здравно осигурени лица съобразно лимита на договорените средства. Прието е, че съгласно чл. 5, т.10 изрично е посочено, че изпълнителят не следва да изисква заплащане или доплащане от здравно осигурени лица за дейност, предмет на процесния договор, от което следва изводът, че всяка извършена дейност от Приложение 2 на договора следва да бъде заплатена от възложителя. Въззивният съд е посочил, че така посочената правна регламентация изцяло съответства на конституционно гарантираните права на здравно осигуряване, достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при свободен избор, осигуряващи опазването на здравето на гражданите като състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие, като в процесния случай, дружеството ищец при провеждане на леченията е изхождало именно от този принцип в съответствие с критериите за добра медицинска практика - чл.46, ал.3 от ЗЗО. Изложеното е наложило въззивният състав да приеме, че извършените над определения лимит дейности и вложени медицински изделия са по повод на изпълнение задълженията на изпълнителя по договора, за които същият следва да бъде възмезден, а наведеното възражение от ответника за това, че не дължи плащане, тъй като извършеното е над установения лимит е в категорично противоречие с целите и предмета на сключения между страните договор. Въззивният състав е приел за основателна и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава върху главниците. Съгласно чл.35 от договора плащанията се извършват до 30-то число на месеца, следващ отчетния, съответно вложените медицински изделия до 30-то число на втория месец, следващ отчетния, поради което основателна се явява претенцията за обезщетение за забава с начален момент 01.01.2020 г., т.е. от деня, следващ падежа на задължението до датата на депозиране на исковата молба. Размерът на дължимото обезщетение за забава съдът е определил, като е взел предвид данните от общодостъпния калкулатор за изчисляване на законната лихва и е констатирал, че е в претендирания от ищеца размер и присъденото от първоинстанционния съд. Въззивният състав е счел за неоснователни възраженията на жалбоподателя, че решаващият първоинстанционен съд е пренебрегнал принципа на договорното начало, уреждащ отношенията между страните. Именно, съобразявайки уговореното, първоинстанционният съд е приел, че договорно въведените лимити за заплащане на медицински услуги противоречат на императивни правни норми и затова не произвеждат действие и не освобождават ответника от заплащане на извършеното от ищеца. В този смисъл е и приетото от въззивния съд, а изложените съображения от жалбоподателя за това, че тези договорни клаузи не са нищожни, тъй като са израз на съобразяване именно с повелителни правни норми не са споделени. Така, въззивният съд е достигнал до извод, че предявените искове са основателни и следва да бъдат уважени и това е мотивирало потвърждаването на осъдителното решение на първоинстанционния съд. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване изискванията на чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че липсват данни, от които може да се направи извод, че решението на въззивния съд е вероятно да е нищожно. При извършената служебна проверка не се установиха и основания, изключващи условията за постановяване на съдебно решение по съществото на спора. В случая исковете са допустими, с оглед разпоредбата на § 149, ал. 4 на ЗИДАПК, ДВ бр. 77 от 18.09.2018 г, съгласно която споровете относно недействителността, изпълнението, изменението или прекратяването на административни договори, сключени преди посоченото изменение се извършват по реда на ГПК, пред гражданските съдилища. Спорът между страните е относно изпълнение на договор, който по смисъла на чл. 45 а от ЗЗО е административен договор. Доколкото е сключен преди 01.01.2019 г., макар и да има и сключено допълнително споразумение към договора от 09.04.2019 г., правоотношенията между страните се уреждат от договора, който се прилага в неговата цялост и клаузите му се прилагат и за допълнителното споразумение. С оглед на това, че договорът е сключен преди 01.01.2019 г, спорът между страните относно действителността и изпълнението на договора подлежи на разглеждане по реда на ГПК, с оглед предвиденото в § 149 от ПЗР на ЗИДАПК ДВ бр. 77 от 18.09.2018 г. в сила от 01.01.2019 г. Поради това, че искът е допустим и подлежи на разглеждане от гражданските съдилища, следва да се приеме, че и решението е допустимо. Същото е постановено и по допустима въззивна жалба. По отношение на формулираните правни въпроси в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира следното: С посочения първи правен въпрос, касаторът не обосновава общо основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният правен въпрос не е обуславящ изхода на спора. Въззивният съд не е отрекъл наличието на финансов план за разходване на бюджетните средства от бюджета на НЗОК. Основният извод на въззивния съд е, че след като извършените дейности са в обхвата на договорените и предвидените в НРД и ЗЗО, то разходването на тези средства не може да бъде отречено, доколкото е осъществен избор от здравноосигурено лице или лице, на което по силата на закона е предвидено право да получи болнична и здравна помощ в обхвата на предвидените в индивидуалния договор дейности. Превишението на конкретните лимити от болничното заведение в резултат на упражнени права от легитимираните лица, не може да доведе до отказ от заплащане на стойността на извършените дейности. С оглед разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС общо основание за допускане на касационно обжалване може да е само разрешен от въззивния съд правен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил изхода на спора. Поставеният правен въпрос не обуславя изхода на спора и поради това с него касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на втория правен въпрос, следва да се посочи, че е релевантен правен въпрос и с него касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Липсва допълнително соченото основание предвид трайната практика на ВКС, израз на която са решение № 169 от 16.02.2021 г. по т.д. 1916/19 г., Второ ТО на ВКС, решение № 50173 от 16.12.2022 г. по т.д. 419/22 г., Второ ТО на ВКС, решение № 50019 от 26.06.2024 г. по т.д. 938/22 г., Второ ТО на ВКС. Мотивите на въззивния съд относно наличието на чл. 26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД следва да се приеме, че не са обуславящи изводите на въззивния съд и изхода на спора. Решаващите мотиви са, че не може да се изключи заплащане на дейностите в основния пакет, гарантиран от ЗЗО, когато в рамките на договорените клинични пътеки и дейности е осъществена здравна помощ на легитимирани съгласно ЗЗО лица. Въззивният съд приема, че съгласно правата на правоимащите съгласно ЗЗО лица да получат здравна помощ, осъществения достъп до такава, в рамките на договореното между съответното здравно заведение и НЗОК, подлежи на заплащане и не може да бъдат въведени ограничения, тъй като ще се накърнят както правата на здравноосигурените лица, така и на лицата, за които изрично е предвидено предоставяне на здравна помощ, така и ще се накърнят правата на заведенията, предоставящи болнична помощ да получат стойността на извършена от тях дейност в рамките на договорената с НЗОК. Относно лимитите на стойностите, определени с НРД, както и посочени в процесния договор относно конкретното лечебно заведение, юридическо лице, е посочено в трайната практика на ВКС, че с оглед правната регламентация в чл. 52 от Конституцията, чл. 45, чл. 55 а от ЗОЗ и разпоредбите на Закона за бюджета на НЗОК за съответната година, както чл. 59 вр. чл. 20, ал. 1, т. 4 от ЗОЗ договорите за осъществяване на медицинска помощ, сключвани между НЗОК и конкретните лица, лечебни заведения, както и НРД, се определят видовете медицинска помощ, които НЗОК заплаща. Върховният касационен съд приема, че с оглед граматичното тълкуване на чл. 4 ЗЗО предоставяната медицинска помощ на българските граждани в обхвата на задължителното здравно осигуряване и обхватът на медицинските изделия, за които се заплаща от бюджета на НЗОК, не са неограничени, така както е посочено в решението на Конституционния съд на Република България, изразено в решение № 2/22.02.2007г. по конст. дело № 12/2006 г. С чл. 45, ал. 2 ЗЗО е определен основния пакет, гарантиран от бюджета на НЗОК. Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЗО задължителното здравно осигуряване е дейност по управление и разходване на средствата от задължителни здравноосигурителни вноски за заплащане /закупуване след изменението с ДВ, бр. 48 от 27.06.2015г./ на здравни дейности, което се осъществява от Националната здравноосигурителна каса /НЗОК/ и от нейните териториални поделения - районни здравноосигурителни каси /РЗОК/. Задължителното здравно осигуряване предоставя пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК. Прието е, че правната регламентация на ЗЗО е, че бюджетът на НЗОК е финансов план и е отделен от държавния бюджет, като за всяка година се определя бюджета на НЗОК. С оглед правната регламентация на разходване на средствата от бюджета на НЗОК е прието, че дейностите се осъществяват съгласно предвиденото в бюджета като има възможност и за ползване на определен, заделен резерв. За осъществяване на медицинските дейности, предвидени в ЗЗО, БЛС и НЗОК сключват НРД за медицинските дейности, както и НРД за денталните дейности за срок от 1 година с нормативно определено съдържание. Изрично е подчертано, че с чл. 55, ал. 3 ЗЗО /редакция преди изм. с ДВ, бр. 48 от 27.06.2015г./ е предвидена забрана за установяване в Националните рамкови договори на определени изисквания, включително условия, възпрепятстващи свободния избор от осигурения на изпълнители на медицинска помощ, сключили договор с НЗОК, изискване за максимален брой извършвани дейности и разпределение на квоти за изпълнителите на такива дейности в специализираната извънболнична и в болничната помощ и за ограничение в обема и разпределение на извършваните дейности между лечебните заведения. За осъществяване на дейността по оказване на медицинска помощ в съответствие с гарантирания пакет по чл. 45 ЗОЗ се сключват договори между НЗОК и изпълнителите на медицинска помощ съгласно чл. 59 във връзка с чл. 20, ал. 1, т. 4 ЗОЗ. Предвид императивната разпоредба на чл. 59, ал. 2 ЗОЗ договорите по ал. 1 не могат да бъдат сключени при условия, по-неизгодни от приетите с НРД. Така договорите, сключвани между НЗОК и конкретните изпълнители представляват финансов план относно разходване на средства по клинични пътеки, влагане на медицински изделия. Изпълнителите на медицинска помощ са длъжни да предоставят медицинска помощ по вид и обем, съответстваща на договорената и имат право да получат в срок и в пълен размер заплащане за извършените дейности при условията и по реда на сключения между страните договор съгласно НРД за съответната година. Липсва нищожност на уговорките относно определените стойности съгласно Приложение към договора, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Посочената договорна клауза няма за последица отхвърляне на плащане на медицинската дейности и вложените медицински изделия когато са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. При съблюдаване правата на легитимираните да получат здравна помощ лица, здравноосигурени и правоимащи, е прието, че включването на пациенти в листа на чакащите ще наруши правата им на достъп до здравна помощ и качествено лечение съгласно чл. 81, ал. 2, т. 1 от ЗЗ или до отказ от страна на пациента с направения избор на конкретен изпълнител, което накърнява правата му на здравноосигурено лице и лице, имащо право да получи основния пакет от здравни дейности. Поради това е посочено, че при упражнено право от лицата на достъп до здравна помощ в конкретно лечебно заведение и доказване осъществяването на тази помощ в рамките на клиничните пътеки, за които здравните заведения са сключили договори с НЗОК, се дължи заплащане на тези дейности. Преценено е, че превес имат правата на здравноосигурените лица, като предоставянето на своевременна и качествена медицинска помощ от страна на избрания от здравноосигуреното лице изпълнител на медицинска помощ в превишение на установената месечна или тримесечна бюджетна рамка за съответната година не представлява неизпълнение на задълженията на изпълнителя на медицинска помощ по сключения между него и НЗОК индивидуален договор с последица отхвърляне от заплащане на извършената дейност. С оглед конституционнозакрепеното право на гражданите на гарантирана медицинска помощ, достъпна и своевременна, при наличие на предоставянето й, НЗОК като специализиран държавен орган дължи осигуряване на финансово обезпечение в рамките на предвидения бюджет на НЗОК. В случай, че не се заплати оказаната медицинска помощ съгласно приетите в договора цени, изпълнителят на медицинска помощ ще отговаря и за него ще възникнат неблагоприятни финансови последици. Този резултат е недопустим, с оглед предвиденото задължение на НЗОК да обезпечава финансов ресурс, като го разходва съобразно точно времево и териториално планиране. В случая въззивният съд, определяйки изхода на спора, не е нарушил разрешаването на правния въпрос относно действието на договора по отношение на стойностите, определени в него, в отклонение от трайната практика на ВКС. По отношение на третия поставен въпрос, следва да се посочи, че в отговора и на посочения втори правен въпрос, трайната практика на ВКС приема, че въпросът за разходване на средствата на бюджета на НЗОК е свързан с правната регламентация, като изрично е подчертано, че планирането на разходването на средствата не може да представлява пречка за предоставяне на здравна помощ на правоимащите лица, в рамките на договорените от лечебното заведение клинични пътеки и получаване на договорената стойност от изпълнителя на помощта. Въззивният съд не е разглеждал правния въпрос за разходване на средствата по целесъобразност. Поради което с поставения правен въпрос не е обусловено общо основание за допускане на касационно обжалване. С оглед така посочената трайна практика на ВКС по поставените правни въпроси не може да се приеме, че е налице допълнително соченото основание съгласно т. 3, на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Посочената от касатора практика е уеднаквена от ВКС в решенията, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Изрично е мотивирано, че НЗОК няма право да откаже заплащане на предоставена болнична помощ в рамките на предмета на договора, сключен между НЗОК и съответния изпълнител на болнична помощ, както в случая. Надхвърлянето на уговорените стойности не е основание за отказ, доколкото планирането на разходването на средствата от бюджета на НЗОК, е въпрос от правомощията на НЗОК и следва да се разреши чрез администрирането на средствата, като не може да е в ущърб на лечебните заведения, предоставили помощ на правоимащите и на здравноосигурените лица. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване. При този изход на спора на ответника по касационната жалба, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, се дължат разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение, съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 21.02.2024 г., сключен между адв. Б. Г. и ищецът. Адвокатското възнаграждение е в размер на 5000 лв, така както е удостоверено получаването му в договора. Това са разноските, които подлежат на присъждане. Върховният касационен съд на Р България