Определение № 131 от 11.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 116/2011 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК вр. чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 288 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от С. А. К. чрез адвокат Г. Й. против въззивно определение на СГС, ТО, VІ-3 с-в, постановено по ч. гр. д. № 12943/2010 г., с което е оставена без уважение частната жалба на С. А. К. против разпореждане на СРС, 55-ти с-в от 13.09.2010 г. по гр. д. № 21255/2010 г., с което е върната исковата молба, подадена от С. А. К. срещу ИА „В. клубове и военно-почивно дело”,[населено място], бул. „Ц. О.” № 7. Изложени са съображения за неправилност на извода на въззивния съд за липса на правен интерес от предявените обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ. За ответника по частната жалба ИА „В. клубове и военно-почивно дело”,[населено място] с изпълнителен директор М. Д. чрез процесуален представител юрисконсулт С. Б. частната жалба е оспорена като неоснователна. При преценка за допустимост по чл. 288 ГПК вр. чл. 280, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение констатира, че не е налице основание за допускане касационно обжалване на въззивното определение. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото. Конкретният случай е такъв, но предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК не са налице. Не е посочен от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който да е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решаван противоречиво от съдилищата и да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото-основания за допустимост на обжалването пред ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Към датата на подаване на исковата молба, с която са предявени обективно съединените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 ГПК за признаване за незаконно прекратяването на трудовото правоотношение между страните със заповед № ЧР-09-189/22.04.2010 г. на изпълнителния директор на ИА „В. клубове и военно-почивно дело”,[населено място] трудовото правоотношение между страните не е било прекратено. Следователно, не е бил налице предмет на съдебно обжалване на незаконно уволнение. Изрично в посочената заповед е посочено, че прекратяването на трудовото правоотношение между страните се счита от 25.05.2010 г. Исковата молба с вх. 21048 е постъпила в СРС на 5.05.2010 г. При това положение, действително към датата на предявяване на исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ ищецът не е имал правен интерес да атакува уволнение, което към датата на подаване на исковата молба не е било настъпило като юридически факт в обективната действителност. При наличие на изложеното е без значение за изхода на делото обстоятелството, че на 5.054.2010 г. работодателят е отменил уволнението със заповед № 407/5.05.2010 г., постановена на основание чл. 344, ал. 2 КТ, която заповед на е била връчена на ищеца /сега касатор/ при отказ на 10.05.2010 г. Предвид изложеното Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение