Определение № 915 от 14.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2228/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от „Професионална гимназия по строителство“, [населено място], представлявана от директора Б. А., подадена чрез процесуален представител адв.Ш., срещу решение от 01.03.2017г., постановено по в.гр.д.№1483/2016г. на Старозагорски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 21.11.2016г. по гр.д.№1102/2016г. на Районен съд - Казанлък за уважаване на предявените от Ц. И. П. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ. Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба Ц. И. П., чрез процесуален представител адв.Д., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от Ц. И. П. срещу „Професионална гимназия по строителство“ искове за признаване за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено със заповед №РД12-211/18.05.2016г. на министъра на образованието и науката на основание чл.328, ал.1, т.5 КТ и за възстановяване на длъжността „директор“ на „Професионална гимназия по строителство“ – [населено място]. Въззивният съд е приел за незаконосъобразно дисциплинарното уволнение поради неспазване на предварителната закрила по чл.333, ал.1, т.3 КТ. Установено е, че към момента на уволнението ищецът страда от заболяване „инсулинозависим захарен диабет", което е сред болестите, посочени в Наредба №5/1987 г. на Министъра на здравеопазването /чл.1, ал.1, т.6/ и за които в закона - чл.333, ал.1, т.3 КТ, е предвидена предварителна закрила при уволнение. Посочено е от съда, че в предварителната закрила се включва и предвиденото в наредбата задължение на работодателя предварително да събере информация от работниците или служителите, които смята да уволни на определените основания, в т.ч. и поради липса на качества за ефективно изпълнение на работата, дали страдат от съответните болести. Прието е, че от събраните по делото доказателства е установено, че работодателят е предприел действия по изпълнение на задълженията по наредбата - събрал е доказателства от ищеца за заболяването му „инсулинозависим захарен диабет" и е поискал е мнението на РЗИ -гр.Стара З., която е предоставила на МОН решение на ТЕЛК. Предвид заболяването и основанието, на което е уволнен, ищецът попада в категорията работници, спрямо които намира приложение предвидената по чл.333, ал.1 и ал.2 КТ предварителна закрила при уволнение. Прието е, че по делото има данни, че МОН е направил искане до Инспекцията по труда- [населено място] за даване на съгласие/ разрешение за уволнението на ищеца на основание чл.328, ал.1, т.5 от КТ, но не са представени писмени доказателства, както че искането е достигнало до инспекцията по труда, така и, че разрешение за уволнението на ищеца е дадено от нея /ИТ/ до момента, в който заповедта за уволнение е издадена и връчена на ищеца- чл.333, ал.7 КТ. Предвид това, съдът е приел, че въпреки указаната доказателствена тежест, ответникът не е установил при условията на пълно и главно доказване, че преди уволнението на ищеца процедурата по чл.333 от КТ е спазена, и тъй като нормата е императивна, а неизпълнението на която и да е от двете кумулативни предпоставки - мнение на ТЕЛК и предварително разрешение на инспекцията по труда - обуславя незаконосъобразността на уволнението, само на това основание, без да се разглежда трудовия спор по същество- арг.чл.344, ал.3 КТ. Съдът е приел за неоснователно оплакването във въззивната жалба, че съдът незаконосъобразно отхвърлил исканията за конституиране на МОН като необходим другар и за привличането му като трето лице - помагач на страната на ответника. Изложени са съображенията на съда, че съгласно ТР №1 от 30.03.2012г., постановено по тълк. д.№ 1/2010г. на ОСГК на ВКС, надлежен ответник по исковете по чл. 344, ал. 1 КТ, предявени от работник или служител, чийто трудов договор е сключен при условията на чл. 61, ал. 2, изречение първо КТ, е работодателят, а не горестоящият спрямо него орган. Определението, с което съдът е отказал конституиране на втори ответник и привличане на трето лице помагач на едната от страните в производството подлежи на обжалване пред по – горна инстанция, която е компетентна да се произнесе по неговата законосъобразност и правилност. В тази връзка по жалба на ответника е образувано ч.гр.д.№ 1313/2016г. по описа на Старозагорския окръжен съд, по което съдът се е произнесъл вече по това оплакване на ответника и го е намерил за неоснователно. Прието е за неоснователно и оплакването, че съдът не е положил необходимите усилия за събиране на всички доказателства, необходими за установяване спазването на процедурата по чл.333, ал.1 т.3 КТ. Посочено е, че от данните по първоинстанционното дело е видно, че съдът неколкократно е отлагал делото и е изисквал по реда на чл.192 ГПК писмени доказателства от МОН и Р.- Стара З. по искане на ответника. Констатирано е, че в последното съдебно заседание, след представяне на исканите писмени документи по реда на чл.192 ГПК и приемането им като доказателства по делото, страните не са имали други искания за събиране на други доказателства, поради което съдът е счел делото за изяснено от фактическа и правна страна, дал е ход на устните състезания и е обявил че ще се произнесе с решение. Прието е, че не е налице допуснато съществено процесуално нарушение от районния съд, тъй като съдът е положил достатъчно усилия да събере всички поискани от страните доказателства; както и че производството между работника и работодателя не е опорочено, поради неучастието на МОН в него. Приемането на представения пред въззивната инстанция документ като доказателство по делото е отказано от състава на съда в съдебно заседание като недопустимо. Изложени са съображения, че представянето на писмено доказателство пред въззивната инстанция, което е могло да бъде представено пред районния съд, при полагане на нужната грижа от страна на ответника е недопустимо, тъй като възможността за това е преклудирана -чл.266 ГПК. Касаторът, счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК на въззивното решение по въпросите: „при разглеждане на съдебен спор за уволнение на основание на заповед, издадена от висшестоящ орган и направени изрични искания, на основание чл.26, ал.4 ГПК, налице ли е фигурата на необходимо и задължително другарство“; 2.“при направено искане за привличане на трето лице – помагач на страната на ответника в лицето на Министерство на образованието и науката и обосноваване на правен интерес може ли съдът да откаже привличането на третото лице и какво би било основанието за този отказ“; 3“по какъв начин съдът е изпълнил задълженията си по чл.7, ал.1 изр.1 и 2 ГПК, вр. чл.344, ал.3 КТ“. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и да са от значение за развитие на правото - т.4 на ТР №1/2009г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от това следва да се посочи, че по първият от поставените от касатора въпроси има задължителна съдебна практика – цитираното във въззивното решение - ТР №1 от 30.03.2012г., постановено по тълк. д.№ 1/2010г. на ОСГК на ВКС, което е мотивирано със съображенията, че упражняването на субективното право за прекратяване на трудовия договор, предвидено в глава шестнадесета на КТ, принадлежи на работодателя във всички случаи на възникване на правоотношението въз основа на такъв договор, независимо дали той е сключен по реда на чл.61, ал.2 КТ, а също така е прието, че последиците от упражненото право на уволнение също засягат работодателя, само който поради това е засегнат и от споровете по исковете по чл.344, ал.1 КТ във връзка със законността на уволнението, което го определя като надлежна /процесуално легитимирана/ страна – ответник по тях. По втория от поставените от касатора въпроси също е формирана последователна и ненуждаеща се от промяна съдебна практика, че отказът на съда да се конституира трето лице помагач не подлежи на касационно обжалване, тъй като не е налице преграждащо развитието на производството определение, нито такова, с което се дава разрешение по същество на друго производство или се прегражда неговото развитие – чл.274, ал.3, т.1 и 2 ГПК. Правата на третото лице, което не е главна страна в процеса, могат да бъдат защитени в друг самостоятелен процес, по предявен от или срещу него иск - т.5 от ТР №1/2001г. по тълк.д.№1/2001г. на ОСГТК на ВКС, определение по ч.т.д.№2/2010г. на ВКС, ІІт.о., определение по ч.гр.д.№478/2009г. на ВКС, Іг.о. и др. Определението, с което не се допуска конституирането на трето лице-помагач подлежи на двуинстанционнно разглеждане като попадащо в категорията на изрично предвидените подлежащи на обжалване определения – чл.274, ал.1, т.2, вр. чл.220, ал.2 ГПК – определение по ч.гр.д.№212/2010г. на ВКС, ІІІг.о., определение по ч.т.д.№40/2010г. на ВКС, ІІт.о. и др. В случая инстанционният контрол по отношение на определението, с което не е допуснато конституирането на трето лице – помагач на страната на ответника, е изчерпан с постановяване на въззивното определение по .гр.д.№ 1313/2016г. по описа на Старозагорския окръжен съд, с което е потвърдено постановеното от първоинстанционния съд определение по чл.220 ГПК. Както е посочено и в това в въззивно определение, няма пречка да бъдат изискани по делото всички необходими документи от министъра на образованието и науката по предвидения в ГПК ред за това. На работодателя, в чиято доказателствена тежест е да установи законосъобразността на уволнението на приложеното основание, вкл. спазването на предварителната закрила по чл.333, ал.1, т.3 КТ, са давани указания и възможност да представи доказателства в тази насока, включително по реда на чл.192 ГПК – неколкократно, и след като в последното съдебно заседание са постъпили доказателства, изискани по реда на чл.192 ГПК, приети са и ответникът изрично е заявил, че не прави искания за приемане на други доказателства, съдът не е имал задължение да му укаже, че представените доказателства са недостатъчни, респ. не е налице процесуално нарушение на първоинстанционния съд по допускане на доказателства като извинителна причина по смисъла на чл.266, ал.3 ГПК да бъдат събрани във въззивното производство. По приложението на чл.266, ал.3 ГПК има задължителна съдебна практика, в съответствие с която е процедирал въззивният съд - в ТР № 1 от 2013 г. по тълк.д. № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС се приема, че на основание чл. 266, ал. 3 ГПК въззивният съд е длъжен да допусне определено доказателство, само когато в нарушение на процесуалните правила първоинстанционният съд не е допуснал това доказателство и във въззивната жалба има искане за допускане на същото доказателство. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.