Определение № 1831 от 07.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4925/2025 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Софийски градски съд, представляван от председателя А., чрез процесуалния представител Н. против въззивно решение № 334 от 25.06.2025г. по в.гр.д. № 266/2025г. на Окръжен съд София, с което е отменено решение от 1.12.2022г. по гр.д.№ 62061/2021г. на Районен съд София в частта, с която е отхвърлен иска на Е. И. Х. по чл.2б ал.1 ЗОДОВ за разликата над 3 000лв. до 6 000лв., ведно със законната лихва и вместо това е постановено друго, с което е осъден Софийски градски съд допълнително да заплати сумата от 3 000лв./освен вече присъдените 3 000лв./, обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гр.д.№ 8219/2009г.на СГС, ведно със законната лихва, считано от 29.10.2021г., като е потвърдено решението в останалата отхвърлителна част и са присъдени следващите се разноски. Срещу подадената от касационна жалба не е постъпил отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е приел предявеният иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ за частично основателен, приемайки следното: Ищецът Е. И. Х., заедно с В. Х. са предявили на 1.09.2009г. иск, с правно основание чл.108 ЗС, срещу четирима ответници, във връзка с което е образувано гр.д.№ 8219/2009г.на СГС. На 13.01.2010г.е постъпил отговор от ответниците, който са изложили възражения, предявили са насрещен иск и са поискали спиране на производството на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК. На 1.03.2010г. ищците са подали допълнителна искова молба с оглед становището на ответниците. С разпореждане от 9.04.2010г. съдът е спрял производството. Това разпореждане е отменено от САС и делото върнато на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия на 15.06.2010г. След като съдът е разменял книжа във връзка с предявеният насрещен иск, на 8.02.2011г., той е разделил производството, като е изпратил преписката по насрещния иск за разглеждане на СРС. Изготвил е и проекто-доклад по предявеният от ищците иск и се е произнесъл по доказателствените искания. Постъпила е частна жалба срещу разделянето на производството и делото е изпратено на САС. След връщането му, на 26.01.2012г.е проведено първото заседание по делото, по което е даден ход като е допуснато встъпване на трето лице помагач на страната на ответниците и е отложено за 10.05.2012г.за изслушване на свидетели и експертиза. Поради преразпределяне на друг съдия-докладчик, делото е отложено за 22.06.2012г. На посочената дата не е даден ход на делото, защото е направено искане за конституиране на трето лице помагач на страната на ищците, по което искане съдът е заявил, че ще се произнесе в закрито заседание. Делото е отложено за 14.12.2012г., когато отново не е даден ход поради нередовното призоваване на новоконституираното трето лице помагач. Делото е отложено за 21.06.2013г., когато не е даден ход поради представени доказателства за заболяване на страна. Делото е отложено за 31.01.2014г., когато е даден ход на делото и е отложено за вземане на становища по представени доказателства. Следващото насрочено заседание е следвало да е на 26.09.2014г., но е отсрочено за 30.09.2014г. поради служебен ангажимент на съдията-докладчик. Тогава не е даден ход на делото и е отложено за 30.01.2015г., когато е даден ход на делото, изслушани са свидетели и заключение на експертиза. Поставени са допълнителни задачи и делото е отложено за 25.09.2015г. Поради неизготване на експертизата, е отсрочено за 12.02.2016г. Поради отпуск по болест на съдията-докладчик, е отсрочено за 25.02.2017г., когато поради нередовно призововане на страните не е даден ход на делото и е отложено за 27.05.2016г. На посочената дата е прието допълнителното заключение и е допусната повторна единична експертиза. Делото е отложено за 28.10.2016г. Междувременно, делото е било отново спряно, на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Това определение е отменено от САС и делото е върнато на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия. Насрочено е за 23.06.2017г., когато е даден ход, заличена е експертизата и е приключено събирането на доказателствата. Решението е постановено на 30.10.2017г. Последвали са молби за изменение му в частта за разноските, които са оставени без уважение с определение от 11.05.2018г. Подадена е и молба за допълване на решението, която е оставена без уважение с решение от 11.06.2019г. По подадена въззивна жалба, делото е изпратено на САС на 28.01.2021г. При теза факти, с оглед продължителността в една инстанция на производството от 11 години, въззивният съд е преценил, че е налице нарушение на правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен срок на воденото от него гр.д.№ 8219/2009г.на СГС. Посочено е, че са проведени 12 открити съдебни заседания, като всяко едно е насрочвано през значителни интервали от време /в някои от случаите след 6, 7 и 8 месеца/. Няколко пъти не е даван ход на делото поради забавяне от страна на съда, който или не е осигурил редовно призоваване, или е предизвикал отлагане поради служебен ангажимент на съдията-докладчик или негова замяна. Делото е забавяно двукратно и поради установено неправилно спиране на производството. Забавено е както постановяването на съдебния акт /отнело 4 месеца/, така и произнасянето по последвалите молби от страните. При съобразяване на тези обстоятелства, въпреки констатираната фактическа и правна сложност на спора, свързана с допълнителното конституиране на страни и наличието на множество отправени от тях искания към съда, въззивният съд е посочил, че подобно прекомерно забавяне е неоправдано. Съдилищата носят отговорност за вреди при констатирани пропуски в организацията и функционирането на системата. Съобразена е презумцията, че неразумната продължителност на производството причинява вреди, които в случая са оценени на 6 000лв. при отчитане на същественото значението на делото за правната сфера на ищеца, доколкото то е свързано с упражняване на правото на собственост и обстоятелството, че ищецът не е станал причина за забавяне на производството Като основание за допустимост касаторът се позовава на нормата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния поставен въпрос: Следва ли в случай, че съдът е постановил неправилен съдебен акт/обстоятелство, установено с влязъл в сила акт на горната инстанция/, да се приеме, че този съд е забавил производството по делото извън разумния срок с времето, което е било необходимо за инстанционен контрол на неправилния акт и при какви обстоятелства? Счита, че въззивният акт е постановен в противоречие с приетото както в решения на ЕСПЧ - Wierciszewska v. Poland и Falimonov v. Russia, така и на ВКС по гр.д.№ 924/2019г.на ІV г.о., гр.д.№ 439/2018г. на ІV г.о., т.д.№ 795/2008г.на ІІ т.о., т.д.№ 916/2011г.на І т.о., т.д.№ 807/2011г.на ІІ т.о. При тези мотиви, настоящият съдебен състав намира, че по поставения от касатора въпрос, не следва да се допуска касационно обжалване, защото не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, доколкото не е свързан с гореописаните мотиви на въззивния съд и не е от значение за изхода на спора, а и поради липса на посоченото специално основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставеният въпрос не съставлява годно общо основание за допустимост, защото решаващите мотиви на въззивния съд за да прецени, че е налице нарушаване на правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен срок на гр.д.№ 8219/2009г.на СГС, не са свързани с постановяване на неправилен съдебен акт от съда, във връзка с което е поставеният от касатора въпрос. Решаващите мотиви на въззивния съд са свързани с прекомерната обща продължителност на производството от единадесет години, спецификата на предмета на производството и неговото значение за ищеца, фактическата и правна сложност на делото, поведението на страните. Спомената от въззивния съд неправилност на двете определения за спиране на производството е един от общите факти, които могат да имат значение за случая, но в никакъв случай не е сред решаващите му мотиви. Съгласно т.1 от ТР №1 /2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, за да отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, т.е. за да е от значение за изхода по конкретното дело - поставеният материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му, а сега поставеният не е такъв. Съобразно гореизложеното, настоящият съдебен състав приема съдебната практика, посочена от касатора за ирелевантна за случая, още повече че нито едно посочените от него решения не е постановено по идентичен на сега поставеният от касатора въпрос, което изключва наличието на посоченото специално основание с оглед изискванията, посочени в т.2 от ТР №1 /2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение