Определение № 3946 от 20.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2996/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от Е. Д. М. срещу въззивно определение № 22297 от 11.11.2025г. по ч.гр.д. № 11033/2025г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 29292 от 29.04.2025г. по гр.д.№ 785/2025г. на СРС, 85състав, за прекратяване на производството по делото. Ответната страна не взема становище. Частната жалба е подадена в срок, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: Е. М. е предявил иск против Върховен касационен съд, с правно основание чл.2в ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение в размер на 24 000лв., за неимуществени вреди, произтичащи от „нарушаване на правото му на свобода и сигурност и правото на защита срещу осъждане по непредявено обвинение“, във връзка с приключило наказателно производство по в.н.о.х.д.№ 102/2018г. на АСНС и к.н.о.х.д. № 1018/2019г.на ВКС. Обезщетението, което се претендира е за периода 22.11.2023г.-30.12.2024г. Производството по така предявения иск е прекратено от СРС с решаващ довод за липса на преследван легитимен интерес и злоупотреба с право, по смисъла на чл.57, ал.1 от Конституцията на РБългария и чл.17 ЕКЗПЧ, доколкото с поредната предявена искова молба, сходна /но не идентична/ с множество предявени предходни /общо 353 на брой/ се цели не защита на конкретно субективно право, а предизвикване на затруднение в работата на Съда чрез създаване на неоправдана работа, несъвместима с основните му функции. На повече от три страници са изброени – с конкретните им номера - делата, които са образувани в СРС, въз основа на заведените от същия ищец искове за краткия период от четири месеца от началото на годината до постановяване на акта, всички със сходен предмет. В мотивите си, съдът се позовава на Директива /ЕС/ 2024/1069 относно защитата на лицата, участващи в публично участие, срещу явно неоснователни искове или съдебни производства, с които се злоупотребява, приложима по отношение на граждански или търговски дела с трансгранично значение, разглеждани в рамките на граждански производства, независимо от естеството на съда или правораздавателния орган, гарантираща правото на съдилищата и правораздавателните органи да прекратят, след подходящо разглеждане, искове, насочени срещу публично участие, като явно неоснователни на възможно най - ранен етап в производството, в съответствие с националното право. Обсъдена и е цитирана създадената съдебна практика, постановена във връзка с „последователно създавана верига от частни жалби“, за което е прието, че съставлява злоупотреба с право, по смисъла на чл.3 ГПК. Изложеният от съда довод е, че общият разум на закона не допуска ищец да подава неограничен брой нередовни или недопустими жалби. Посочено е, че превратното упражняване на субективни права е укоримо с оглед обществения интерес и следва да има за правна последица – отказ от защитата им. В случая – наведените в пет подточки от ищеца доводи защо счита, че е осъден по непредявени обвинения – съдът е преценил, че представлява отказ от съобразяване с влязла в сила присъда, постановена от наказателен съд заради извършено от ищеца тежко умишлено престъпление. Така постановеният акт е потвърден от СГС със сега обжалвания акт. Позовал се е на практиката на ЕСПЧ по делата Nicolas Fhilips срещу Гърция и Bekauri срещу Грузия, където е прието, че адресирането до съда, в рамките на ограничен период от време, на стотици искове, жалби, голяма част от които са свързани с наложени с необжалваеми съдебни актове наказания „лишаване от свобода“/какъвто е и настоящия случай/, при което се подават идентични молби /като се променя само периода на твърдените претърпени вреди/, покрива установените критерии за приемане на наличие на злоупотреба с право. Акцентирано е на установеното - чрез надлежно извършена справка - обстоятелството, че за периода 1.01.2021г.до 4.11.2025г. –Е. М. е подал искове и жалби, по които са образувани пред СРС – 1 116 броя дела и пред СГС – 685 броя, всички произтичащи от сходни по своя характер факти, повечето от които с близко съдържание, подавани на идентични бланки с оставени празни места за ръкописно попълване на периода на увреждането, за който се претендират вредите и номера на жалбата. Прието е, че при тези конкретно установени факти, следва да се приеме приложимост на нормата на чл.126 ГПК, защото генерирането на огромен брой дела, предявени на едно и също основание, въз основа на едни и същи твърдения, срещу различни ответници – не може да се приеме, че преследва лигитимна цел. Отчетено е, че именно посоченото поведение на Е. М. поставя съда в обективна невъзможност да извърши справка за идентично друго дело с конкретен номер /при над хиляда подадени сходни искови молби/. Тези факти обуславят приложението на предвидената в ГПК процесуална санкция – прекратяване на производството като недопустимо. Тази санкция съдът прилага освен с оглед гореизложеното, още и след като е преценил, че на страната вече е била обезпечена възможност за разглеждане на така заявената претенция, при охраняване на правото й на защита, доколкото са налице дела, които са с подобен предмет на разглеждане. Посочено е, че на състава са служебно известни идентични висящи производства по гр.д.№ 3201/2022г.на СРС, съединено с това по гр.д.№ 65380/2021г.на СРС, /което е по иск от същия ищец,предявен срещу ВКС, за обезщетение на вреди в резултат на разглеждане на к.н.о.х.д. № 1018/2019г.на ВКС/, както и по гр.д.№ 5050/2022г.на СРС, решението по което е обезсилено и делото върнато за ново разглеждане, по което е образувано гр.д.№ 23618/2024г.на СРС, което също е по иск, предявен от ищец, срещу ВКС, за обезщетение на вреди в резултат на разглеждане на к.н.о.х.д. № 1018/2019г.на ВКС. При така изложените мотиви, частният жалбоподател се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК /изискуеми съгласно препращането по чл.274, ал.3 ГПК/, във връзка с които се поставят следните въпроси: 1. Допустимо ли е национален съд да прекрати производство, на основание чл.126, ал.1 ГПК, при липса на пълен обективен и субективен идентитет, когато между делата липсва идентичност по предмет, фактически състав и период на настъпилите вреди, когато делата се отнасят до различни периоди от време, различни фактически обстоятелства и различен обем, макар и заведени от едно и също лице и представлява ли това ограничаване на достъпа до съд нарушение на чл.47 от Хартата на основните права на ЕС и принципите на ефективност и равностойност в ПЕС?, 2. Представлява ли голословното изброяване на многобройни „други дела“, заведени от ищеца, без конкретизация на техните номера, страни и предмет, достатъчно основание за изводите на съда за пълен обективен и субективен идентитет по смисъла на чл.126, ал.1 ГПК и допустимо ли е въз основа на такова общо твърдение, да се прекратява производството, без съдът да извърши конкретна съпоставка на предмета и страните по делата – с оглед гарантираното в чл.47 от Хартата на основните права на ЕС и чл.6, §1 ЕКЗПЧ право на достъп до съд и на мотивиран съдебен акт? и 3. Представлява ли злоупотреба с право - завеждането на множество дела, когато те са с различни страни и предмет и целят обезщетение за вреди, възникнали в различен период от време и представляват вреди в различни обем. Настоящият състав намира, че по така поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, доколкото първите два не отговарят на изискванията за годно общо основание за допустимост, съгласно дадените с т.1 от ТР № 1/2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС разяснения, а във връзка с третия е налице установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Съгласно цитираното Тълкувателно решение – за да е от значение за изхода по конкретното дело, поставеният материално правен или процесуално правен въпрос, следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В случая за първите два въпроса тези условия не са налице. Това е така, защото решаващите мотиви на съда не са свързани с обсъждане на предпоставките по чл.126 ГПК /наличие на две висящи дела, между същите страни, на същото основание и за същото искане/, в какъвто смисъл са поставените въпроси, а за наличие на конкретна хипотеза, при която целенасочено се генерирират огромен брой дела, предявени на едно и също основание, въз основа на едни и същи твърдения, срещу различни ответници, без да се преследва легитимна цел, която хипотеза заради липсата на установена добросъвестност в поведението, обуславя приложението на предвидената в ГПК процесуална санкция – прекратяване на производството като недопустимо. Релевантен е третият поставен въпрос, който е свързан с характеристиките на злоупотребата с право. Съгласно установената съдебна практика /вж.напр.решения по гр.д.№ 1307/2024г.на І г.о., гр.д.№ 1234/2009г.на ІV г.о., гр.д.№ 1149/2010г.на ІV г.о./ – забраната за злоупотребата с право е правен принцип, който се провежда чрез конкретни правни норми в областта на материалното и процесуалното право /чл.57, ал.2 от Конституцията, чл.289 ТЗ, чл.8, ал.1 и ал.2 КТ, норми в ЗЗД/, а в гражданския процес принципът е заложен в чл.3 ГПК. Съгласно посочената норма - участващите в съдебните производства лица и техните представители, под страх от отговорност за вреди, са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Злоупотребата с процесуални права може да има различни проявни форми, една от които е - извършване на допустими процесуални действия, чрез които обаче се цели заобикаляне на закона или увреждане на насрещната страна. /Други проявни форми,установени в практиката на ВКС са: създаването на верига от частни жалби, които забавят процеса; злоупотреба с право на иск; злоупотреба с право на отвод/. Приема се, че злоупотреба с право е налице при установено недобросъвестно упражняване на законно признато право, като преценката за всеки случай е конкретна, в зависимост от установените факти. Превратното упражнение на субективните права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им. Възможностите, с които съдът разполага, за да противодейства на превратното упражняване на процесуални права, зависят от конкретното нарушение. Затова на поставения от жалбоподателя въпрос - еднозначен отговор не може да бъде даден. Дали завеждането на множество дела, когато те са с различни страни и предмет и целят обезщетение за вреди, възникнали в различен период от време и представляват вреди в различни обем, съставлява поведение, което може да бъде определено като злоупотреба с право – следва да се определи от всички конкретно установени за случая обстоятелства /каквито примерно биха могли да бъдат - броят на заведените множество дела, тяхното основание, дали произтичат от едни и същи факти, дали са сходни, последиците от предявяването им и т.н./ Доколкото именно в този смисъл са изложените мотиви на въззивния съд, чиято правилност настоящият съдебен състав не следва да проверява докато не прецени, че е налице основание за допускане на касационно обжалване, следва да се приеме, че установената съдебна практика е съобразена от въззивния съд. Това изключва наличието на първото посочено основание за допустимост – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Наличието на установена съдебна практика изключва наличието и на другото посочено от жалбоподателя основание, това по чл.280, ал.1, т.3 ГПК /вж. т.4 от ТР№ 1/2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС/. Липсата на посочените основания за допустимост, изискуеми съгласно препращането по чл.274, ал.3 ГПК, води до невъзможност за допускане на касационно обжалване на въззивния акт. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,