Определение № 5128 от 23.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4016/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Делото е образувано по частна жалба на Е. Д. М. против въззивно определение № 12511/09.06.2026 г. на Софийския градски съд, по въззивно частно гр.д. № 13178/2025 г. Адв. Е. Я., която е назначена за процесуален представител на жалбоподателя, след предоставена му от въззивния съд правна помощ, е подала мотивирана частна жалба с изложение към нея. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимно лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Първостепенният съд по делото е отказал на Е. М. да му предостави правна помощ и е върнал исковата молба като недопустима. С обжалваното определение СГС е потвърдил акта на първостепенния съд. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпроса дали е допустимо съдът да откаже предоставяне на правна помощ единствено с мотива, че производството е прекратено като процесуално недопустимо по чл. 130 ГПК, без да извърши самостоятелна преценка на предпоставките за предоставяне на правна помощ и без да обсъди дали отказът от правна помощ не води до фактическо лишаване на страната от ефективен достъп до съд и ефективно средство за защита по см. чл. 6 и чл. 13 ЕКПЧ и чл. 47 от Х. на основните права на Европейския съюз. Липсва обосновка в коя от хипотезите на чл. 280 ГПК касаторът поставя правния въпрос, което само по себе си е достатъчно да се откаже допускане на касационно обжалване – така задължителните разяснения в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. На следващо място, така поставен въпросът, явства на съгласие на страната с извода на съдилищата, че искът е недопустим и с връщането на исковата молба. Ако в тази част определението не се обжалва, то е влязло в сила, и е безпредметно да се разглежда въпросът за предоставяне на правна помощ на Е. М. по предявения от него недопустим, според заключението на двете инстанции, иск. Питане за това допустим или не е искът, по реда на чл. 280 ГПК, няма Също така, няма никакво съмнение, че въпросът дали са налице предпоставките за предоставяне на правна помощ, съдът разглежда, след като преди това прецени дали се касае за правно подпомагане на очевидно неоснователно/недопустимо сезиране от страната, поискала правна помощ, а в случая съдът е изложил съображения, че настоящото дело е по несъмнено недопустима искова претенция и съставлява злоупотреба с право, което трябва да бъде прекратено. Накрая, действително е налице и злоупотреба с права от страна на жалбоподателя Е. М., за която са изложени подробни съображения от градския съд, което изключва допускането на касационно обжалване по поставения в частната касационна жалба въпрос. Разумът на закона изключва осигуряване на възможност да се подават неограничени като брой и във времево отношение, очевидно неоснователни или недопустими, еднородни или сходни искове и жалби; целта е споровете да намират своето разрешение. Превратното упражняване на субективни права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защита им. Доколкото съдът, вкл. и ВКС, следи служебно за недобросъвестността на страните при извършвани от тях процесуални действия, следва да се допълни, че в този процес, в исковата молба ищецът твърди, че е претърпял вреди от състав на Върховния касационен съд по нохд 1018/2018 г., по което е осъден за извършване на грабеж с влязло в сила решене от 16.04.202 г., при допуснато нарушение на правото на Европейския съюз. От това е претърпял неимуществени вреди в периода 17.01.2024 г. – 10.12.2024 г. При служебно извършена проверка от състава на ВКС се установи, че с влязло в сила решение № 4838 от 23.07.2025 г., постановено по въззивно гр. д. № 12666/2024 г. на Софийския градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав, е отхвърлен искът на Е. М. по чл. 2в ЗОДОВ за заплащане на сумата 23 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени през периода от 16.04.2020 г. до 29.12.2021 г., вследствие на допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз – правото на достъп до ефективни средства за защита, установено в чл. 47 ХОПЕС, чрез постановяване на решение от 16.04.2020 г. по кнохд № 1018/2019 г. на III наказателно отделение на ВКС, въз основа на нови фактически положения, по непредявено обвинение. Следователно, с влязло в сила решение е признато, че ВКС не е допуснал твърдяното и по настоящото дело нарушение на правото на Европейския съюз при постановяване на окончателното решение по кнохд № 1018/2019 г. на III наказателно отделение. В тази част спорът не може да бъде пререшаван. Ответникът по настоящото дело (първата инстанция в наказателния съдебен процес) и периодът на обезщетение е друг, но липсва правен интерес от предявяване на нов иск – сега срещу първата инстанция, за твърдяно нарушение от касационния състав при постановяване на окончателното решение, след като окончателно, от гражданския съд, е вече установено, че подобно нарушение не е извършено. Изводът, че присъдата по кнохд № 1018/2019 г. на III наказателно отделение на ВКС е в рамките на повдигнатото обвинение ,не може да бъде променен и няма как да се претендират вреди от това, независимо за какъв период от време, а и това би било злоупотреба с право. Накрая, в исковата молба се твърди нарушение на европейското законодателство и поради това, че „жалба“ по чл. 205, ал. 2 НПК, изпратена до СГС, не била препратена от последния на компетентния орган – Прокуратурата на РБ и следствените органи, а също така и на ВКС. Касае се за твърдяно бездействие, след влизане в сила на присъдата по наказателното дело, за препращане на сигнал от М.. Страната е могла да изпрати сигнала сама до органа, който смята, че трябва да бъде уведомен, а пък дали този орган ще намери, че в него се съдържат данни за извършено престъпление от общ характер, за да има приложение чл. 205, ал. 2 НПК, е друг въпрос, без всякаква връзка с цитираните разпоредби на европейското право. На практика, отново се касае за опит на страната да не се съобрази с вече влезлите в сила съдебни решения, като всичките твърдения, в различните искови молби се припокриват, насочени са към ревизиране на присъдата, по която изтърпява наказание „лишаване от свобода“, при еднотипни оплаквания. Видно и от използваната в последно време от страната форма на изготвяне на поредица искови молби, те са и с напълно идентично съдържание, изготвени с печатащо средство, като е оставено празно място, където на ръка, с мастило, са попълнени само различни по размер суми и период на твърдяните увреждания. Разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ допуска държавата да отговаря за вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, допуснато от национална юрисдикция, вкл. по наказателни дела. В същото време, тя не представлява и не може да се използва като прикрито основание за отмяна или анулиране на влезли в сила присъди и решения, извън строгото приложно поле на правилото, а в случая е очевидно, че целта е именно такава. В заключение, няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, като на страната трябва да се укаже, че съдът е длъжен да вземе мерки да организира адекватното разглеждане на делото, вкл. като дисциплинира страните със средствата на ГПК и преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право. Мотивиран от горното, съдът