Определение № 3991 от 11.12.2023 г. на ВКС по д. № 1960/2023 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на А. А. срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №433/22 г. и по допускане на обжалването. С обжалваната част от въззивното решение е отхвърлен за размера над присъдените 2 500 лв. до претендираните 30 000 лв. предявеният от касатора срещу Прокуратура на РБ иск по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл.321, ал.3, т.2, вр. с ал.2 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда, както и предявеният между същите страни и на същото основание иск за обезщетяване на имуществени вреди в размер на 347,09 лв. – разходи за гориво на лек автомобил. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, но е допустима само срещу въззивното решение в частта по иска за обезщетяване на неимуществени вреди. Въззивното решение по иска за обезщетяване на имуществени вреди в размер на 347,09 лв. е необжалваемо пред ВКС на осн. чл.280, ал.3, т.1 ГПК и жалбата срещу него следва да остане без разглеждане. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК, по въпроси, свързани с приложението на чл.52 ЗЗД – за обстоятелствата, които следва да бъдат обсъдени в случая; за отчитането на броя, характера и тежестта на повдигнатите на ищеца обвинения в извършване на престъпления и предвидените за тях наказания; на взетата мярка за неотклонение „подписка“ и твърдяното от касатора нейно отпадане на осн. чл.234, ал.8 НПК при продължителността на наказателното производство; за отчитането в достатъчна степен на възрастта на пострадалия, продължителността на наказателното преследване и липсата на възможност за реализация в РБ. Намира, че по тези въпроси въззивното решение противоречи на ТР №3/2005 г., ППВС №4/68 г. и цитираните в изложението решения по чл.290 ГПК. Касаторът сочи още, че въззивното решение е очевидно неправилно по см. на чл.280, ал.2 ГПК, поради липса на мотиви по приложението на чл.52 ЗЗД, очевидна необоснованост на присъденото явно занижено обезщетение и неправилно тълкуване на нормата на чл.234, ал.8 НПК. По допускане на обжалването ВКС намира следното: въззивният съд е приел, че присъденото обезщетение от 2 500 лв. е достатъчно за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди. За формиране на този извод е съобразил възрасттта му/ род. през 1990 г./, общественото му положение и липсата на данни за завършено образование и предишни осъждания; повдигнато му е обвинение само за едно, тежко по см. на чл.97, т.3 НК престъпление, по което е оправдан; продължителността на наказателното преследване/ над 8 години/; взетата най-лека мярка за неотклонение „подписка“, която според съда не е изпълнявана, тъй като от 2016 г. ищецът се е установил трайно във Великобритания; не е установено, че наказателното преследване е препятствало развитието на ищеца в личен и професионален план; по отношение на него не е взета мярка „забрана за напускане пределите на страната“ и наказателното преследване не е медийно разгласено; доказателствата по делото не установяват наказателното преследване да е повлияло негативно върху физическото и психическо здраве на ищеца, а поради констатираното продължително отклоняване от мярката за неотклонение „подписка“ претърпените неимуществени вреди са дори по-малки от обичайните; продължителността на наказателното производство се дължи на фактическата и правна сложност на делото и на множеството обвиняеми. При тези решаващи изводи на въззивния съд ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконното обвинение, на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК – поради твърдяното от касатора противоречие на решението с цитираната практика на ВКС, по поставените въпроси, свързани с прилагането на чл.52 ЗЗД при определяне на справедливото обезщетение в случая. Затова ВКС на РБ, трето г.о.