Определение № 230 от 25.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1256/2012 г.

Производството е по допускане на касационно обжалване по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. България, чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура, срещу решение №996 от 15.06.2012г по гр.дело № 600/2011г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 24.10.2011г на Софийски градски съд по оспорвания от прокуратурата размер на присъдено обезщетение за неимуществени вреди, определен на 15 000 лв. Касационна жалба е постъпила и от Н. Н. С. ,в частта, с която е потвърдено отхвърлянето на иска на основание чл. 2 ал.1 т.2 ЗОДОВ до претендирания размер от 40 000 лева. В приложеното съм жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на Прокуратурата се посочва, че Софийски апелативен съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, обоснован като несъотносимост на присъденото обезщетение с критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в конкретния случай, както и разрешен в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за необходимостта от задължителна преценка на всички обстоятелства. Без въпросът да е свързан с конкретни съображения в тази връзка, се изтъква противоречие на обжалваното решение с указанията по т.11 от ТР №3/2005г на ОСГК и т.19 от ТР №1/2001г ОСГК ,тъй като част от претендираните неимуществени вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането и липсва причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Като основание са посочени критериите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, доколкото по прилагането на чл. 52 от ЗЗД се изтъква противоречие с принципните указания на ППВС № 4/ 1968г ,както и с разрешения във връзка с индивидуалното определяне на вредата по критерия за справедливост ,дадени по други конкретни дела при „ сравнително сходни” случаи. Приложени са решения № 37 от 11.02.2009 на ВКС І г.о, реш. № 284 от 09.06. 2009г на ІІ г.о на ВКС, реш. № 783 от 30.06.2009г на САС, пример за различия при определяне на обезщетенията. В изложението на касатора Н. Н. С. въпрос не е формулиран, като основание е посочен чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК с довод за противоречиво прилагане на чл. 52 от ЗЗД. Изтъква се противоречие с решение от незадължителната практика на ВКС (реш№ 37 от 11.02.2009 на ВКС І г.о), във връзка с индивидуалното определяне на вредата по критерия за справедливост. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по двете жалби. Не се аргументира основание по чл. 280 ал.1т. 1 или т.2 от ГПК по въпрос ,свързан с критерия за справедливост и прилагането на чл. 52 от ЗЗД в материалноправен или процесуален аспект. По кръга въпроси, свързани с прилагане на критирия, е дадено разрешение в постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС ( реш. № 532 ат 2010 гр.д№ 1650/2009 ІІІ г.о ,реш. № 377 от 22.06.2010г гр.д №1381/2009 ІV г.о ,реш. от 06.04.2011 гр д.№951/2010 ІІІ г.о, реш.№ 149 от 2011 д.№574/10г ІІІ г.о ) ,на които обжалваното решение не противоречи. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността ,която засегнатите блага са имали за своя притежател, именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики. Тази преценка не липсва в обжалвания акт и въззивният съд е посочил кръга обстоятелства, от значение за определяне на обезщетението по размер ,съгласно практиката на ВКС .Това са на първо място тежестта на повдигнатото обвинение и конкретно фактът ,че като полицейски служител, ползващ се с добро име сред колегите си ,ищецът е бил обвинен в тежко умишлено престъпление по служба. Преценяван е срокът и интензитета на процесуалната принуда, личността на засегнатия от незаконно наказателно преследване и негативните преживявания в тази връзка - както са били доказани. В изложението и на двамата касатори липсва ясна насоченост и формулиран въпрос, който да е изрично, конкретно привързан към определени предпоставки на преценката Различните по размер обезщетения за различните случаи не са приемлив довод за наличие на хипотеза, въздигната от закона като изискване за допустимост в т.1 - 3 на чл. 280 ал.1 от ГПК. Като игнорира определени ,конкретно установени и решаващо преценени от съда обстоятелства от значение за размера на обезщетението в конкретния случай, Прокуратурата поставя въпрос по прилагането на критерия на чл. 52 ЗЗД без връзка с решаващите съображения на съда. Немотивиран е доводът в изложението на Прокуратурата за противоречие с указанията по ППВС № 4/1968г. Цитира се задължителна практика ,но отново без връзка с конкретните фактически и правни изводи на въззивния съд и без конкретни доводи за изразено несъответствие с указанията в тази практика. Същите съображения следва да бъдат изтъкнати във връзка с изложението на касатора Н.С., в което изложение формулиран правен въпрос изобщо липсва. Немотивиран е и доводът за противоречие на обжалваното решение с приложеното реш.№37/2009 по гр.д 5367/2008г на ВКС Твърди се, че въззивният съд не е взел предвид обстоятелства като служебно положение за злепоставения обвиняем ,продължителността на делото и пр., които обстоятелства в действителност въззивният съд е взел предвид и е определил размерът на обезщетението въз основа на същите, като е съобразил принципното разрешение, обезщетението да отразява по „балансиран начин”(реш.№37/2009 по гр.д 5367/2008г на ВКС) тези обстоятелства. Несъстоятелно е изтъкваното от страна на Прокуратурата противоречие на решението със задължителното указание да се формира извод за наличие или липса на причинна връзка, мотивиран съгласно установените по делото обстоятелства и обсъдените доказателства,които в случая безспорно обуславят направените изводи за нейното наличие. Решението е в съответствие с указанията по т.3 и т.11 от ТР №3/2005г на ОСГК и по общо поставения въпрос за прилагането на чл. 52 ЗЗД, същото е съобразено и със съдебната практика формирана по реда на чл. 290 ГПК Воден от горното, Върховен касационен съд ,ІІІ г.о.