Решение № 9471 от 05.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1880/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на И. Г. П., [ЕГН], [заличен текст], подадена чрез служебен защитник – пълномощника адв. Попов, срещу Решение № 130/13.01.2026 г., постановено по адм. дело № 754/2024 г. по описа на Административен съд – Хасково, с което е отхвърлен искът на лицето по чл. 2в ЗОДОВ срещу Административен съд – Стара Загора. В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че безспорно от страна на ответника е допуснато нарушение правото на ЕС, изразяващо се в неотправяне на преюдициално запитване до СЕС, доколкото съдебното решение, на което се основава твърдяната вреда, е необжалваемо на основание чл. §4б от ДР на ЗИНСЗ. Аргументира се наличие на кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране отговорността по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ. Според касатора административният съд е следвало да уважи искането на ищеца за отправяне на преюдициално запитване в рамките на производството по ЗОДОВ, което не е сторено и съставлява съществено нарушение на процесуалните правила. В подадена лично от П. касационна жалба се съдържа искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС относно валидността и тълкуването на т. 28 от Резолюция № 12015/2062 (INI) - 05.10.2017 на Парламента на ЕС. Искането е за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго – по същество, с което да бъде уважен подаденият иск до пълния му претендиран размер. Ответникът – Административен съд – Стара Загора, чрез административния ръководител – председател на Административен съд – Стара Загора, в писмен отговор, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли за оставяне в сила първоинстанционното решение. Представителят на Върховната касационна прокуратурата дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, и съобрази становищата на страните, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в преклузивния срок, от легитимирана страна и против подлежащ на оспорване съдебен акт. За да се произнесе по основателността ѝ, настоящият касационен състав съобрази следното: Производството пред административния съд е образувано по искова молба с правно основание чл. 2в ЗОДОВ, в която е обективирано искане за присъждане за неимуществени вреди в размер на 150 000,00 лв. в резултат на нарушение правото на Европейския съюз, допуснато с окончателното Решение № 2439/26.07.2024 г., постановено по адм. дело № 319/2024 г. по описа на Административен съд – Стара Загора. В допълнително писмено становище е направено уточнение, че част от исковата претенция – в размер на 50 000,00 лв., произтича от отсъствието на възможност за обжалване на Решение № 2439/26.07.2024 г., постановено по адм. дело №319/2024 г. по описа на Административен съд – Стара Загора, с което бил нарушен чл. 2, параграф 1 от Протокол №7/22.11.1984 г. към Римската конвенция – 04.11.1950 г.; втората част от исковата претенция – в размер на 50 000,00 лв. произтича от отказа на Административен съд – Стара Загора като последна инстанция по адм. дело №319/2024 г. да отправи по делото преюдициално запитване до Съда на ЕС относно Резолюция на Парламента на ЕС № (2015/2062) (INI) – 05.10.2017, която била нормативен акт на Висшия законодателен орган на ЕС (Парламента на ЕС), като по този начин Административен съд – Стара Загора нарушил чл. 267 от ДФЕС; третата част от исковата претенция – в размер на 50 000 лв., произтича от това, че постановеното по адм. дело №319/2024 г. Решение №2439/26.07.2024 г. било в пълен разрез със съдебната практика на ЕСПЧ – Страсбург и нарушавало Римската конвенция – 04.11.1950 – чл. 6: „Право на справедлив съдебен процес“, „1. Всяко лице при определяне на неговите граждански права и задължения … има право на справедливо и публично гледане на неговото дело ... от независим и безпристрастен съд.“. В уточняващата молба е посочено също, че вредите били взаимно свързани и нямало как да бъдат обособени/разделени. Изложени са твърдения, че настъпилите вреди касаят периода от 14.04.2024 г. (датата на постановяване на отказа на ГДИН, предмет на оспорване по адм. дело № 319/2024 г. по описа на Административен съд – Стара Загора, да предостави достъп до компютър, интернет, принтер, пишеща машина) до 03.08.2024 г. (датата на предявяване на исковата молба), изразяващи се в неосигуряване на достъп до компютър, интернет, принтер и пишеща машина, вследствие на което било нарушено неговото право на интелектуален труд (пишел две свои авторски книги), правото му да се информира за обществено значими събития, да получава и разпространява информация съобразно чл. 10 от Римската конвенция – 04.11.1950 г., включващо неговото право на достъп до юридическа информация и нормативни актове на официалните интернет сайтове на институциите, правото на образование и самообразование – чл. 14 от Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС), с което бил поставен в условия на „крайна изолация“, което било нарушение на чл. 3 от Римската конвенция – 04.11.1950 г. За да отхвърли така предявения иск, административният съд, от фактическа страна, е приел за установено следното: П. изтърпява наказание в [заличен текст]. На 17.04.2024 г. лицето предявило пред Административен съд – Стара Загора жалба с правно основание чл. 250 АПК, насочена против действия и бездействия на администрацията на затвора, отказваща да му предостави достъп до компютър, интернет, принтер и др. по подадена от него молба. По жалбата е образувано адм. дело № 319/2024 по описа на Административен съд – Стара Загора, разгледана в производство по реда на чл. 145 и сл. АПК вр. §4б от ДР на ЗИНЗС. От страна на жалбоподателя по делото е представен текст на „Резолюция на Европейския парламент от 5 октомври 2017 г. относно системите на местата за лишаване от свобода и условията в тях 2015/2062 (INI), като в проведеното на 26.06.2024 г. открито съдебно заседание по делото П. поискал, на основание чл. 267 от Договора за ЕС, да бъде отправено преюдициално запитване до СЕС по отношение на т. 28 от посочената резолюция, която, според ищеца, изрично регламентира правото на достъп до електронни съобщения. С Решение № 2439/26.07.2024 г., постановено по адм. дело № 319/2024 г. по описа на Административен съд – Стара Загора, съдът е отхвърлил искането на лицето за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, както и жалбата му против отказа за предоставяне на компютърна конфигурация, съотв. на достъп до информация в електронен вид, постановен по подадена от него жалба вх. рег. № Ж-16 от 23.02.2024 г., обективиран в Уведомление от 14.04.2024 г. на Началника на Затвора – [населено място], като неоснователна. В решението е посочено, че на основание § 4б от ДР на ЗИНЗС същото не подлежи на обжалване. В производството пред административния съд са представени документи, представляващи саморъчно изписани, изчертани и илюстрирани страници, за които ищецът твърди, че са създавани от него научни трудове, за писането на които му било необходимо ползването на компютър и пишеща машина. По делото са допуснати и свидетелските показания на лице, също изтърпяващо наказание в Затвора в [населено място], според които П. изпитвал чувство на безпокойство, напрегнатост, гняв и разочарование спрямо върховенството на закона, и възмущение от постановеното решение по административното дело, с което му е отказан достъп до компютър. В депозирано по делото писмено Становище вх. №11521/06.10.2025 г. П. е отправил (повторно) искане по чл. 267 ДФЕС за преюдициално решение от Съда на Европейския съюз (СЕС) – Люксембург по следните въпроси: 1. Дали точка 28 от Резолюция №2015/2062(INI) на Европейския парламент от 5 октомври 2017 г. е валиден и влязъл в сила за България нормативен акт; 2. Дали е правнообвързващ за България и има юридическа сила, генерираща права за частноправни субекти като ищеца; 3. Дали Административен съд – Стара Загора не е нарушил чл. 267 от ДФЕС, като не е отправил преюдициално запитване до СЕС, бидейки единствена и последна инстанция по адм. дело № 319/2024 г. При така установената фактическа обстановка, за да отхвърли исковата претенция на лицето, административният съд е приел следното: От страна на ищеца, чиято е доказателствената тежест, недоказано е останало основанието на заявената искова претенция, тъй като не се установява достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз при извършване на правораздавателната дейност на административния съд във връзка с адм. дело № 319/2024 г. по описа на Административен съд – Стара Загора. Изтъкнато е, че нормите на чл. 2, § 1 от Протокол № 7 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните му свободи (КЗПЧОС), както и на чл. 6, § 1, изр. първо от КЗПЧОС, не са такива на общностното право, а на международното, като нарушенията на регламентираните в тях права подлежат на защита по различен правен ред. По отношение на твърденията за допуснати със съдебния акт нарушения на правото на справедлив съдебен процес, право на интелектуален труд, правото а информация и разпространението ѝ, право на образование и самообразование, е изтъкнато че са единствено бланкетно изброени, поради което също не обосновават наличието на първата изискуема предпоставка. Единствената конкретно посочена от П. разпоредба на общностното право – чл. 267 ДФЕС, чието нарушение се твърди, не е такава, предоставяща права на частноправни субекти. Отхвърлено е и искането за тълкуване на т. 28 от Резолюция № 12015/2062 (INI) ОТ 05.10.2017 на Парламента на ЕС, с мотиви, че посоченият акт няма характеристиките на нормативен акт, който да е задължителен и пряко приложим, нито обвързва държавите членки с постигане на определен резултат. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е установил точно и пълно относимите към предмета на спора факти, въз основа на които е формирал правилни изводи по приложението на материалния и процесуален закон, които се споделят и от настоящата касационна инстанция. Исковата претенция на касатора намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ, която урежда реда за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз. Правото на ЕС, както правилно е приел и администратиният съд, не съдържа изрична регламентация на иска за обезщетение за вреди, причинени на частноправните субекти от нарушаването му. В своите решения СЕС приема, че по силата на предвидения в чл. 4, § 3 от ДЕС принцип на лоялното сътрудничество държавите членки са длъжни да отстранят незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза и че принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът (решения на СЕС по дела С-6/90 и С-9/90; С-46/93 и С-48/93 и С-420/11). Материалноправните предпоставки за възникване на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ са установени с практиката на СЕС, в условията на кумулативност: 1. предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти; 2. нарушението на нормата да е достатъчно съществено и 3. да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (решения на СЕС по дела С-429/09, С-568/08 и С-420/11 и др.). Съгласно дадените от СЕС насоки (вж. Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 43; Решение от 12 декември 2006 г. по дело C-446/04, т. 210), преценката за това дали допуснатото нарушение на ПЕС е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции. При всички положения обаче, нарушението на ПЕС е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (вж. Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 56, Решение от 28 юли 2016 г. по дело С-168/15, т. 26). Според СЕС отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото ПЕС (Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53; Решение от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и Решение от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, т. 24). Пак според СЕС това е налице, ако с влязло в сила решение националната юрисдикция не се е съобразила с практиката му в съответната област на обществени отношения, които ПЕС регулира, или когато е иззела компетентност, която ПЕС изрично възлага на орган на ЕС. Правилно и обосновано административният съд е приел, че сочените разпоредби от ХОПЕС и КЗПЧОС, посочени по-горе, не обосновават наличието на изискуемата предпоставка по чл. 2в ЗОДОВ, тъй като, от една страна, ищецът не е посочил в исковата си молба конкретните материалноправни разпоредби от правото на ЕС (извън Хартата и Конвенцията), правата по които е искал да защити чрез предприетото от него съдебно производство, но не е успял. От друга страна, по отношение на сочените нарушения на КЗПЧОС се произнася Европейският съд по правата на човека, като съгласно чл. 32 КЗПЧ юрисдикцията на съда се разпростира върху всички въпроси, засягащи тълкуването и прилагането на конвенцията и на протоколите към нея, които са отнесени до него в съответствие с чл. 33, 34, 46 и 47, т.е. редът за защита е друг и не попадат в обхвата на чл. 2в ЗОДОВ. По отношение твърдението, че при своята правораздавателна дейност административният съд – ответник в настоящото производство, е допуснал нарушение на чл. 267 ДФЕС, същото е неоснователно. Според разпоредбата на чл. 267 ДФЕС съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася преюдициално относно: а) тълкуването на настоящия договор; б) валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава-членка, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от Съда на Европейския съюз да се произнесе. Когато такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда на Европейския съюз. Ако такъв въпрос бъде повдигнат по висящо дело пред национален съдебен орган във връзка със задържано лице, Съдът на Европейския съюз се произнася в най-кратък срок. Видно от съдържанието на чл. 267 ДФЕС, посочената норма не е такава, съдържаща предоставянето на права на частноправните субекти. поради което евентуалното ѝ нарушение също не би могло да обуслови възникване отговорността по чл. 2в ЗОДОВ. Доколкото не се установява наличие на посочената предпоставка, не следва да се излагат събражения по отношение на останалите посочени по-горе елементи с оглед изискването за кумулация. В касационната жалба, подадена от П., се съдържа и искане за отправяне на преюдициално запитване, съдържащо следните въпроси: „1. Валидността и тълкуването на т. № 28 от Резолюция № 12015/2062 (INI) - 05.10.2017 на Парламента на ЕС; 2. Дали тази правна норма е част от правото на ЕС с директен ефект – създаващ права за частноправни субекти – лишени от свобода – за достъп до получаване и изпращане на електронни съобщения /e-mail/ чрез компютър в/от затвора? 3. Дали Административен съд – Стара Загора не е нарушил в ходът на АХД № 319/2024 г. чл. 267 ДФЕС, доколкото е заседавал като последна/единствена инстанция по АХД № 319/2024 г.?“. Нормата на чл. 267 от ДФЕС, както и практиката на СЕС, свързват преценката за необходимостта от преюдициално запитване с прякото значение на тълкуването на правото на Съюза при постановяване на решението по конкретен правен спор. Основните предпоставки за възникване на задължение за отправяне на преюдициално запитване са следните: запитващата юрисдикция да е последна инстанция по материалното право, повдигнатите въпроси да се отнасят до тълкуване на правото на ЕС, въпросът да е относим към основния спор и да касае реален, а не хипотетичен правен проблем по него, въпросът да не е идентичен с предишно запитване по подобно дело, отговорът да не произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на ЕС, да е налице съмнение или неяснота относно значението и смисъла на разпоредбата или акта, чието тълкуване се иска. Както се сочи в константната практика на Съда на Европейския съюз по чл. 267 ДФЕС, юрисдикциите имат право да определят дали е необходимо решение по въпрос на правото на Съюза. Те не са длъжни да отправят въпрос относно тълкуването на правото на Съюза, повдигнат пред тях, ако въпросът е ирелевантен и ако отговорът му не би могъл по никакъв начин да повлияе решаването на спора. В конкретния случай така формулираните въпроси не изпълняват зададените критерии, тъй като същите не касаят правилното разрешаване на процесния спор, а имат за цел пререшаване на правния спор, по отношение на който има влязло в сила решение по адм. дело № 319/2024 г. по описа на Административен съд – Стара Загора, поради което същото следва да се отклони. Отделно, с цел пълнота на изложението, следва да се посочи, че и в оспореното пред настоящата инстанция решение, така и в решението, по повод което е предявен искът по ЗОДОВ, се съдържат подробни съображения относно липсата на задължителен характер на посочената резолюция, което изключва необходимостта от отправяне на преюдициално запитване. При съобразяване на изложените съображения, неоснователно е и оплакването на касатора, че оспорваното съдебно решение е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Неотправянето на преюдициалното запитване е мотивирано, още повече, че съдебното решение не е окончателно. С оглед изложеното решението на първоинстанционния съд е правилно, поради което следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,