Определение № 424 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5034/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Б. Д. срещу въззивно решение № 869 от 20.07.2021 г. по в.гр.д. № 3641 /2020 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение на Софийския градски съд, постановено по иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, с което искът е отхвърлен за разликата над 2 000 лева до пълния предявен размер 45 000 лева. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) не е подал писмен отговор. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в установения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване, редовна е и е процесуално допустима. За мотивите на въззивния съд: Въззивното производство е образувано по жалби и на двете страни срещу решението на Софийски градски съд. Въззивният съд е очертал предмета на въззивното производство, отразил е доводите за неправилност на първоинстанционното решение, които се съдържат във въззивните жалби и на двете страни по делото. Спорът е за размера на обезщетението за неимуществени вреди. Доводите на ищеца са за това, че първоинстанционният съд не е съобразил тежестта на повдигнатите му обвинения за три тежки умишлени престъпления, продължителността на наказателното производство и периода на задържането му под стража. при определяне размера на следващото се обезщетение в конкретния случай. След това въззивният съд е обсъдил обстоятелствата, на които са основани доводите въз основа на самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. Въззивният съд е обсъдил основните процесуално-следствени действия по проведените срещу ищеца наказателни производства по обвинение за три тежки умишлени престъпления, две от които са тежки – изнасилване и блудствени действия с лице от женски пол и кражба на движими вещи при условията на опасен рецидив – повдигнатите обвинения, предприетите мерки за неотклонение, между които задържанията под стража, осъжданията на лишаване от свобода и последващата им отмяна и признаването на ищеца за невиновен и оправдаването му по обвиненията за престъпленията. Процесуално-следствените действия са индивидуализирани чрез посочването на видовете производства, номерата на делата и времето на извършването им. Въззивният съд е установил и обсъдил, че преди, по време и след процесните наказателни производства в периода 2004 г. – 2016 г. срещу ищеца са водени и други наказателни производства по обвинения за различни престъпления, част от които са за блудство и изнасилване, по които също са също са взети мери за неотклонение задържане под стража и които също са завършили с осъдителни присъди, по които ищецът също е изтърпявал ефективно наказание лишаване от свобода. Въззивният съд е разграничил ясно отделните наказателни производства. След това въззивният съд е обсъдил доказателствата за претърпените от ищеца болки и страдания, като е приел, че заболяването диабет и сърдечните проблеми на ищеца датират отпреди образуването на процесното наказателно производство, че репутацията на ищеца е свързана с неколкократните му осъждания (с липсата на чисто съдебно минало) и че е останало недоказано, че обвинението е дало негативно отражение на социалните му контакти и че част от обкръжението му се е отдръпнало от него, че по делото не е доказано, че уронването на доброто име на ищеца в обществото е в резултат именно на незаконното обвинение. След това въззивният съд е изложил правните си изводи за основателността на жалбите и за дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди въз основа на преценка на установените от фактическа страна конкретни обстоятелства, които имат значение за определяне на размера на обезщетението, като тежестта на обвиненията за престъпленията, за които ищецът е бил обвинен и осъден преди да бъде оправдан, продължителността на наказателните производства, вида и тежестта на взетите мерки за неотклонение и продължителността на задържането под стража, но и на обстоятелствата, обуславящи определяне на по-малък размер на обезщетението, каквито са приспадане на изтърпяното наказание от остатъка от търпяното наказание лишаване от свобода по други влезли в сила присъди. Въззивният съд е обосновал извода, че по делото ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е доказал пълно и главно настъпването на специфични и тежки последици от повдигането на конкретните обвинения, в предмета на делото и от извършените в наказателното производство процесуални действия, както и че предходните неколкократни осъждания на ищеца сочат на значително по-нисък интензитет на търпените вреди в сравнение с тези, търпени от лице, което не е имало досег с наказателното правораздаване. Така въззивният съд е обосновал крайния си извод за размера на обезщетението за неимуществени вреди и е констатирал, че той съвпада с извода на първоинстанционния съд. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Във връзка с довод, че при определяне на размера на обезщетението за вреди не е спазен установения с разпоредбата на чл.52 ЗЗД принцип „по справедливост“, в изложението си на основания за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.1, т.4 ГПК жалбоподателят В. Б. Д. твърди без да излага доводи, че въззивното решение е нищожно и недопустимо, както и твърди, че е неправилно поради необсъждане и несъобразяване на доказателствата, относими към размера на обезщетението за неимуществени вреди и определянето му съгласно установения с правилото на чл.52 ЗЗД принцип „по справедливост“. Във връзка с доводите за допуснати процесуални нарушения поради необсъждане на доказателства, жалбоподателят поставя правните въпроси 1) за необсъждане и несъобразяване на доказателствата, относими към размера на обезщетението за неимуществени вреди и определянето му съгласно установения с правилото на чл.52 ЗЗД принцип „по справедливост“, като твърди, че по този въпрос въззивният съд е допуснал противоречие с решение по гр.д. № 612 /1999 г. на пето г.о. на ВКС, 2) за адекватното съобразяване на относимите доказателства – главно за тежестта на повдигнатите обвинения, продължителността на наказателното производство и периода на задържане под стража при определяне размера на следващото се обезщетение в конкретния случай, като твърди, че по този въпрос въззивният съд е допуснал противоречие с приетото с т. 11 от ППВС № 4 /23.12.1968 г.. Настоящият състав намира, че няма никакво съмнение за нищожност и недопустимост на въззивното решение (за което не са наведени и никакви конкретни доводи), поради което приема, че не е осъществено основание по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че изведените правни въпроси са обусловили изхода от спора за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, но видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, не са разрешени както твърди жалбоподателят, а в пълно и точно съответствие с установената практика, поради което въззивният съд не е допуснал противоречие с посоченото съдебно решение и постановление на Пленума на Върховния съд. Както беше посочено по-горе за мотивите на въззивния съд, въз основа на становищата на страните и след анализ на събраните по делото относими доказателства, той е посочил кои конкретни обстоятелства имат значение за спора – за вида и размера на претърпените вреди, чието обезщетение се иска и за определяне на точния размер на обезщетението, както и кои от тези обстоятелства са установени (доказани) по делото и кои не са. Въззивният съд е изложил последователни и цялостни самостоятелни мотиви. Поради което настоящият съдебен състав приема, че не е осъществено основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Страните не претендират разноски, а и с оглед изхода от това производство (не се допуска касационно обжалване) жалбоподателят няма право на разноски, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът