Определение № 5411 от 25.11.2025 г. на ВКС по д. № 2912/2025 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Р. Д. срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд /АС/ по гр.д. №2645/24 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени исковете на касатора срещу Пловдивски окръжен съд, Пловдивски апелативен съд и Върховен касационен съд по чл.2,ал.1,т.1 ЗОДОВ, вр. с чл.5, ал.1, т.1,б.“а“ от КЗПЧОС за сумата от 1 000 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на ищеца на свобода и сигурност чрез лишаване от свобода без съобразяване на гаранциите за законност в съответствие със законоустановените процедури и по силата на постановена от компетентен съд присъда.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.3 и ал.2, пр. последно от ГПК. Намира, че поставените материалноправни въпроси са от значение за изхода на спора и са решени по начин, който не съответства на естествените права и свободи на гражданите и така се поражда необходимост от развитие на правото. Въпросите са формулирани така:

1. Има ли несъответствие между разпоредбата на чл.269 НК и чл.5, ал.1,т.1 КЗПЧОС? Може ли да се приеме, че изискванията на българския НПК за участие на подсъдимия в наказателното дело не защитават правото на свобода на човека в онази степен, която е възприета в КЗПЧОС?

2. Лишаването на подсъдимия от право на последна дума – чл.55, ал.3 и чл.297 НПК, съответства ли на принципите на КЗПЧОС за законност на осъждането, респ. на лишаването от свобода?

3. Спазен ли е от наказателния съд принципът на лично участие на подсъдимия, ако същият е настоявал да участва, но обективно не е имал възможност / поради лечение/ и е заявил това чрез писмена декларация повече от един път и това нарушение опорочава ли принципа за законност на постановената присъда?

4. От кога започва да тече срокът на погасителна давност за деликти, които не са извършени с еднократен акт / еднократно действие/, а чрез постоянни действия, които продължават във връмето / напр. при продължавано престъпление/ - от започване на деликта /с произнасяне на окончателната присъда/ или от преустановяване на деликта, ако той е непрестанен в продължителен период от време?

5. При незаконно лишаване от свобода, назависимо дали е чрез присъда на държавен съд или като престъпление по чл.142а НПК, от кога започва да тече погасителната давност за гражданската отговорност на делинквента – от началния момент на лишаването от свобода или от последния момент, т.е. от освобождаването?

Във връзка с въпросите са изложени подборни съображения по същество на спора за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК, които обаче не обосновават допълнителните предпоставки на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК, нито очевидната неправилност по чл.280, ал.2 ГПК, като особено тежък и външно установим порок на обжалваното решение.

При тази констатация за сочените от касатора основания по чл.280, ал.1и 2 ГПК, по допускане на обжалването ВКС намира следното:

За да отхвърли иска въззивният съд е приел, че наказателното производство срещу ищеца, завършило на 16.05.08 г. с окончателно решение на ВКС, с което е осъден за грабеж на 9 години лишаване от свобода, се е развило с негова участие във фазата на досъдебното производство и почти изцяло в негово отсъствие в съдебната фаза. Производството по нохд №2971/04 г. по описа на ОС Пловдив е образувано по обвинителен акт за грабеж, който е тежко престъпление и присъствието на подсъдимия е задължително на осн. чл.269, ал.1 НПК. След четири проведени съдебни заседания, за които ищецът е бил редовно призован и на които не се е явил по медицински причини – с представени медицински документи за провеждане на лечение, се е провело съдебно заседание на 18.01.2007 г., в което ищецът се е явил лично. След това съдебно заседание последвали няколко, в които ищецът отново не се е явил, а съдът е изменил мярката му за неотклонение в "задържане под стража". Определената мярка не е била приведена в изпълнение, тъй като подсъдимият не е бил намерен на установените по делото адреси, поради което е бил обявен за общодържавно издирване. Съдът е допуснал и медицинска експертиза, за да установи дали здравословното състояние на ищеца препятства участието му в наказателното производство. Съгласно изготвеното заключение здравословното състояние на ищеца е добро и същият е бил в състояние да участва в наказателния процес. Съобразно така установеното съдът е приел, че са налице условията за разглеждане на наказателното дело в отсъствие на подсъдимия и е дал ход на делото по реда на чл. 269, ал. 3 НПК – задочно производство.

При разглеждане на делото ищецът е бил представляван от упълномощен от него адвокат и е бил уведомен за насрочените съдебни заседания, доколкото многократно и преди всяко заседание е депозирал молби за отлагане на делото по медицински причини. Ищецът е узнал и за постановената присъда, съответно – решение на въззивния съд, като е обжалвал и двата акта. Оплакванията на ищеца за ограничено право на защита поради разглеждане на делото в негово отсъствие са били изложени при въззивно и касационно обжалване на постановената присъда и обсъдени във въззивното и касационното решение по делото като горестоящите инстанции не са установили нарушения.

По делото са ангажирани гласни доказателства, чрез разпит като свидетел на съпругата на ищеца, която е дала показания, че последният многократно е депозирал по делото молби за отлагането му по медицински причини, като лично свидетелката е представяла молбите в съдебните заседания.

При тези факти от правна страна въззивният съд се е позовал на решение С-688/18 на СЕС. В него се приема, че чл. 8, пapaгpaфи 1 и 2 oт Диpeктивa 2016/343 тpябвa дa ce тълкyвa в cмиcъл, чe дoпycкa нaциoнaлнa пpaвнa ypeдбa, cъглacнo кoятo, пpи пoлoжeниe чe oбвиняeмият e yвeдoмeн cвoeвpeмeннo зa cъдeбния пpoцec cpeщy нeгo и зa пocлeдицитe oт нeявявaнe нa тoзи пpoцec и e пpeдcтaвлявaн oт yпълнoмoщeн дa гo зaщитaвa aдвoкaт, избpaн oт caмия нeгo, пpaвoтo мy дa пpиcъcтвa нa cъдeбния пpoцec нe e нapyшeнo, кoгaтo: тoй e взeл нeдвycмиcлeнo peшeниe дa нe ce яви в някoe oт cъдeбнитe зaceдaния в пpoцeca cpeщy нeгo или нe ce e явил в някoe oт тeзи cъдeбни зaceдaния пopaди нeзaвиceщa oт нeгo пpичинa, aкo cлeд тoвa зaceдaниe e yвeдoмeн зa извъpшeнитe в нeгoвo oтcъcтвиe дeйcтвия и e взeл инфopмиpaнo peшeниe, c кoeтo e зaявил билo чe нe ocпopвa зaкoннocттa им нa ocнoвaниe cвoeтo нeявявaнe, билo чe жeлae дa взeмe yчacтиe в тeзи дeйcтвия, вcлeдcтвиe нa кoeтo ceзиpaният нaциoнaлeн cъд да пpeпoвтopи пocoчeнитe дeйcтвия. С цитираното рeшeниe нa CEC пo дело C-688/18 г. според АС се създава пpocт и eфeктивeн мexaнизъм, пpи кoйтo нaкaзaтeлнитe дeлa мoгат дa ce глeдaт дopи пpи oтcъcтвиeтo нa пoдcъдимия – бeз знaчeниe дaли тoвa oтcъcтвиe ce дължи нa yвaжитeлни или нeyвaжитeлни пpичини. С приложението му се намаляват възможностите за шиканиране на процеса.

Според чл. 269, ал. 3, т. 1 и т. 2 от НПК (в редакцията към момента на протичане на наказателното производство) делото може да бъде разгледано в отсъствие на подсъдимия, когато подсъдимият не е намерен на посочения от него адрес или е променил същия, без да уведоми съответния орган или местоживеенето му в страната не е известно и след щателно издирване не е установено. От приложените наказателни дела се установява, че съдилищата са положили усилия, за да се осигури участието на ищеца в производството, и поради невъзможността да се осигури явяването му, делото е гледано в негово отсъствие, като е бил представляван от упълномощени от него адвокати. Възражението на подсъдимия, че адвокатите му не са могли да заместят личното му участие, не е подкрепено с обосноваване на конкретни действия, които те не са извършили, поради което се явява неоснователно. Поради изложеното, според АС, дори и да се приеме, че е доказано, че подсъдимият е бил с влошено здравословно състояние, то неговите права са били упражнени чрез упълномощените му процесуални представители. Заключението по съдебномедицинската експертиза е установило, че здравословното състояние на ищеца не представлява пречка за участието му в наказателното производство. Според въззивния съд, процесуалното поведение на подсъдимия е довело до отлагане на съдебните заседания, което също е индиция за усилията на съдилищата да осигурят участието му в процеса. Въз основа на изложеното според АС не може да се приеме, че е било допуснато нарушение от ответниците на правото на ищеца по чл. 5, пар. 1 от Конвенцията и чл. 6 от Конвенцията и той е бил лишен от свобода без съобразяване на гаранциите за законност на постановената присъда.

Освен това, по направеното от всички ответници възражение за изтекла давност за отговорността им по ЗОДОВ, въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца е неоснователна и като погасена с изтичане на петгодишната давност, считано от постановяване на окончателния акт в наказателното производство – решението на ВКС от 16.05.08 г. за потвърждаване на осъдителната присъда.

При тези данни първите три въпроса са разрешени от въззивния съд с позоваване на актуалната практика на СЕС – р. по гр.д. №688/18 г. Приетото в това решение обосновано е сведено към фактическата и правна страна на настоящия спор, с отчитане и на действащия български закон и така са формирани изводите на АС за неоснователност иска. Наличието на приложима практика на СЕС изключва осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК; съобразно тази практика неоснователно е и оплакването на касатора, направено в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за нарушени негови естествени права.

Въпроси 4 и 5 също не обосновават допълнителните предпоставки за допускане на обжалването. Касаторът смислово се е позовал на приетото за начало на давността в ТР №3/05 г. ОСГК, т.4 в хипотезата на чл.2, ал.1,т.6 ЗОДОВ. В по -късната практика на ВКС – р. по гр.д. №1402/16 г. на четвърто г.о., съобразена с изменението на ЗОДОВ, е посочено, че деликт по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ (ред. ДВ, бр. 38 от 2012 г.) е налице само при изпълнение на наложено наказание "лишаване от свобода" над определения с присъдата срок - когато се изтърпява наказание, наложено с влязла в сила присъда, с която лицето е признато за виновно от съда и е осъдено за извършено от него престъпление. Наложените в хода на наказателното производство мерки за неотклонение "задържане под стража" и "домашен арест" са мерки за процесуална принуда и тъй като с тях се засягат граждански права на лична свобода и неприкосновеност, съгласно чл. 59 НК времето на задържането се приспада от наложеното наказание. По своите цели и функции обаче тези временни принудителни мерки не са равнозначни на изпълнението на наложено с влязла в сила присъда наказание "лишаване от свобода", поради което дори и когато задържането на лицето е по-продължително от срока на наложеното наказание "лишаване от свобода" и задържането не е могло да бъде приспаднато по реда чл. 59 от НК, не е налице деликт по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ. В този случай квалификацията на иска за вреди е по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (ред. ЗОДОВ, ДВ, бр. 38 от 2012 г. в сила от 19.12.2012 г.).

След изменението на ЗОДОВ с ДВ, бр. 98 от 2012 г., отговорността за вреди от незаконно търпени мерки за неотклонение "задържане под стража" и "домашен арест" над наложеното с присъда наказание "лишаване от свобода" е уредена в чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно ЗОДОВ - държавата носи отговорност за дейността на правозащитните органи при всички случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Съгласно чл. 5, § 1 от Конвенцията, прогласяващ правото на свобода и сигурност, никой не може да бъде лишен от свобода, освен по силата на постановена от съд присъда; за неизпълнение на законно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона; при законен арест или лишаване от свобода с цел да се осигури явяване пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление; при лишаване от свобода на непълнолетно лице въз основа на законно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел или с цел да се осигури явяване пред предвидената в закона институция; с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевноболни лица, алкохолици, наркомани или скитници, както и при законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната или на лице, против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция. Извън посочените хипотези, всеки друг случай на лишаване от свобода е в нарушение на човешкото право на свобода и сигурност, поради което държавата дължи обезщетение за причинените вреди от незаконното задържане над наложеното с присъда наказание в съответствие с чл. 5, § 5 от Конвенцията. Когато лицето е търпяло временни принудителни мерки "задържане под стража" или "домашен арест" и това задържане не е могло да бъде приспаднато по реда чл. 59 от НК, то налице е деликт по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно ЗОДОВ - задържането е в нарушение на правото на свобода и сигурност, прогласено в чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон - ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (обн., ДВ, бр. 80 от 1992 г.; изм., бр. 137 от 1998 г.; попр., бр. 97 от 1999 г. и бр. 38 от 2010 г.).

В случая такова нарушение не се установява, а давността на осн. чл.114 ЗЗД тече от влизане в сила на осъдителната присъда, съгл. приетото в р. по гр.д. №597/21 г. на четвърто г.о. на ВКС.

Поради изложеното не са налице сочените основания за допускане на обжалването. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а на ответниците да се присъди поисканото от всички юрисконсултско възнаграждение в размер от 150 лв., за всеки. Затова ВКС на РБ, трето г.о.