Определение № 3450 от 03.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1905/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото „Армико“ ЕООД, подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Н. Г. срещу определение № 626/06.03.2024 г., постановено по частно възз. гр. дело № 533/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 83/06.02.2024 г. по гр. дело № 800/2023 г. на Софийския окръжен съд (СОС), с което е върната исковата молба на дружеството-жалбоподател и е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплакване и съображения за неправилност на въззивното определение. В изложението, което е инкорпорирано в частната касационна жалба, като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) допустим ли е иск срещу държавата за вреди, причинени от правосъдна дейност на разследващите органи, съда и прокуратурата; 2) относно надлежния ответник – пасивната легитимация, избрана от ищеца, допустимостта на иска ли обосновава и може ли Софийският градски съд (СГС; Специализираният наказателен съд (СНС) –закрит) да отговаря за допуснати нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС), а и изобщо – на правния ред; и 3) изпълнени ли са указанията на съда за отстраняване нередовностите на исковата молба. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като излага съображения, че по тези въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Съдът намира, че не са налице така наведените основания за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. С исковата си молба по делото, жалбоподателят-ищец е предявил иска си с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение на имуществени вреди срещу СГС, а не срещу държавата, поради което първият процесуалноправен въпрос стои извън предмета както на исковото производство пред първоинстанционния съд, така и на развилото се частно производство относно допустимостта на иска. Поради това въззивният съд не е обсъждал и не е давал разрешение на този процесуалноправен въпрос – дали искът е допустим срещу държавата, респ. – този въпрос не е обуславящ правните изводи на САС в обжалваното определение и е без значение за изхода на частното производство, следователно – не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). За да потвърди прекратителното първоинстанционно определение, апелативният съд е споделил и двата решаващи извода на първата инстанция: че касаторът-ищец не е изпълнил указанията за отстраняване на нередовности на исковата си молба, както и че предявеният с нея иск по чл. 2в от ЗОДОВ за обезщетение на имуществени вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, е недопустим, тъй като ответникът СГС не е действал като последна инстанция в производството. За да достигне до втория решаващ извод, въззивният съд се е позовал на практиката на Съда на ЕС (СЕС) и на ВКС, като е установил от данните по делото, че определението от 27.01.2023 г. на СГС (СНС-закрит), с което на основание чл. чл. 53, ал. 1, б. „а“ и ал. 2, б. „а“ от НК е отнет в полза на държавата предметът на престъплението (всички иззети боеприпаси и оръжия) и е постановено същите да бъдат унищожени, подлежи на обжалване пред САС и определението е било реално обжалвано, като постановеното на 16.03.2023 г. потвърдително определение на САС е вече окончателно. При така установените обстоятелства по делото и с така изложените правни съображения, въззивния съд е разрешил втория поставен от касатора-ищец процесуалноправен въпрос – относно пасивната процесуалноправна легитимация на ответника СГС, не в противоречие, а в съответствие с константната практика на ВКС, изцяло съобразена с практиката на СЕС, която неизменно приема, че отговорността на държавата по чл. 2в от ЗОДОВ за нарушение на правото на ЕС може да бъде реализирана само срещу процесуален субституент – юрисдикция, орган на съдебната власт, който действа като последна инстанция в съответното производство – в този смисъла са определение № 60354/04.11.2021 г. по ч. гр. д. № 1126/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 4406/20.12.2022 г. по ч. гр. д. № 4239/2022 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение от 28.07.2016 г. по дело С-168/15 на СЕС, решение от 09.09.2015 г. по дело С-160/14 на СЕС, решение от 13.06.2006 г. по дело С-173/03 на СЕС, на част от която съдебна практика САС и изрично се е позовал. От своя страна жалбоподателят сочи неотносима към настоящия случай и неактуална практика на ВКС – решение № 72/31.03.2021 г. по гр. д. № 3006/2020 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 133/29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 383/12.06.2013 г. по ч. гр. д. № 3266/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС и определение № 199/26.04.2021 г. по ч. търг. д. № 50/2020 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, с които са разгледани случаи, при които искът по чл. 2в от ЗОДОВ не е бил насочен срещу ответник (процесуален субституент на държавата) – съд, който не е действал като последна инстанция, каквато е настоящата хипотеза. По така изложените съображения, по отношение на втория процесуалноправен въпрос не е налице соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Формулировката на третия поставен от касатора въпрос – „изпълнени ли са указанията на съда за отстраняване нередовностите на исковата молба“, изисква да се даде отговор дали ищецът е изпълнил конкретните указания на първоинстанционния съд за отстраняване на констатирани според него нередовности на исковата молба (ищецът да посочи конкретна норма от правото на ЕС, която счита за нарушена от ответника СГС, и в какво се изразява нарушението, както и да посочи своя банкова сметка), което касационната инстанция може да стори, едва и само ако вече е допуснала касационното обжалване и е намерила за основателно касационно оплакване, че въззивният съд неправилно е приел, че тези указания не са били изпълнени. Поради това, така формулиран, третият въпрос е по съществото на процесуалноправни спор по делото, а не съставлява процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, по който да може да се допусне касационното обжалване – също съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това, след като въззивният съд е разрешил втория процесуалноправен въпрос в съответствие с практиката на ВКС и СЕС, което само по себе си е достатъчно основание за прекратяването на исковото производство поради недопустимостта на предявения иск съгласно чл. 130 от ГПК, то дори и при надлежно формулиран процесуалноправен въпрос относно отстраняване нередовности на исковата молба по чл. 129, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, каквото и разрешение настоящата инстанция да възприеме по него, в случая това не би довело до промяна на крайния резултат, постановен от въззивната инстанция, респ. – този въпрос също е без значение за изхода на делото и не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение