Определение № 456 от 26.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3470/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Н. Б., [населено място], подадена чрез процесуалните представители адвокат В. В. и адвокат В. М., срещу решение № 1570 от 27.06.2019 г. по в.гр.д. № 5033/2018 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 5278 от 02.08.2018 г. по гр. дело № 3216/2017 г. на Софийския градски съд, в частта, в която е уважен предявеният от Б. Н. Б. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ над сумата от 10000 лв. до размера от 50000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 212, ал. 4, във вр. с ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 и ал. 4 НК, за което Б. Н. Б. е бил оправдан с влязла в сила на 23.02.2017 г. присъда, ведно със законната лихва върху тази сума от 23.02.2017 г. до окончателното й заплащане, като вместо това е постановено решение, с което е отхвърлен предявеният от Б. Н. Б. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ над сумата от 10000 лв. до присъдения размер от 50000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 212, ал. 4, във вр. с ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 и ал. 4 НК, за което Б. Н. Б. е бил оправдан с влязла в сила на 23.02.2017 г. присъда, ведно със законната лихва върху тази сума от 23.02.2017 г. до окончателното й заплащане и е потвърдено решението в останалата част. Въззивният съд е направил анализ на фактическата обстановка, въз основа на който е приел, че предявеният иск по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ е доказан по своето основание – изяснените от свидетелите изменения в социалното общуване на ищеца (приятелите, колегите и роднините са започнали да го отбягват, като с времето напълно са се отчуждили от него), в неговото психично състояние (станал е угрижен, депресиран, потиснат, по-затворен и вглъбен, нервен и постоянно сприхав) според въззивния съд са закономерна, необходима последица от незаконното обвинение за престъплението, за което ищецът е бил обвинен, т. е. изживеният стрес, психическо напрежение, емоционална потиснатост и чувство за професионална неудовлетвореност са в причинно-следствена връзка с незаконно предявеното обвинение за престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 10 до 20 години (то е тежко съгласно определителната правна норма, уредена в чл. 93, т. 7 НК). Отразяването на наказателното преследване срещу него е накърнило достойнството му (възприемането на човешката личност в обществото като съвкупност от притежавани морални и интелектуални качества; на обществената оценка за него), неговото добро име като лице, заемащо държавна длъжност. Посочено е, че съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. При определяне на това заместващо обезщетение въззивният съд е взел предвид следните обстоятелства: че ищецът е бил незаконно обвинен в извършване на престъпление, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за което се предвижда тежко наказание – лишаване от свобода от 10 до 20 години; наказателното производство (в досъдебната и съдебната фази) е проведено в неразумен срок – почти 19 години; той обективно не е следвало да търпи значителни трудности в своето социално общуване, тъй като му е била взета втората по тежест мярка за процесуална принуда „парична гаранция”; все пак за един продължителен период от време ищецът, макар и да е владеел няколко чужди езика, е бил лишен от възможността да напуска пределите на страната поради наложената му съответна принудителна административна мярка; след отделянето на материалите от първоначалното дело и образуването на две нови наказателни дела срещу ищеца, той е бил оправдан и по тях с влязла в сила присъда – на 02.05.2012 г., респ. на 13.08.2013 г. Според въззивния съд тъй като и по трите обвинения престъпните дейния, за които ищецът е бил обвинен, разриват изключителни сходства от обективна и субективна страна, след влизане в сила на първата оправдателна присъда – на 02.05.2012 г., обективно стресът от угрозата, че може да бъде постановена осъдителна присъда и по процесното незаконно обвинение е намалял. Взел е предвид, че макар и органи на ответника да не са разпореждали официално публикуването на информация за образуваното наказателно производство в национални печатни и електронни масмедии, обективно тази публикация е допринесла за настъпване на по-тежки последици – накърняване доброто име и достойнство на ищеца, което обуславя и по-високият интензитет от неблагоприятното засягане на неговите неимуществени блага от незаконното обвинение. Посочено е, че ищецът е бил оправдан по още две повдигнати срещу него обвинения при сходна фактическа обстановка с процесното незаконно обвинение, като частично са уважени предявените деликтни искове срещу Прокуратурата на Република България – общо в размер на сумата от 35000 лв. Всички тези обвинения са за извършване на сходни престъпления с процесните, за осъществяването на които ищецът е оправдан, като всички наказателни производства са се провеждали паралелно и през един и същ период от време. При съобразяване на всички обстоятелства – тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение (то е „тежко” по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, тъй като за неговото извършване се предвижда наказание лишаване от свобода от 10 до 20 години), продължителният (неразумният, около 19 години) срок на висящност на наказателното производство, преживеният стрес и дискомфорт в социалното общуване, изживяната потиснатост, породената угриженост, затвореност и вглъбеност, което води до психологически дискомфорт и страдания, въззивният съд е приел, че заместващото обезщетение на ищеца за причинените му от незаконното обвинение неимуществени вреди е в размер на сумата от 10000 лв. Съдът е взел предвид и наложената на ищеца втора по тежест мярка за неотклонение „парична гаранция” не е била от такова естество, че да ограничи в значителна степен неговото социално общуване; съобразено е и обстоятелството, че ищецът е заемал отговорна, ръководна държавна длъжност, като е бил незаконно обвинен в най-плодотворния период от своята професионална кариера, което е довело до по-висок интензитет на чувството за обида и непризнателност. През значителна част от процесния период са се развивали и други наказателни производства срещу ищеца за извършване на сходни с инкриминираното дейния престъпления (по отделени материали от първоначалното наказателно производство – при сходна фактическа обстановка), поради което всички преживени от него душевни болки и психологически страдания трябва да се разгледат в този житейски и правен конекситет. За част от тези неблагоприятни отражения в неговата емоционална и лична сфера са му присъдени обезщетения за причинени неимуществени вреди. С тези съображения въззивният съд е приел, че за всички причинени неимуществени вреди от първоначалното незаконно обвинение дължимото заместващо обезщетение възлиза на глобалната сума от 45000 лв. (25000 лв. + 10000 лв. + 10000 лв.). То е достатъчно да репарира изживените болки и страдания по всичките три обвинения (съобразно установените обществени критерии за справедливост, уредени в правната норма на чл. 52 ЗЗД). Искът за заплащане на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди на ищеца от процесното незаконно обвинение трябвало да бъде уважен за сумата от 10000 лв., а да бъде отхвърлен за разликата до присъдения от СГС размер от 50000 лв. В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Как незаконното обвинение за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия, се отразява върху размера на паричното обезщетение по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ за причинени неимуществени вреди; кои обстоятелства в подобна хипотеза следва да се имат предвид от съда наред с примерно изброените в т. II от ППВС № 4/1968 г.; 2. За определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, с оглед точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Ответникът по касация – Прокуратурата на Република България, не е подал писмен отговор на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1570 от 27.06.2019 г. по в.гр.д. № 5033/2018 г. на Софийския апелативен съд. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. Поставените въпроси касаят приложението на чл. 52 ЗЗД. Критериите, от които съдът следва да изходи при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД, е създадена константна и непротиворечива съдебна практика. Съгласно посоченото от касатора Постановление № 4 от 23.XII.1968 г. на Пленума на ВС, понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Това разбиране е развито в практиката на ВКС – например решение по гр.д. № 609/2019 г. на ВКС, III г.о., като конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. При определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално – за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконното обвинение, по което ищецът е оправдан, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. В този смисъл е решение по гр.д. № 1639 / 2017 г. на ВКС, IV г.о., както и по гр. д. № 2857 / 2018 г. на ВКС, IV г.о. Видно от решението на въззивния съд, посочената съдебна практика е съобразена – посочени са обстоятелствата, които съдът е взел предвид при определяне на обезщетението, и са изложени мотиви как се е отразило всяко от тези обстоятелства на неговия размер. Следователно липсва противоречие с практиката на ВКС, включително и с посоченото от касатора тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. С глед изложеното не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.