Определение № 2885 от 06.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4083/2023 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.2 ГПК. Образувано по частна жалба на Л. П. П., срещу въззивно определение на Софийски апелативен съд № 878 от 28.03.2023 г. по ч.гр.д.№ 821/ 2023 г., с което е отменено определение на Софийски окръжен съд от 18.01.2023 г. по гр.д. № 452/ 2021 г., след което е допълнено в частта за разноските определение на Софийски окръжен съд от 14.12.2021 г. по гр.д.№ 452/ 2021 г., като Л. П. П. е осъден да заплати на Върховен касационен съд /ВКС/ сумата от 360 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение и да заплати на Софийски градски съд /СГС/ сумата от 150 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение. Жалбоподателят поддържа, че въззивното определение е неправилно, тъй като на допълване по реда на чл.248 ГПК подлежат само решенията, но не е и прекратителните определения съдилищата. Счита също, че такова допълване е недопустимо, докато трае процеса по обжалване на самото прекратително определение. Излага и доводи, че нито ВКС, нито СГС имат право на юрисконсултско възнаграждение, дори производството по делото да е прекратено, защото е приложима специалната норма на чл.10 ЗОДОВ, изключваща прилагането на общите правила на ГПК за присъждане на разноски. Тази норма предвиждала, че ответникът дължи разноски при прекратяване на делото само в две хипотези - при отказ или оттегляне изцяло на иска, каквито действия по делото не били предприети. Поддържа, че ВКС и СГС не са представили списък за разноски и поради това искането им за изменение на решението в частта за разноските е недопустимо и е следвало да се остави без разглеждане по същество. Счита, че след като ответниците ВКС и СГС са държавни органи на издръжка на държавния бюджет, те нямат право на възнаграждение за юрисконсултска защита, защото ги представляват съдебни помощници, които получават заплата от бюджета и така всъщност плащането щяло да стане двойно за един и същ труд: един път - чрез събирането на данъци, втори път - чрез осъждане за плащане на юрисконсултско възнаграждение. Поддържа, че това би довело до неоснователно обогатяване на държавните органи - ответници по делата. Счита, че този извод следва и от разпоредбите на ЗПП и от Правото на Европейския съюз, което не позволявало подобна незаконна държавна помощ. Прави искане за отмяна на въззивното определение като незаконосъобразно, а като основание за допускане на касационния контрол формулира правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС следва да бъдат обобщени и уточнени в следния смисъл: за задължението на въззивния съд, сезиран с жалба срещу определение по чл.248 ГПК, отхвърлящо искане за допълване на акт в частта за разноските, да обсъди релевантните за искането доводи и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по неговата основателност; дължи ли ищецът, предявил иск по ЗОДОВ, юрисконсултско възнаграждение, след като отговорността по този закон е обективна и начинът на разпределение на разноските по тези дела и изрично уреден в самия закон и приложими ли са в този случай общите правила за отговорността за разноски по ГПК; допустимо ли е допълване по реда на чл.248 ГПК на прекратително определение в частта за разноските, докато трае процесът по обжалването му; дължи ли се юрисконсултско възнаграждение при предявен иск по ЗОДОВ срещу ответник, явяващ се държавен орган на бюджетна издръжка и представляван от съдебен помощник на постоянен трудов договор; допустимо ли е по реда на чл.248 ГПК да се извършва допълване на други съдебни актове, освен на решенията. Частният касатор счита, че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна ВКС оспорва частната жалба. Счита, че няма основание за допускане на касационния контрол, тъй като по поставените от касатора правни въпроси съществува трайно установена практика, която е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалвания акт. Затова моли касационно обжалване да не бъде допуснато, а евентуално - жалбата да бъде оставена без уважение. Ответната страна СГС също оспорва частната жалба. Счита, че част от поставените от касатора правни въпроси са необуславящи, а доколкото някои от тях касаят правните разрешения на въззивния съд, то тези разрешения са в съответствие с установената съдебна практика. Поддържа още, че касаторът не е обосновал наличието на предпоставките по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. При условията на евентуалност излага доводи по правилността на обжалваното определение. Частната жалба е допустима, а налице са и предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Основното производство е образувано пред Софийски градски съд по искова молба на Л. П. П. срещу Софийски районен съд /СРС/, СГС и ВКС, предявени са осъдителни искове за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди, причинени от тези органи при съществено нарушаване на Правото на Европейския съюз /чл.2в ЗОДОВ/. След като всички съдии от СГС са се отвели от разглеждането на исковете, с определение от 08.06.2021 г. Софийски апелативен съд /САС/ е разпоредил делото да се разгледа от Софийски окръжен съд /СОС/, пред който съд то е образувано под номер 452 /2021 г. След като двукратно е оставил исковата молба без движение и е конституирал по искане на ищеца като ответник по делото и Народно събрание на Република България, с разпореждане от 16.09.2021 г. СОС наредил преписи от исковата и уточняващите молби да се връчат на ответниците за отговор в месечен срок. След постъпване на отговорите съдът постановил определение № 405/ 14.12.2021 г., с което прекратил производството по делото поради недопустимост на предявените искове. Това определение е обжалвано от ищеца, а междувременно ответниците СГС и ВКС са поискали то да бъде допълнено в частта за разноските, като им бъде присъдено възнаграждение за юрисконсултска защита. По жалбата на ищеца срещу прекратителното определение е образувано ч.гр.д.№ 998/ 2022 г. на САС, който с определение от 04.07.2022 г. потвърдил акта на СОС. Срещу възивното определение е подадена частна касационна жалба, по която е образувано ч.гр.д.№ 4239/ 2022 г. по описа на ВКС, III гражданско отделение. С определение № 4406/ 20.12.2022 г., постановено по това дело, ВКС частично отменил и частично потвърдил обжалвания пред него въззивен съдебен акт. Като краен резултат с окончателното определение на ВКС е прекратено производството по делото по иска, предявен от Л. П. против СРС, както и по исковете срещу ВКС и СГС - частично, доколкото се основават на твърдения за нарушаване на националното законодателство. Исковете, предявени срещу ВКС, СГС и Народно събрание, основани на твърдения за произтекли за ищеца вреди, причинени от нарушение на приложимото право на ЕС, са счетени от ВКС за допустими и в тази част делото е върнато на първостепенния Софийски окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. След като е получил делото на 03.01.2023 г., вместо да изпълни указанията на ВКС и да продължи съдопроизводствените действия, с определение № 55/ 18.01.2023 г. СОС се е произнесъл по молбите на ВКС и СГС за допълване на определението от 14.12.2021 г., като ги отхвърлил. По частна жалба на ВКС и СГС срещу това определение пред САС е образувано ч.гр.д. № 821/ 2023 г., по което на 28.03.2023 г. е издаден обжалваният в настоящето производство акт. С него определението на СОС от 18.01.2023 г. е отменено и исканията на ВКС и СГС за допълване на определението на СОС от 14.12.2021 г. в частта за разноските са уважени. За да ги намери за основателни, въззивният съд посочил, че ответниците са юридически лица и имат право да искат присъждане на юрисконсултско възнаграждение, щом са защитавани от техни служители с юридическо образование, съгласно чл.78 ал.8 ГПК. За неоснователно било счетено възражението на ищеца, че специалните правила на ЗОДОВ за разноските изключвали общите правила на ГПК, предвид препращата норма на § 1 ПЗР ЗОДОВ. Отхвърлено било и възражението на ищеца, че исканията на ответниците за присъждане на разноски били недопустими, поради непредставен списък по чл. 80 ГПК. Съдът приел, че, липсата на представен списък по чл.80 ГПК не е пречка за допълване на решението в частта за разноските. За неоснователно било прието и твърдението на ищеца, че производството по реда на чл. 248 се прилагало само за решенията, но не и за определенията. Съдът приел, че производството по реда на чл. 248 ГПК се прилага, както за решенията така и за прекратителните определения на съдилищата. Отхвърлени били и доводите на ищеца, че на държавни органи не се присъждало юрисконсултско възнаграждение, тъй като държавата заплащала това възнаграждение от бюджета. Според въззивния съд разпоредбата на чл.78 ал.8 ГПК не съдържала такова разделение и/или ограничение, тя била императивна правна норма и не можело да се тълкува стеснително и ограничително. Съдът намерил за ирелевантно твърдението на ищеца, че е обжалвал определението за прекратяване на производството, за което му твърдение нямало данни по делото. С оглед тези мотиви на въззивния съд, налице е основание за допускане на касационно обжалване по процесуалноправния въпрос допустимо ли е допълване по реда на чл.248 ГПК на прекратително определение в частта за разноските, докато трае процесът по обжалването му. Въззивният съд е приел това обстоятелство за ирелевантно, а законът не съдържа изрично разрешение и няма данни такова да е установено трайно в съдебната практика, поради което е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Разпоредбата на чл.81 ГПК предвижда, че във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Законодателят е уредил хипотезата с оглед типичното развитие на исковото производство, при което страните са имали възможност да направят своите искания за присъждане на разноски, да представят доказателства за извършването им и списък по чл.80 ГПК. Не е такъв случаят, когато производството по делото е прекратено в закрито съдебно заседание, без страните да са имали горепосочената възможност, но след като са упражнили правото си на защита по делото. Затова съдебната практика трайно допуска в този случай страната, която има право на разноски, да поиска присъждането им в срока и по реда на чл.248 ГПК, като същевременно представи доказателства за извършването им. В такава хипотеза, ръководейки се от принципа за процесуална икономия и този, регламентиран в чл.13 ГПК, съдът трябва да процедира в зависимост от обстоятелството обжалван ли е актът, чието допълване се иска и на какъв етап е производството по жалбата, ако е обжалван. Когато това няма да причини забавяне на производството, администриращият съд следва първо да се произнесе по молбата за допълване, за да е възможно контролът върху този му акт да бъде осъществен едновременно с контрола върху акта, чието допълване се иска. Ако обаче производството по частната жалба вече е отнесено до горестоящия съд, произнасянето по молбата по чл.248 ГПК се предпоставя от резултата от инстанционния контрол. Съдът следва да изчака този резултат, тъй като актът, чието допълване се иска, може да бъде отменен. В този случай произнасяне по междувременно направеното искане за допълване в частта за разноските не може да бъде разгледано по същество, защото няма да е налице акт, който може да бъде допълнен. С оглед този отговор на въпроса, по който обжалването е допуснато, изводът на въззивния съд, че за произнасянето по искане по чл.248 ГПК е ирелевантно дали е обжалван актът, чието допълване се иска, е направен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. А изводът, че в конкретния случай нямало данни по делото за обжалване на този акт, е в пряко противоречие с материалите по самото дело. Определението на СОС от 14.12.2021 г., чието допълване в частта за разноските ВКС и СГС са поискали, е налично по делото, както са налични частните жалби срещу него от ищеца пред САС и ВКС, както и резултатът от инстанционния контрол /ч.гр.д.№ 998/ 2022 г. на САС и ч.гр.д.№ 4239/ 2022 г. на ВКС, III г.о., са приложени по самото дело/. В резултат на този контрол висящността на процеса срещу ВКС и СГС е запазена - исковете, предявени срещу тези ответници за обезщетяване на вреди от съществено нарушение на правото на ЕС са счетени от ВКС за допустими, прекратителното определение е отменено в тази част и делото е върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. При тези задължителни указания СОС не е имал основание да разгледа по същество исканията на СГС и ВКС по реда на чл.248 ГПК. На първоинстанционния съд е указано да продължи разглеждането на исковете и то в пълния размер, в който те са предявени. При това положение нито СГС, нито ВКС имат право на част от разноските по делото, а отговорността за разноските следва да се разпредели при приключване на производството по предявените срещу тях искове. Не до този извод е достигнал въззивния съд в обжалваното определение, поради което същото следва да се отмени, а молбите на ВКС и СГС по чл.248 ГПК да бъдат оставени без разглеждане, поради което е и безпредметно обсъждането на доводите на страните по същество. По изложените съображения съдът