Определение № 1227 от 18.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 558/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3 вр. чл.248, ал.3 ГПК.

Образувано е по частни касационни жалби на двете страни по ч.гр.д. № 7475/2023 г. на Софийски градски съд, IV-д г.о. срещу определение № 12550/20.10.2023 г. по делото, постановено по реда на чл.248, ал.3 ГПК.

И. Е. Б. обжалва въззивното определение в частта, в която е потвърдено определение № 18557/25.05.2023 г. по гр.д. № 9518/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 138-ми състав, в частта, в която с него е отхвърлена нейна молба за присъждане на разноски в производството.

Българският лекарски съюз (БЛС) обжалва въззивното определение в частта, в която с него е отменено първоинстанционното определение, в частта, в която ищцата И. Е. Б. е осъдена да заплати на ответника Български лекарски съюз сумата 1 355 лева разноски по делото.

Ответникът по частната касационна жалба И. Е. Б. я оспорва в писмен отговор.

Частните касационните жалби са процесуално допустими: подадени са от надлежни страни в предвидения в закона срок срещу въззивно определение, което подлежи на касационно обжалване и са редовни.

Настоящият състав установи следното:

Спорът е трудов, на 22 .02.2023 г. И. Е. Б. е предявила срещу БЛС искове по чл.344, ал.1 т.т.1-4 КТ за отмяна на заповед за уволнение.

Ответникът е възразил, че е отменил заповедта за уволнение със заповед от 20 .02.2023 г., която е довел до знанието на ищцата същия ден в разговор с нея по мобилния и телефон, което е удостоверено с подписите на двама присъствали на разговора свидетели и е връчил на И. Б. препис от заповедта за отмяна на електронната и поща.

Производството е прекратено поради оттегляне на исковете от страна на И. Б., при което всяка от страните е претендирала присъждането на разноски и е оспорвала присъждането на разноски на другата страна.

Въззивният съд е установил от правна страна следното:

Споделил е извода на СРС, че представеното от ответната страна доказателство е годно да установи факта, че ищцата е била уведомена за извършената отмяна на заповедта за уволнението и на 20.02.2023 г. преди момента на подаването на исковата и молба на 22.02.2023 г. Именно поради настъпилата отмяна, е отпаднал интересът от водене на делото и ищцата е подала молба за оттегляне на исковете.

В същото време от приложените от страна на ответника в първоинстанционното дело доказателства не се установява дължимост на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение. Пред СРС не са представени доказателства да е сключван договор за правна защита с адвоката на ответника, в който да е уговорен адвокатски хонорар за процесуално представителство пред СРС в размер на 2 300 лева (намален от СРС по чл.78, ал.5 ГПК), както твърди ответникът.

По отношение присъждането на разноски в полза на ищцата, въззивният съд намира, че в нейна полза не се дължат такива, тъй като ответникът не е станал причина за завеждане на исковете, доколкото е отменил заповедта за налагане на наказанието преди този момент (на завеждане на делото), въпреки, че не е направил признание на исковете в смисъла, посочен в чл.78, ал.2 ГПК. При добросъвестно упражняване на процесуалните си права ищцата не би направила разноски за завеждане на исковете.

По частната касационната жалба на И. Е. Б.:

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване частната жалбоподателка И. Б. се позовава на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, във връзка с които формулира следните въпроси:

1. Допустимо ли е чрез телефонно обаждане работодателят да изпълнява задължението си по връчване на заповед за уволнение/заповед за отмяната на заповед за уволнение и това явява ли се законосъобразен начин за уведомяване на работника съгласно чл.195, ал.2 и ал.3 от КТ?

2. Счита ли се за връчена заповед за уволнение/заповед за отмяна заповед за уволнение удостоверено с ръкописно отбелязване, че за същата има уведомяване по телефона, без преди това да има отказ от страна на работника да му бъде връчена по предвидения в закона ред?

Въпросите са обуславящи, но не са разрешени както се твърди. Въззивният съд е обсъждал дали ищцата е била уведомена за извършената отмяна на заповедта за уволнението и на 20.02.2023 г. преди момента на подаването на исковата и молба на 22.02.2023 г. И е приел, че представените от ответника доказателства са годни за установяване, че е била уведомена.

След оттеглянето на исковете и по чл.344, ал.1 КТ от ищцата (частната жалбоподателка И. Б.) този въпрос е от значение единствено във връзка с приложението на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК – за установяване на обстоятелството дали ответникът по исковете с поведението си е дал повод за завеждането на делото.

Ответникът в отговора на исковата си молба твърди и представя писмени доказателства за това, че заповедта по чл.344, ал.2 КТ е съобщена на ищцата същия ден не само по телефона в присъствието на трима свидетели (двама от които са се подписали за това върху тази заповед), но и е връчена на личния електронен адрес на ищцата, който тя сама е посочила като форма за контакт, чрез която работодателят може да и връчва книжа (тези документи са приложени км делото) и че ищцата е признала за узнаването на тази заповед пред свидетел, който ответникът е поискал да бъде разпитан и съдът със свое определение е допуснал разпита на този свидетел (преди оттеглянето на исковете), за което ответникът е внесъл и определения от съда депозит за призоваването му. Т.е. ответникът е посочил и представил три различни доказателства за уведомяването на ищцата.

Към това следва да се добави и че след получаването на отговора ищцата се противопоставя на събирането на доказателства за това, че е узнала за заповедта на 20.02.2023 г. и прави изявление за оттегляне на исковете, но не оспорва ясно, недвусмислено и категорично, че е узнала за отмяна на заповедта за уволнение преди подаването на исковата молба (преди завеждането на делото).

Както и че ищцата е подписала договор за правна защита и адвокатско пълномощно за водене на делото на 21.02.2023 г. – след издаването на заповедта за отмяна (по чл.344, ал.2 КТ) и след получаването на препис от нея на електронната и поща и след узнаването за нея по телефона, от което може да се направи извод, че е решила да заведе делото за отмяната на заповед, за която вече е знаела, че е била отменена.

Поради изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване по частната жалба на И. Е. Б..

По частната касационна жалба на Българския лекарски съюз:

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване частният жалбоподател БЛС извежда процесуалноправния въпрос:

Дали се присъждат съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, когато страната е заплатила възнаграждението, в договора е посочен начинът на плащането и са представени доказателства, че това е станало по банков път?

Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с приетото в т.1 ТР № 6 /2013 г. по тълк.д. № 6 /2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Този жалбоподател твърди и че в обжалваната от него част определението е очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Като аргументи за това сочи, фактическите констатации на съда, както и правните му изводи не съответстват на представените и приложените по делото доказателства от стр.57 до стр.61 – адвокатско пълномощно, актуализиран списък на разноски, фактура и документи за извършени плащания, от които се установява, че между него и процесуалния му представител е било уговорено съгласно фактура № 530/22.03.2023 г. и заплатено по банков път адвокатско възнаграждение в размер на 2 300 лева.

Отбелязва и че първоинстанционният съд му е присъдил разноски в общ размер на 1 355 лева, от които 75 лева, за заплатени от ответника държавна такса за издаване на съдебно удостоверение и депозит за призоваване на свидетел, чието извършване е било доказано.

Твърденията на БЛС са основателни:

Отговорът на исковата молба е подписан от адвокат, който представя пълномощно (л.31). С отговора на исковата молба БЛС е представил списък на разноски (л.57), от които адвокатско възнаграждение в размер на 2 300 лева, депозит за призоваване на свидетел 70 лева (определен му от съда) и държавна такса за съдебно удостоверение 5 лева; представил е фактура от адвокатското дружество, което е упълномощил да го представлява и платежен документ за превеждането на възнаграждението с електронната програма ДСК Директ, както и платежни документи за другите две плащания.

СРС е приел, е всяка едно от страните е поискала присъждане на разноски.

Следва да се приеме, че изводите на въззивния съд (че пред СРС ответникът не е представил доказателства да е сключван договор за правна защита с адвоката на ответника, в който да е уговорен адвокатски хонорар за процесуално представителство пред СРС в размер на 2 300 лева (намален от СРС по чл.78, ал.5 ГПК), както твърди ответникът) са необосновани (не съответстват на представените и наличните по делото доказателства) и са се отразили на правните изводи на въззивния съд, поради което следва да се приеме, че в тази част въззивното определение е очевидно неправилно – при установените факти (ако фактическите констатации на СГС бяха обосновани), то би боло постановено в противоречие с посоченото разрешение в ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по частната касационна жалба на БЛС.

По същество: при своевременно направено искане и при доказано твърдение, че разноските са направените, с оглед изхода от първоинстанционното производство те е следвало да бъдат присъдени.

Със своето определение № 18857/25.05.2023 г. СРС е присъдил на БЛС 1 355 лева разноски, след като ги е намалил (е уважил възражение на И. Б. за прекомерност).

Настоящата съдебна инстанция споделя изводите на СРС, че ищцата е оттеглила исковете си едва на датата на първото съдебно заседание, въпреки, че е узнала, че ответникът е отменил заповедта за уволнението и преди тя да предяви исковете си, поради което ответникът не е дал повод за завеждането на делото, а е направил разноски за защитата си срещу исковете, своевременно е поискал те да му бъдат присъдени и е доказал извършването им.

БЛС не е обжалвал определението на СРС, поради което настоящата инстанция ням основание да разглежда дали СРС законосъобразно е намалил размера на адвокатското възнаграждение по направеното възражение за прекомерност.

Обжалваната от БЛС част от въззивното определение следва да бъде отменена и вместо нея следва да бъде постановено определение, с което И. Е. Б. да бъде осъдена да заплати на БЛС сумата 1 355 лева разноски за първоинстанционното производство.

С оглед изхода от това производство е било основателно и искането на БЛС И. Е. Б. да бъде осъдена да му заплати сумата 450 лева разноски за въззивното производство, съгласно представен списък на разноски и чието уговаряне и заплащане е доказано с документи: фактура и банково извлечение за превод.

С оглед изхода от това производство на И. Б. няма право на разноски, а БЛС не претендира разноски, поради което разноски не следва да се присъждат.

Воден от изложеното съдът