Определение № 10343 от 02.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8781/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 256 АПК и със Закона за устройство на територията /ЗУТ/. Образувано е по частна жалба на И. В. Я. от гр. Раковски, приподписана от адв. Д. Чингарова, против определение № 4682 от 27.05.2024г. по адм. д. № 688/2024г. по описа на Административен съд – гр. Пловдив, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу бездействие на кмета на община Раковски на основание чл. 256 ал. 2 АПК да предприеме фактически действия по фактическото премахване на незаконен строеж – сграда – по подаден сигнал от жалбоподателя, и с което определение е прекратено производството по делото. В частната жалба и допълнението към нея се твърди, че оспореното определение е неправилно като постановено в противоречие със закона и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – отменителни основания по чл. 209 т. 3 във връзка с чл. 236 АПК. Навежда съображения, че съдът не е изследвал всички релевантни за спора факти и не е събрал всички доказателства като не е и назначил съдебно – техническа експертиза. Навежда съображения и че не е оспорвал бездействие по чл. 256 АПК, а мълчалив отказ на кмета на община Раковски да издаде заповед по чл. 225а ал. 1 ЗТ за премахване на незаконно строителство в съседен на неговия имот. Посочва, че въпросната постройка е незаконно изградена, накърнява неговите права и интереси и следва да бъде премахната от компетентните за това органи. Иска оспореното определение да бъде отменено и делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът кметът на община Раковски, чрез процесуалния си представител адв. Лесова, изразява становище за неоснователност на частната жалба. Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна, адресат на оспореното определение и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното определение АС – гр. Пловдив е приел на първо място, че на съдебен контрол съгласно чл. 214 ЗУТ подлежат заповедите за спиране, премахване или забрана за ползването на строежи, но не и отказите – изрични или мълчаливи - за издаване на такава заповед. Посочил е, че това е така, тъй като в ЗУТ няма норма, която да задължава кмета на общината да издаде заповед по чл.225а ал. 1 ЗУТ, тъй като в тези случаи органът действа служебно, съответно и непроизнасянето по подаден сигнал за незаконно строителство не представлява индивидуален административен акт. Приел е, че в случая жалбоподателят като подател на сигнал, не е от кръга на лицата, за които е признато качеството на заинтересовано лице, съответно правото на жалба. Приел е и че в случая е неприложим разпоредбата на чл. 256 АПК, тъй като предмет на производството по нея е неоснователно бездействие на административния орган по задължение произтичащо от закон или друг нормативен акт за извършване на фактическо действие, а не и по отношение на издаването на административен акт. По тези съображения е приел, че жалбата е недопустима, оставил я е без разглеждане и е прекратил производството по делото. Определението е правилно. Правилно и в съответствие със закона съставът на АС – гр. Пловдив е приел, че отказът – изричен или мълчалив на административния орган да издаде индивидуален административен акт по чл. 225а ал. 1 ЗУТ за премахване на незаконен строеж на първо място не представлява индивидуален административен акт по смисъла на специалната норма на чл. 214 ЗУТ, който подлежи на съдебен контрол. Правилно съдът е приел, че това е така, тъй като индивидуален административен акт в този смисъл е налице само тогава, когато съобразно правната норма административният орган е длъжен да издаде акт със съответно съдържание. В случаите при подаден сигнал за незаконно строителство такова задължение за административния орган не е налице, тъй като в тези случаи административния орган действа служебно и не е обвързан от сезирането и от изложеното в сигнала. Правилен е и извода на пръвоинстанционния съд, че за жалбоподателя не е налице правен интерес от оспорването, тъй като в качеството му на подател на сигнал, не се засягат негови права и интереси и не се създават задължения. Правилно съдът е приел, че не подлежи на съдебен контрол отказът на кмета да издаде заповед за премахване на незаконен строеж по сигнал на жалбоподателя. В този случай административният орган сам преценява дали да издаде такъв акт или не. Правилно е прието в определението, че съгласно чл. 214, т. 3 ЗУТ заповедите за премахване на незаконен строеж подлежат на съдебен контрол, но не и отказите за издаването им. Най накрая правилен е извода на съда, че отказът на административния орган, в случая посочен като мълчалив - не представлява бездействие по смисъла на чл. 256 АПК. В хипотезите по посочената разпоредба се има предвид фактическо действие, което административния орган не изпълнява. По този ред не може да се търси защита при неиздаване да се издаде индивидуален административен акт. Оспореното определение като правилно, следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 236 във връзка с чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение