Определение № 519 от 25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 375/2010 г.

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частната жалба на „Ф” О. - София с вх. № 1137/24.ІІ.2010 г., подадена чрез процесуалния представител на търговеца адв. Д от САК против определение № 144 на Пловдивския апелативен съд от 2.ІІ.2010 г. по гр. д. № 1149/07 г., с което е било изменено постановеното по същото въззивно решение № 160/22.VІІ.2008 г. в частта му за разноските, като настоящия частен жалбоподател е бил осъден да заплати на „Е” А. – София сума в размер на 670 лв. (шестотин и седемдесет лева), представляваща равностойността на направените от последното в пр-вото пред апелативния съд съдебно-деловодни разноски. Оплакванията на търговеца частен жалбоподател са за незаконосъобразност на атакуваното определение, поради това, че производството, по реда на което то е постановено, било образувано след изтичане на указания в чл. 248 ГПК 1-месечен срок, а присъденото адвокатско възнаграждение било прекомерно и затова следвало да се намали „в разумни граници и с оглед изхода на гр.д. № 90/09 г. на ВКС”. По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по частната жалба „Е” А. - София писмено е възразило чрез процесуалния си представител адв. В от САК, че атакуваното определение е било постановено в редовно учредено пр-во по чл. 192, ал. 4 ГПК /отм./, а не по реда на чл. 248 от сега действащия процесуален закон и поради това меродавен бил двумесечният, а не 1-месечен срок от влизане на въззивното решение в сила. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в образуваното по реда на чл. 248 ГПК производство пред Пловдивския апелативен съд, частната жалба на „Ф” О. - София ще следва да се преценява като процесуално допустима. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Неправилно Пловдивският апелативен съд е приел, видно от посочването във встъпителната част на атакуваното определение, че то се постановява в производство „по чл. 192, ал. 4 ГПК” /отм./. Съгласно § 2, ал. 14 от ПЗР на сега действащия процесуален закон /в сила от 1.ІІІ.2008 г./ във всички непосочени изрично случаи производствата, образувани по молби, постъпили до 1 март 2008 г., се разглеждат по реда на отменения ГПК. Ето защо, след като с решение № 105 от 25. ХІ.2009 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, постановено по т.д. № 90/2009 г., е било потвърдено решение № 160 на Пловдивския апелативен съд от 22.VІІ.2008 г. по т. д. № 1149/07 г. именно в частта му, с която въззивната инстанция се е произнесла по иска на „Е” А. – София по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ, воден срещу ответниците „Ф” О. – София и „К” ЕО. /в несъстоятелност/, прогласявайки за нищожно извършеното от втория в полза на първия ответник плащане на сума в размер на 11 512.06 лв. след началната дата на неплатежоспособност на платеца, това въззивно решение следва да се счита влязло в сила по правилото на чл. 296, т. 3 ГПК на датата 25 ноември 2009 г. /арг. и от текста на § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК/. Следователно всяка подадена след тази дата молба за изменение на влязло в сила решение в частта му за разноски би следвало да е вече съобразена с посочения в разпоредбата на чл. 248, ал. 1 ГПК преклузивен едномесечен срок, т.е. такова искане е можело да бъде направено най-късно до 28. ХІІ.2009 г., който е първият присъствен ден след Коледните празници. Молбата на „Е” А. - София по чл. 248 ГПК в случая датира от 30. ХІІ.2009 г., но е била подадена по пощата на 28. ХІІ.2009 г. /видно от датното клеймо в/у приложения пощенски плик с формат А-4 на л. 47/ и затова, съгласно чл. 62, ал. 2 ГПК, не е била просрочена. Неоснователно е и оплакването за завишеност на присъденото адвокатско възнаграждение. Присъдена е сума в размер на 670 лв., а не в размер на 1 800 лв. - както се твърди в обстоятелствената част на частната жалба. Присъденото съответства на минимално определения размер на адвокатското възнаграждение съобразно чл. 36 ЗА и затова не следва да бъде намалявано „в разумни граници”. От друга страна, щом обжалваният съдебен акт е определение по чл. 248 ГПК, то е такова в своята цялост и затова не може да се претендира отменяване на същото „само в частта му относно присъдените разноски в полза на „Е” АД”. С оглед всичко изложено частната жалба на „Ф” О. София ще следва да бъде оставена без уважение. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение