Определение № 2124 от 29.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 450/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 24145/27.10.2023 г. на „Аеропак инженеринг“ ООД, представлявано от управителя Л. П., приподписана от адвокат С. С., срещу въззивно определение № 2317 от 20.09.2023 г. по в. ч. гр. дело № 2370/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 260028/22.05.2023 г. по гр. д. № 120/2021 г. на Софийски окръжен съд. С последното е върната исковата молба на „Аеропак инженеринг“ ООД в частта по предявените искове по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД срещу Софийски градски съд и производството по делото е прекратено. В жалбата се правят оплаквания за неправилност на въззивното определение поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. Съдът или ищецът при иск по ЗОДОВ, изхождайки от фактите, обстоятелствата и доказателствата по делото, следва да определи кои норми са нарушени – дали съществуването на приемане или поддържане в националното право на норма, която противоречи на правото на Европейския съюз, прилагане на национална правна уредба, съдържаща правило, което не е съобразено с правото на Европейския съюз или правото на ЕС да не е приложено или е приложено неточно, като приложимата правна норма е тълкувана неправилно, и са причинили вреди, поради които ищецът претендира искът си за обезщетение по този закон; 2. В случай че българското право допуска принудителна продан, чрез ЧСИ, на чужди имоти, право на ползване на паркоместа, право на преминаване през друга собственост, право на строеж на подземен гараж за 5 коли, на ид. ч. от общите части на жилищна сграда, ид. ч. от парцел, застроен на 100%, т.е. реализирането на обективен факт на измама с недвижима собственост от името и в полза на кредитор на длъжник – частно дружество, което няма собственост в описаните имоти, то противоречи ли това право на ПЕС, или не. И ако да, то тогава подаденият от ищеца, претърпял вреди от тези действия, иск по ЗОДОВ ли се квалифицира, или на общото основание на чл. 49 ЗЗД; 3. Прието ли е в ПЕС да се провеждат изпълнителни действия към длъжник преди вземането да е станало изискуемо и ликвидно с влязло в сила съдебно решение. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: Въззивният съд е приел, че пред първоинстанционния съд е образувано производство по предявения от „Аеропак инженеринг“ ООД иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за осъждане на Софийски градски съд да заплати сумата в общ размер на 162 206,25 лева, формирани както следва: 125 460, 25 лева, представляващи обезщетение за претърпени загуби, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба, поради незаконосъобразно издаден изпълнителен лист; 22 000 лева – пропуснати ползи, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, определени по реципрочен принцип на гаранцията, заплатена по гр. д. № 12496/2011 г. на СГС по допуснато обезпечение; 14 746 лева, представляващи неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, изразяващи се в публично компрометиране на статута на ишцовото дружество като частен инвеститор и строител. При извършване на проверка по чл. 127 и следващите ГПК съдът е констатирал нередовност на исковата молба, доколкото не са представени доказателства за внесена държавна такса в размер на 6468, 25 лева, определена по правилата на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК – 4% върху стойността на иска. След множество указания, давани на ищеца за конкретизиране на предявения иск, съдът е счел,че така заявените искови претенции намират своето основание в чл. 49 ЗЗД, противно на поддържаното от „Аеропак инженеринг“ ООД, че се касае до искове по чл. 2в ЗОДОВ. Съдът е посочил, че ищецът в исковата молба и в уточнителна молба, вх. № 264284/ 26.05.2021 г., не е изложил твърдения за приемането или поддържането в националното право на норма, която противоречи на правото на Европейския съюз, не твърди прилагане на национална правна уредба, съдържаща правило, което не е съобразено с правото на Европейския съюз, не твърди правото на Европейския съюз да не е приложено или да е приложено неточно, като приложимата правна норма е тълкувана неправилно, които твърдения да обусловят квалифицирането на предявения иск по чл. 2в ЗОДОВ. Вредоносните деяния, за които ищецът претендира обезщетение, представляват незаконосъобразно издаване на изпълнителен лист от СГС, незаконосъобразно освободена гаранция, внесена по искане за допускане на обезпечение по гр. д. № 12496/2011 г. на СГС, както и компрометиране на ищцовото дружество пред обществото и на публичния му статут на частен инвеститор и строител в резултат на действията на СГС. Не се твърди актовете на съда по издаването на изпълнителния лист и освобождаването на гаранцията да противоречат и да са довели до съществено нарушение на правото на ЕС по смисъла на чл. 2в ЗОДОВ. При така изложените фактически твърдения, въззивният съд счита за правилно определена правната квалификация, с оглед на която са дадени указания за внасяне на дължимата държавна такса в размер на 6468,25 лева. Ищцовото дружество е обжалвало така определения размер на държавната такса, като частната жалба е оставена без разглеждане с определение № 3291 от 14.12.2021 г. по ч. гр. д. № 3626/2021 на Апелативен съд – София, потвърдено с определение № 305 от 14.07.2022 г. по ч. гр. д. № 2001/2022 г. на ВКС. С ново разпореждане № 260210 от 22.07.2022 г. на ищеца са дадени указания за внасяне на определената държавна такса, което отново е обжалвано пред Апелативен съд – София,като частната жалба е оставена без разглеждане. Определението е потвърдено с определение № 901 от 28.04.2023 г. по ч.гр. д. № 1002/2023 г. на ВКС. Въззивният съд е констатирал, че указанията за внасяне на дължимата държавна такса не са изпълнени, поради което първоинстанционният съд правилно е приложил разпоредбата на чл. 129, ал. 3 ГПК, като е прекратил производството по делото в частта по предявения иск по чл. 49 ЗЗД. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, и е процесуално допустима. Настоящият състав на ВКС, ІІ г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда. Този въпрос, като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните (частни) жалби.Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Първият въпрос, формулиран по касатора, e свързан с предпоставките за предявяване на иск за обезщетяване на вреди, причинени от нарушаването на правни норми от Правото на Европейския съюз. Съобразно практиката на ВКС, материалноправните предпоставки на иска за вреди от нарушение на правото на Съюза са изведени в практиката на Съда на Европейския съюз въз основа на принципа на лоялно сътрудничество по чл. 4, §3 ДЕС между държавите членки и се изразяват в нарушена правна норма от правото на ЕС, предоставяща права на частноправни субекти, което нарушение трябва да е „достатъчно съществено“ или „явно квалифицирано“ и в причинна връзка от него да са настъпили вреди (имуществени и/или неимуществени) за частноправния субект. Това са и юридическите факти, чието осъществяване ищецът следва да твърди в обстоятелствената част на исковата молба, за да бъде квалифициран предявеният иск като такъв по чл. 2в ЗОДОВ. В случая ищецът основава претенциите си на твърдения за незаконосъобразно издаване на изпълнителен лист, незаконосъобразно освободена гаранция, внесена по искане за допускане на обезпечение по гр. д. № 12496/2011 г. на СГС, както и компрометиране пред обществото на публичното му име на частен инвеститор и строител в резултат на действията на СГС. Въззивният съд е приел, че съдът носи обезпечително-гаранционна отговорност в качеството на възложител на работа на съответния съдия, причинил вредоносния резултат, като е отбелязал, че ищецът не посочва коя норма от правото на ЕС, предоставяща му права като частноправен субект, е нарушена от такова естество, че да обоснове квалифициране на иска по чл. 2в ЗОДОВ. Касаторът поддържа доводи за незаконосъобразност на постановените съдебни актове от СГС, с твърдения, че са го увредили. Тези твърдения се свеждат до нарушения на процесуалния закон, но не и на правото на ЕС. Вторият и третият въпроси също не могат да предпоставят допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Те са свързани с несъгласието на касатора с дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск. Изложени са оплаквания относно незаконосъобразни изпълнителни действия вследствие на нарушени норми от правото на ЕС, обосноваващи квалифицирането на иска като такъв по чл. 2в ЗОДОВ. Според практиката на ВКС определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на съда и се извършва въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. Посочената от ищеца правна квалификация на предмета на делото не обвързва съда, който е длъжен сам да определи вярната правна квалификация на всички права, претендирани от страните и на всички възражения. В случая това е сторено, като съдът сам е подвел под приложимата правна норма фактическите твърдения на ищеца за наличие на незаконосъобразно издаден изпълнителен лист и освободена гаранция. Счетена е за правилна посочената от първоинстанционния съд правна квалификация – чл. 49 ЗЗД, доколкото имуществената отговорност на СГС може да бъде ангажирана във връзка с осъществени от съдии действия при упражняване на служебните им функции. Не са налице предпоставките и на чл.280, ал.2 ГПК, защото обажалваното определение не е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Постановено е от надлежен съдебен състав, в рамките на неговата компетентност и по предмета на подадената частна жалба. В настоящото производство не се констатира и видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, за да се приеме, че е налице очевидна неправилност на определението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.