Определение № 684 от 19.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1502/2017 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника [фирма], чрез адв. Х. К. и адв.А. Б. срещу решение №9188/19.12.2016 г. по гр.дело № 8736/2016 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение от 26.04.2016 г. по гр.дело № 1828/2015 г. на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените искове от Е. Х. К. с правно основание чл.200 КТ за сумата над 100 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв. – т.е. за разликата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди и иск с правно основание чл. 86,ал.1 ЗЗД за сумата над 1 558.08 лв. до 1 905.70 лв. – т.е. за разликата от 347.62 лв. мораторна лихва върху главницата за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г. и вместо отменената част е осъден [фирма] да заплати на Е. Х. К. сумата от още 50 000 лв. неимуществени вреди на основание чл.200 КТ ведно със законната лихва, считано от 15.01.2015 г. до окончателното изплащане, както и сумата от още 347.62 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г. на основание чл.86 ЗЗД и е потвърдено решение от 26.04.2016 г. по гр.дело № 1828/2015 г. на Софийски районен съд в уважената част на предявените искове с правно основание чл. 200 КТ и чл.86,ал.1 ЗЗД на ищите: Р. Х. К. – малолетен, чрез майката и законен представител З. Р. Е. за сумата 150 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 15.01.2015 г. до окончателното изплащане и сумата 1 905.70 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г., Е. Х. К. за сумата 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 15.01.2015 г. до окончателното изплащане и сумата 1 558.08 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г., З. Р. Е. за сумата 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди заедно със законната лихва, считано от 15.01.2015 г. до окончателното изплащане и сумата 1 558.08 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г., Х. А. Е. за сумата 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 15.01.2015 г. до окончателното изплащане и сумата 1 558.08 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г. и е осъден ответника да заплати сумата 18 643.20 лв. по сметка на Софийски районен съд държавна такса и възнаграждение за вещи лица. Въззивното решение е обжалвано и в частта, с която е отменено определение от 02.06.2016 г. по гр.дело № 1828/2015 г. на Софийски районен съд и вместо това е осъден [фирма] да заплати на адв.Д. Д. Н. сумата 27 672 лв. възнаграждение за процесуално представителство пред двете инстанции и е осъден [фирма] да заплати на Софийски районен съд сумата 20 000 лв. държавна такса за първоинстанционното производство и на Софийски градски съд сумата 10 000 лв. държавна такса за въззивното производство. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което да се отхвърлят в цялост предявените от ищците искове за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, алтернативното искане е, ако исковете не бъдат отхвърлени да се присъдят обезщетения в намалени размери. Формулирано е и искане да се отмени решението и в частта, с която ответникът е осъден да заплати разноски по делото. В изложението са формулирани въпросите: 1. как следва да се прилага критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД и следва ли да се съобразят икономическите условия в страната и присъжданите размери на обезщетения в сходни случаи при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди на деца, съпруг и родител на починал в резултат на трудова злополука, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 2. следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои дава вяра, на кои не, кои възприема и кои не, 3. длъжен ли е решаващият съд при преценката на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви, защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други, 4. длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение. Въпросите по п.п.2,3 и 4 са решени в противоречие с практиката на ВКС, 5. в случай, че е налице въззивно решение, което потвърждава първоинстанционното решение, мотивите на кое от решенията ще се ползват с обвързваща сила по смисъла на чл.233 ГПК в отношенията между ответника и третото лице-помагач, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г., т.решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Подадена е касационна жалба от третото лице помагач на страната на ответника [фирма] [населено място], чрез адв.А. Т.. Жалбата е подадена срещу въззивното решение на Софийски градски съд от 19.12.2016 г. по гр.дело № 8736/2016 г. в частта, с която е отменено решение от 26.04.2016 г. по гр.дело № 1828/2015 г. на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените искове от Е. Х. К. с правно основание чл.200 КТ за сумата над 100 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв. – т.е. за разликата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди и иск с правно основание чл. 86,ал.1 ЗЗД за сумата над 1 558.08 лв. до 1 905.70 лв. – т.е. за разликата от 347.62 лв. мораторна лихва върху главницата за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г. и вместо отменената част е осъден [фирма] да заплати на Е. Х. К. сумата от още 50 000 лв. неимуществени вреди на основание чл.200 КТ ведно със законната лихва, считано от 15.01.2015 г. до окончателното изплащане, както и сумата от още 347.62 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г. на основание чл.86 ЗЗД и е потвърдено решение от 26.04.2016 г. по гр.дело № 1828/2015 г. на Софийски районен съд в уважената част на предявените искове с правно основание чл. 200 КТ и чл.86,ал.1 ЗЗД на ищите: Р. Х. К. – малолетен, чрез майката и законен представител З. Р. Е. за сумата 150 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата 1 905.70 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г., Е. Х. К. за сумата 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата 1 558.08 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г., З. Р. Е. за сумата 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата 1 558.08 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г., Х. А. Е. за сумата 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата 1 558.08 лв. мораторна лихва за периода от 19.11.2014 г. до 14.01.2015 г. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281 т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което да се отхвърлят предявените искове или се намали определения от въззивния съд размер обезщетение за претърпени неимуществени вреди за всеки ищец. В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите: 1. от кои критерии следва да изхожда съдът при определяне на обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие причинена смърт на наследодател по справедливост и следва ли обезщетението да е съобразено със средния стандарт в страната, както и с икономическото положение на семейството на пострадалия, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 2. при наведени от страните доводи за извършени процесуални нарушения от първоинстанционния съд заедно с неговата неправилност, задължен ли е въззивният съд в качеството на инстанция по същество да даде произнасяне по тях или е достатъчно да постанови решение само относно основателността и правилността на първоинстанционното решение, решен в противоречие с практиката на ВКС, 3. при поставени въпроси от страните по делото, които излизат извън предмета на делото трябва ли съдът да се произнася по тях и да събира доказателства за тях и втората инстанция трябва ли да се произнася по тях, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са ППВС № 4/23.12.1968 г., т.решение № 1/09.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 123/23.06.2013 г. по гр.дело № 254/2014 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК. Третото лице помагач на страната на ответника [фирма] е изразил становище за частична недопустимост на жалбата на ответника, като счита, че следва да се допусне касационно обжалване само по първия поставен въпрос от изложението. По останалите въпроси, формулирани от ответника е изразено становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на касационната жалба е изразено становище за частична основателност, като изложени доводи за прекомерност на определеното обезщетение за претърпени неимуществени вреди на всеки от ищците. Ищците З. Е. лично и в качеството си на законен представител на малолетния си син Р. К., Е. Х. К. и Х. Е., всички чрез адв.Д. Н. в писмен отговор са изразили становище по касационната жалба на ответника за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. В същият смисъл е и писменият отговор на ищците, чрез адв.Д. Н. по касационната жалба на третото лице помагач [фирма] [населено място]. Ответникът [фирма], чрез адв.А. Б. и адв. Х. К. в писмен отговор е изразил становище по касационната жалба на третото лице помагач, че следва да се допусне касационно обжалване по първи и втори въпрос от изложението, съответно за основателност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно и субективно съединени искове с пр.осн.чл.200,ал.1 КТ и чл.86 ЗЗД. От фактическа страна е прието за установено, че ищците са наследници на починал при трудова злополука на 19.11.2014 г. Х. Е. К., че починалият е бил е в трудово правоотношение с ответника. Посочил е, че в Протокол № 26 от 10.12.2014г. за резултатите от извършване на разследване на злополуката, станала на 19.11.2014г. е констатирано само, че не са дадени инструкции на работниците, свързани с ненормални ситуации. Прието е, че в протокол за извършена проверка от 15.12.2014г. е контрирано, че е нарушено изискването за съобразяване с опасната зона. Посочил е, че според наръчника за техническа безопасност, опасната зона е върху и под машината. Работното място на водач на краен маркуч: Работното място на водача на краен маркуч се намира в опасната зона на крайния маркуч, обаче не под мачтовата бетоноразпределителна стрела. Тук е необходима повишена предпазливост. Водачът на краен маркуч и машиниста трябва да имат визуален контакт. Съдът е приел за безспорно по делото, че бетон-помпата е собственост на третото лице-помагач и е наета от ответника, във връзка с изграждания обект - Договор от 01.07.2014г., че тя е минала технически преглед за 2014г., но за движение по пътищата, че работодателят има Застраховка в случай на злополука, но не са представени доказателства плащане в полза на наследниците на починалия работник. Относно претърпените страдания и болка от ищците съдът е обсъдил и възприел показанията на свидетелите К. и К., а относно механизма на злополуката свидетелите В., Т. и П.. Прието е, че писмено удостоверяване на извършен инструктаж видът и съдържанието му не са представени по делото. Прието е също, че в Протокол № 26 от 10.12.2014 г. за резултатите от извършване на разследване на злополуката, станала на 19.11.2014 г. са констатирани две нарушения на нормативната уредба. Първото нарушение е констатирано по чл. 166, ал. 3 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване, според който Писмените инструкции по ал. 1 и 2 трябва да са разбираеми за работещите, за които се отнасят, и да съдържат необходимата информация, в т. ч. – т. 2. предвидимите ненормални ситуации. Второто нарушение е констатирано по чл. 11, ал.1 т.3 от Наредба № РД-07-2 от 16.12.2009 г. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, в която е посочено, че работодателят осигурява провеждането на инструктажи по безопасност и здраве при работа на всеки работещ независимо от срока на договора и продължителността на работното време, вкл. и на – т. 3. работещи от други предприятия, които ще работят на територията на предприятието. Съдът е приел, че съобразно протокол за извършена проверка за спазване на нормативните изисквания за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд от 19.11.2014, 21.11.2014 и 15.12.2014 г. е констатирано, че на работния обект са допуснати две нарушения. Първо скъсване на стрела на бетонпомпа, което е нарушение на чл. 76, т.2 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, в която е посочено, че машините трябва са правилно проектирани, конструирани и достатъчно устойчиви за използване за работата, за която са предвидени. Второто нарушение е, че на място не са означени опасните зони около бетонпомпата, което е нарушение на чл.77, ал. 2 от Наредба № 2, в която е посочено, че опасните зони около строителните машини, извършващи дейностите по ал. 1, се означават в съответствие с инструкциите за експлоатация. Приет е за спорен въпросът за наличие на груба небрежност на починалия работник, което да е допринесло за настъпване на трудовата злополука. Съдът е приел за безспорно установено по делото наличието на трудова злополука, която е причинила смърт на работника, което е установено и по надлежния административен ред, както и механизма на настъпването на трудовата злополука. Посочил е, че в отговора на исковата молба ответникът не е направил възражение за съпричиняване, че такова възражение е направило третото лице помагач, макар и не достатъчно конкретизирано. Въззивният съд е преценил възражението на работодателя за освобождаването му от отговорност при условията на чл. 201, ал. 1 КТ за неоснователно, тъй като увреждането не е било причинено от работника умишлено, като е съобразил, че доказателства в тази насока не са сочени, нито са събирани. Позовал се е на разпоредбите на чл. 201, ал. 2 КТ, според които отговорността на работодателя може да се намали, само когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т. е. проявил е липса на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни правила за безопасност - когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният не би положил при същите обстоятелства. Прието е, че преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. Прието е също, че съпричиняване при трудовата злополука има винаги, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание, и в нарушение технологичните правила, и на правилата за безопасност, че не всяко съпричиняване е релевантно, и е основание за намаляване на дължимото от работодателя обезщетение. Като е обсъдил събраните по делото доказателства съдът е приел, че на починалия работник не е направен подробен инструктаж съобразно изискванията на нормативната уредба в деня на инцидента, каквито са показанията и на св. П.. Прието е, че указанията в наръчника са твърде общи и недостатъчни за работника, поради което същите не отговарят на изискванията на нормативната уредба. Посочил е, че в наръчника няма указания какви са опасностите при неспазване на безопасната зона и има ли случаи, в които се налага и не е възможно при работа опасната зона да се избегне от работника и как се действа в тези случаи. Възприети са показанията на св.Т., че инструктаж на този обект не е правен, нито в деня на инцидента, нито преди това, че при наливане на бетон се седи принципно пред стрелата, а не под нея, но има случаи, в които това не е възможно, че парапети и обезопасителни каски няма и всеки път се пита къде са каските и никой не отговаря. Според въззивния съд липсата на предпазно средства – каска и облекло няма причинна връзка с претърпяната смърт, тъй като върху пострадалия е паднала стрелата на бетон-помпата, която има огромна маса и предпазното средство не би предотвратила смъртта. Изводът е обоснован с показанията на св. П. и св. В., който също потвърждава, че понякога не е възможно да се избегне позиция под стрелата и св. Т.. Показанията на посочените свидетели са възприети от въззивния съд, като е съобразено и обстоятелството, че същите съвпадат и с изводите в Протокол № 26 от 10.12.2014 г. за резултатите от извършване на разследване на злополуката. Прието е, че поведението и позицията на работника в момента на инцидента не може да се възприеме за груба небрежност въпреки инструкцията, доколкото естеството на работа е предполагала движение в тази зона и не изключвала и присъствието му там. Съдът е приел, че в случая поведението не е във връзка с инцидента, тъй като той се дължи на разрушаване на съоръжението, което е и причинило смъртта, а не във връзка с изпълнение на работа, че тя нито го е предизвикала, нито има решаващо значение за него. Посочил е, че няма нарушение на елементарни основни правила, че те не са подробно въведени с инструктаж и, че самата инструкция практически не може винаги да се изпълни с оглед практическата особеност на спецификата на работата на терен, което е установено по безспорен начин от показанията на свидетелите. Прието е, че трудовата злополука се дължи на разрушаването на стрелата, което е причинено от действието на напрежения, от натоварване приложено външно на рамото, че става въпрос за техническа неизправност на съоръжението, което е причината за инцидента, че тази неизправност е следвало да бъде забелязана и отстранена от работодателя. Съдът е приел, че е без значение, че работодателят не собственик на бетонпомпата – последното установено от договора за изработка и доставка на бетонови разтвори, тъй като работата е извършена по възлагане на работодател и се извършва от негови работници, поради което условията за безопасност на труда са негова отговорност. Прието е, че допускането на неизправност довела до разрушаването на съоръжението и то при нормален режим на работа предполага, че работодателят не е положил не само обичайните грижи за осигуряване на безопасността на труда, но не е положил грижа, която и най - небрежния работодател би положил. Изводът е изведен и съобразно констатациите за допуснати нарушения в представения по делото протокол за извършена проверка за спазване на нормативните изисквания за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд от 19.11.2014, 21.11.2014 и 15.12.2014 г. Съдът е приел, че в подкрепа формираните изводи е и заключението по т. 11, 12,13 и т. 5, 3, 4 от приетата по делото четворна съдебно техническа експертиза, която не е оспорена от страните. Според заключението на вещите лица причина за счупването на стрелата е „неизправност. Съгласно същото заключение причината за дефектирането е разрушение от натоварване, започнало в зоната на извършени ремонтно-заваръчни дейности, а разрушаването на стрелата е причинено от действието на напрежения, от натоварване приложено външно на рамото. Възприети са констатациите на вещите лица, според които видимо е допълнително направен заваръчен шев напречно на дължината на рамото, че поради материален или технологичен дефект вследствие на продължително циклично натоварване и претоварване се е получила пукнатина, която е била коригирана чрез заваряване. Според заключението на вещите лица подготовката или заваряването на ремонтния шев вероятно е било извършено некачествено и е позволило появата и развитието на нова пукнатина, че при проведени допълнителни наблюдения в зоната на заваръчния шев се регистрират пукнатини в основата му и в неговия край, че липсват доказателства по делото, които да сочат за наличието на технически проверки на заварения участък. Вещите лица са посочили, че при извършване на заваръчни дейности върху елементи с голяма носеща способност е задължително, заваръчният шев да се изследва за наличие на микропукнатини или дефекти в него. В зависимост от качеството на извършените заваръчни дейности може да се даде заключение дали машината е опасна за употреба (технически неизправна) или техническото и състояние позволява нейната безопасна експлоатация. При наличие на дебел слой ръжда, експертната практика сочи, че пукнатината вероятно е можела да бъде идентифицирана като такава дори и с по-обстоен и внимателен преглед с „просто око”. При наличие на такъв вид неизправности те се отремонтират чрез заваряване. Възприето е и становището на вещото лице П., участвало в изготвянето на четворната експертиза, изразено в съдебно заседание на 14.04.2016 г., според което некачественото ремонтно заваряване е вероятната причина за счупване на стрелата, че натрупаната ръжда говори за процес продължил дълго във време 3-4 месеца, който не е бил контролиран от служителите използващи съоръжението, че е било видимо с просто око ръждата и пукнатината. Въззивният съд е приел, че отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е обективна, че при разглеждане на въпросите за съпричиняването следва да се прави преценка и на положената грижа от работодателя за осигуряване на безопасни условия на труд и когато такива не са положени, и трудова злополука както в случая е в пряка причинна връзка с неосигурените условия за безопасност не е налице сърпичинявне по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. Възприета е практика на ВКС, според която щом не са били осигурени от работодателя безопасни условия на труд, не може да се приема,че злополуката се дължи на груба небрежност. Прието е, че посочената практика от ответника във връзка със съпричинявнето и проявата на груба небрежност е неприложима в настоящия случай. Прието е, че дори работникът да е ползвал каска поради срутила се стрела част от работно съоръжение, поради неизправност, тежаща тонове, това не би променила леталния изход. Посочил е, че позицията на работника в съответствие с практически възможното предполага той да е в опасаната зона и понякога да е под стрелата, че това поведение не представлява проява на груба небрежност и няма причнна връзка с инцидента. С оглед на това е формиран извод, че не е налице груба небрежност, която да е в причинна връзка с настъпилата смърт и, че обезщетението не следва да се намалява, тъй като не е налице съпричиняване по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид практиката на ВС, обективирана в т.ІІ на Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС, според която размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Прието е, че неимуществените вреди нямат стойностно изражение и не подлежат на аритметично изчисляване, че следващото се за тях обезщетение се определя въз основа на принципа на справедливостта в съответствие с формираното вътрешно убеждение на съда, че при определяне на обичайните вреди според общовалидния обществен критерий за справедливост съдът не прилага субективни виждания, а отразява общите схващания на даден етап от общественото развитие, като по-тежките по характер и степен увреждания се обезщетяват с по-големи по размер обезщетения. Справедливостта, като законов критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва освен тяхната общовалидна значимост за всяко човешко същество, така и конкретни факти, свързани със стойността, която те са имали за личността на увредения. Конкретно причинените вреди, се определят в съответствие с конкретно установените факти. Вредата е елемент от фактическия състав на увреждането. Възприета е практиката на ВКС, според която размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. Не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл. 162 ГПК (чл. 130 ГПК отм.). Въззивният съд е приел, че при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди от непозволено увреждане следва да се съобрази нормата на чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД във вр. чл.52 за цялостно обезщетяване на вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Посочил е, че законът не определя към кой момент трябва да се прави оценка на вредата. Формиран е извод, че от правилото, че увреденият има право на пълно обезщетяване меродавен е моментът на постановяване на решението - датата на приключване на устните състезания по делото. Прието е, че обезщетението трябва да покрие всички вреди, настъпването на които е доказано, макар и те да са настъпили след констатиране на увреждането и дори след предявяване на иска за обезщетение съгласно чл. 235, ал.2 ГПК. Според въззивния съд пълното репариране на вредите на пострадалите ищци от смъртта на техния близък роднина, причинена от трудова злополука, изисква съобразяване на промените в икономическата конюнктура през периода на висящност на процеса, че за времето след момента на увреждането до приключване на делото, в страната за протекли инфлационни процеси, поради което паричната компенсация следва да бъде адекватна, тъй като законът изисква пострадалите лица да бъдат обезщетени в пълен и справедлив размер. Прието е, че психическите страдания и скръбта от загуба на близък роднина, който е млад, здрав и работоспособен, не могат еднозначно да бъдат оценени към един определен момент без да се изходи от обичайната житейска интензивност и продължителност на негативните емоции. Посочил е, че икономическите условия в страната, следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението, но, че те не са единствен израз на справедливия размер на обезщетението, а водещо при определянето от съда на дължимото справедливо обезщетение е да бъде съобразено с действително претърпените неимуществени вреди, които се оценяват по критериите изведени в задължителната съдебна практика по чл.52 ЗЗД. Относно началния момент на дължимото обезщетение за забава при обезщетяване на вреди от трудова злополука на основание чл.200 КТ съдът е приел, че се дължи от 19.11.2014 г. – дата на трудовата злополука. Прието е, че в случая за четиримата ищци неимуществените вреди са свързани с болката и страданието изпитано в следствие на внезапна смърт на техния наследодател. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди на малолетния ищец Р. К. съдът е съобразил, че в ранна детска възраст на 11 години, малолетното дете е останало полусирак, без баща, който няма да има възможност никога да опознае, че привързаността на едно малко дете към своя родител предвид и на силната сплотеност на цялото семейство са от съществено значение, за да се определи значителната степен на негативните изживявания, които е справедливо да се обезщетят съответно. Взето е предвид обстоятелството, че дори пълноценната грижа, предоставяна от майката, не би успяла до компенсира липсата на фигурата на бащата в ранна детска възраст и усещането у детето за отрастване в нетипичната ситуация, в която е отглеждан само от един родител, че грижата на майката не може адекватно да компенсира неосъществяването на емоционалната връзка между баща и син. Съобразен е и фактът, че майката и детето са разчитали изключително на финансовата подкрепа на починалия, като той е осигурявал материалната стабилност и опора в живота им, че детето към момента на злополуката е на достатъчна възраст да се е привързвало осъзнато към своя баща да и да е изградило близка връзка с него, загубата на която ще остави негативни следи до края на неговия живот. С оглед на посоченото и като е съобразил допусната груба небрежност от служителите на ответника, която е в причинна връзка с трудова злополука причинила смъртта на Х. К. съдът е приел, че справедливото обезщетение в полза на Р. К. е в размер на 150 000 лв. По отношение на претенцията на ищцата З. Е. за неимуществени вреди съдът е приел, че при определяне размера на дължимото обезщетение следва да се вземе предвид факта, че З. е съпруга на починалия работник, с който е имала дългогодишен брак и две деца на 22 г. - дъщеря и на 11 г. син, с които живеели в едно домакинство, че след смъртта на своя съпруг е изпаднала в депресия, което значително се отразява и на нейното психическо здраве, за което се е наложило и болнично лечение. Прието е, че характера и интензитета на изпитаните от съпругата болки и страдание, вследствие на настъпилата внезапна смърт на съпруга са с изключително голяма интензивност, като е съобразено установеното по делото, че двамата с починалия са били неразделни, помагали са си взаимно и са преживявали заедно трудностите в живота, отглеждайки две деца и грижейки се за болната майка на починалия. Съдът е взел предвид факта, че съпругата е останала сама да отглежда двете си деца, че към момента на инцидента е била на 43 години, стресът от внезапната и неочаквана смърт вследствие на инцидент, случил се докато съпругът й е полагала труд, за да осигури финансова стабилност за младото семейство, шокът, който предизвиква това събитие и начинът, по който то се възприема и отразява на психиката на ищцата. С оглед на тези съображения е формиран извод, че справедливото обезщетение в полза на З. Е. е в размер на 100 000 лв. Относно обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищцата Х. Е. съдът е съобразили, че тя е майка на починалият работник Х. К., че е в напреднала възраст със силно разклатено здраве, преживяла два инфаркта, че е живеела заедно със семейството на своя починал син, че последният се е грижил за своята майка и бил опора в нейния живот, като е осигурявал фактически грижи за нея и финансови средства. Посочил е, че връзката между майка и син е толкова сила и продължителна, че загубата на сина са нанесли тежки психически травми, които са се отразили и на здравословното състояние на Х. Е.. С оглед на посоченото в полза на тази ищца е прието, че справедливото обезщетение е в размер на 100 000 лв. По възраженията на ответника, че РС не е обсъдил всички доводи на страните, въззвнитя съд е приел, че това не е основание за отмяна на решението на съда, тъй като същият съд е инстанция по същество и е изложил съображенията по направените доводи по същество. Преценено е за неоснователно възражението на ответника и третото лице помагач, че размерите на обезщетенията в случая са завишени, аргументирано с механична съпоставка на размерите на присъдени обезщетения за неимуществени вреди в други случаи без анализ на фактите и спецификите на всеки конкретен случай във връзка с критериите предвидени в задължителната съдебна практика. Относно обезщетението на ищцата Е. К. е прието, че същата в много млада - на 22 г. е останала полусирак, без баща, че привързаността на едно дете към своя родител предвид и на силната сплотеност на цялото семейство са от съществено значение за да се определи значителната степен на негативните изживявания, които е справедливо да се обезщетят съответно. Взет е предвид и фактът, че майката и детето са разчитали изключително на финансовата подкрепа на починалия, като той е осигурявал материалната стабилност и опора в живота им, че Е. към момента на злополуката е на достатъчна възраст да се привързвала осъзнато към своя баща и да е изградила близка връзка с него, загубата на която безспорно ще остави негативни следи до края на нейния живот. Съобразено е и обстоятелството, че Е. живеела в едно домакинство със своя баща, макар че има малко дете на 3 години от своя приятел, който живее с нея, че това не разкъсва връзката на Е. с починалия и баща, а напротив утвърждава, продължаваща връзка с него, доколкото и тя продължава да разчита на психическата и финансовата помощ на своя баща за своето семейство. Прието е, че разкъсването на тази връзка и загубата на опората в живота на Е. и причиняват значителни негативни емоции, които не могат да бъдат подценени спрямо тези които е изживял и Р.. С оглед на посоченото е формиран извод, че справедливото обезщетение в полза на Е. К. е в размер на 150 000 лв. При тези съображения съдът е приел, че решението на районния съд в отхърлителната част за посочената ищца е неправилно и необосновано. Отменил е решението в отхвърлената част на иска, предявен от Е. К. и вместо това е присъдил в полза на тази ищца още 50 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди ведно със законната лихва дължима от дата на трудовата злополука. При посочените съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в уважената част на предявените искове. Отменил е същото решение в отхвърлената част на иска, предявен от Е. Х. К. против [фирма] с правно основание чл.200 КТ за сумата 50 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди и иск с правно основание чл.86,ал.1 ЗЗД за сумата над 1 558.08 лв. до 1 905.70 лв. и вместо отменената част е уважил тези искове в пълен размер. По правните въпроси: По правните въпроси, формулирани от ответника [фирма]. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос. С т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Прието е, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. С решение № 66/12.03.2015 г. по гр.дело № 5839/2014 г. ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК по поставения въпрос е възприета практиката на ВС, обективирана в ППВС №4/1968г., както и в трайно установената практика на ВКС по тази категория дела, намерила израз в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Според тази практика определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане в резултат на трудова злополука при смърт на пострадалия работник, съдът следва да вземе предвид всички установени по делото обстоятелства за конкретния случай, които са от значение за определяне на неговия справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Такъв характер имат обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, възрастта на работника, стреса на близките от внезапното настъпване на смъртта, отношенията в семейството на пострадалия, грижите, които той е полагал за семейството си, преживените страдания от загубата на близкия човек, загубата на морална, емоционална и материална подкрепа. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените морални вреди, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички допустими доказателства, които са относими към правно релевантните факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Прието е, че справедливостта като правен принцип, прогласен в чл.52 ЗЗД, не е абстрактно понятие. Тя трябва да почива на анализа на фактите по делото, за да се осъществи целта на закона – постигане на съответствие между установената неимуществена вреда и нейния имуществен еквивалент. С решение № 123/23.06.2013 г. по гр.дело № 254/2914 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК също е възприета практиката на ВС в т.II от ППВС № 4/1968 г., според която понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Прието е, че при определяне на този размер съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдяните от ищеца неимуществени вреди. Възприета е и практиката на ВКС, обективирана в решение № 179/20.07.2012 год. на ВКС, 3-то г.о., съгласно което в понятието „неимуществени вреди” се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявание на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време. Прието е, че моралните вреди са индивидуално определими и паричното обезщетение за тях следва да съответства на необходимото за преодоляването им и че не е проява на справедливост, а е в дисхормония със справедливостта определяне на парично обезщетение по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди като се обсъдят всички наведени доводи и обстоятелства, обосноваващи по-нисък размер на обезщетението. Според съдебния състав в цитираното решение при определяне на дължимото обезщетение следва да се държи сметка и за обществените представи за справедливост в аспект на съществуващите обществено- икономически условия на живот. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираните от жалбоподателя решения както следва: решение № 413/03.02.2016 г. по гр.дело № 1911/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 106/20.04.2016 г. по гр.дело № 4989/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 466/09.05.2016 г. по гр.дело № 2978/2015 г. на ВКС, IV г., всички постановени по чл.290 ГПК. Разрешението на правния въпрос от въззивният съд е съобразено с тази практика на ВКС. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от всеки от ищците съдът е взел предвид икономическите условия в страната, както и всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне на справедлив размер обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Взел е предвид, възрастта на работника и на всеки от ищците, стреса на всеки от ищците от внезапното настъпване на смъртта, отношенията в семейството на пострадалия, грижите, които той е полагал за семейството си – съпругата, двете деца и за своята майка, преживените страдания от загубата на близкия човек, загубата на морална, емоционална и материална подкрепа. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които са относими към правно релевантните факти и е оценил тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението за всеки от ищците. Решаващите правни изводи са в съответствие с цитираната практика на ВС и ВКС. С оглед на това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по първия правен въпрос в изложението. По същият правен въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като касае приложение разпоредбите на чл.52 ЗЗД. Тези разпоредби са ясни и пълни и не следва да се тълкуват. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване, поради липса на данни за промени в обществените условия и законодателството. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. С т.решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС – т. 19 е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и е нейно продължение. Прието е също, че тя има за предмет разрешаване на материалноправния спор, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани пред него и пред първата инстанция доказателства по делото и да направи фактически и правни изводи по съществото на спора. Според цитираната практика въззивния съд е длъжен да изготви собствени мотиви, като обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решаване на делото. С решение № 113/18.05.2016 г. по гр.дело № 5961/2015 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК и задължителната практика на ВКС, обективирана в цитирани решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и ППВС №1/1953/ съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Прието е, че той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, че съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, че трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. С решение № 388/17.10.2011 г. по гр.дело № 1975/2010 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, че трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираните от жалбоподателя решения: № 292/20.01.2016 г. по гр.дело № 952/2015 г. на ВКС, III г.о., решение 27/09.06.2014 г. по т.дело № 813/2012 г. на ВКС, I т.о., 274/24.10.2016 г. по гр.дело № 2228/2016 г. на ВКС, IV г.о., постановени по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. С въззивното решение съдът е определил предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, обсъдил е всички доказателства по делото и доводите на страните, които имат значение за решението по делото, съответно е преценил всички правнорелевантни факти от които произтича спорното право, и е формирал свои фактически и правни изводи по предмета на спора. С оглед на посоченото настоящият съдебен състав преценява за неустановена предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. С решение № 274/24.10.2016 г. по гр.дело № 2228/2016 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че въззивният съд е съд по съществото на спора и формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред, което включва както първата, така и втора инстанция, включително и случаите на повторно разглеждане на делото в съответния по степен съд. Прието е, че само след цялостната преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, съдът като приложи и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес, може да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани. Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение от тази практика на ВКС. В настоящият случай с обжалваната част на въззивното решение съдът е извършил цялостна преценка на събраните по делото доказателства, включително и показанията на разпитаните свидетели. Изложил е подробни мотиви относно показанията на които е дал или не вяра и е формирал изводи кои факти приема за установени, и кои са недоказани. Решаващите правни изводи на въззивния съд са в съответствие с цитираната практика на ВКС. Поради изложеното съдът намира, че не се установява допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. С решение № 72/15.07.2016 г. по гр.дело № 290/2016 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която съдът при постановяване на решението е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в мотивите доказателствата, въз основа на които намира, че са се осъществили или не правнорелевантните факти. Прието е, че следва да бъдат обсъдени всички доводи на страните, които имат значение за решаване на делото. Според съдебния състав независимо от ограничените рамки на въззивното производство - чл. 269, изр.2 ГПК, при наличие на оплакване във въззивната жалба за необоснованост на първоинстанционното решение или за допуснати процесуални нарушения във връзка с доказването, въззивният съд дължи произнасяне по тези доводи, извършване анализ на събраните по делото доказателства и формиране на собствени фактически изводи, въз основа на които да прецени наличието на елементите на фактическия състав, от който произтича предявеното право. Прието е, че неизпълнението на това задължение и постановяване на въззивно решение по съществото на спора, което не обективира произнасяне по релевираните оплаквания във връзка с приетите за установени от първата инстанция факти, обуславя неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Правният въпрос съдът е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. С въззивното решение съдът се е произнесъл по въведените от жалбоподателя-ответник основания за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната част, като е изложил подробни мотиви. Следователно по така поставения правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по петия въпрос от изложението. Поставеният въпрос не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи по предмета на спора. С оглед на това и като взема предвид практиката на ВКС в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС съдът преценява, че въпросът не е правен. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя ответник [фирма] [населено място] на въззивното решение на Софийски градски съд в уважената част на предявените искове с правно основание чл.200 КТ. По правните въпроси, поставени от жалбоподателя [фирма]: Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. С решение № 123/23.06.2013 г. по гр.дело № 254/2014 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, обективирана в т. ІІ от ППВС № 4 от 23.12.1968 год., според която понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Според съдебния състав при определяне на този размер съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдяните от ищеца неимуществени вреди. Възприета е и практиката на ВКС в решение № 179/20.07.2012 год. на ВКС, 3-то г.о., според която в понятието „неимуществени вреди” се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време. Прието е, че моралните вреди са индивидуално определими и паричното обезщетение за тях следва да съответства на необходимото за преодоляването им и че не е проява на справедливост, а е в дисхармония със справедливостта определяне на парично обезщетение по - голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди, като се обсъдят всички наведени доводи и обстоятелства, обосноваващи по- нисък размер на обезщетението. При определяне на дължимото обезщетение следва да се държи сметка и за обществените представи за справедливост в аспект на съществуващите обществено- икономически условия на живот. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди за всеки от ищците съдът е съобразил всички установени по делото обстоятелства, имащи отношение към тези вреди. Въззивният съд е взел предвид интензивността на негативните емоционални изживявания на ищците, както и редица други обстоятелства, а именно - отношенията между наследодателя и всеки от ищците, основаващи се на привързаност, взаимна помощ и сплотеност на цялото семейство, преживения стрес от неочакваната смърт, възрастта на всеки от ищците и др. С оглед на посоченото съдът намира, че при разрешаване на правния въпрос въззивният съд не се е отклонил от цитираната практика на ВС и ВКС. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК по същия правен въпрос. Последният касае приложение разпоредбите на чл.52 ЗЗД, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. Според разясненията, дадени в т.2 от т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдържащата се в действащия ГПК правна уредба на второинстанционното производство е на ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Прието е, че въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Прието е, че дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. Това нарушение не обуславя нито нищожност, нито недопустимост на първоинстанционното решение, тъй като докладването на делото по реда на чл. 146 ГПК не е насочено към обезпечаване на неговата валидност, нито е свързано с наличието на процесуалните предпоставки относно съществуването или надлежното упражняване на правото на иск. С тълкувателното решение е прието, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно - чл. 269, изр. 2 ГПК. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС, като следва да се отбележи, че доводи във въззивната жалба на ответника и на третото лице-помагач, касаещи процесуални нарушения от първоинстанционния съд във връзка с доклада не са въвеждани. С въззивното решение съдът се е произнесъл по наведените доводи на жалбоподателите – ответника [фирма] и [фирма], за неправилност на първоинстанционното решение, включително и за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. Поради това съдът намира, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по третия въпрос от изложението на жалбоподателя [фирма], тъй като този въпрос не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи по предмета на спора. А според практиката на ВКС – т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът намира, че въпросът не е правен и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК. С оглед изхода на спора в полза на адв. Д. Н., оказал безплатна адвокатска помощ на ответниците по касационните жалби З. Р. Е., Р. Х. К. малолетен, чрез майката и законен представител З. Е., Е. Х. К. и Х. А. Е. следва да се присъди сумата 13 143 лв. разноски по делото за настоящото производство. Съдът определи размера на адвокатското възнаграждение като взе предвид разпоредбите на чл.38,ал.1 и ал.2 от Закона за адвокатурата, както и разпоредбите на чл. 9,ал.3,вр.чл.7,ал.2,т.2 и т.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Посочените разноски следва да се изплатят от жалбоподателя-ответник. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение