Определение № 977 от 19.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1523/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 12.12..2016г. по гр.д.№3270/2016г. на АС София, с което частично е уважен иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ. Жалбоподателят – П. на РБ, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението, в частта му, с която е уважен иска с правно основание чл.2 ЗОДОД съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са разрешавани противоречиво. Моли да се допусне касационно обжалване. Жалбоподателят Г. В. З., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението, в частта му, с която е отхвърлен иска с правно основание чл.2 ЗОДОД съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.Моли да се допусне касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил П. на Р. Б. да заплати на Г. З. на основание чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ сумата от още 3000лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на повдигнато и поддържано незаконно обвинение, наред с присъденото такова от първоинстанционния съд в размер на 6000лв. Установено е по делото, че на ищеца е било повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл.311, ал.1 НК на 24.01.2006г., като жалбоподателя З. е задържан за 24 часа, а по-късно е взета мярка за неотклонение „домашен арест”. Констатирано е, че след оправдателна присъда постановена на 10.07.2013г. делото е върнато за ново разглеждане на РС София и процесът е започнал отначало, като на З. е наложено и дисциплинарно наказание „лишаване от правоспособност” за срок от девет месеца с решение от 17.03.2006г., във връзка с присъда по НОХД № 15083/2005г., те поради наличие на друго наказателно производство за престъпление от общ характер, което приключило с осъдителна присъда. Установено е, че при повторното разглеждане на делото З. е оправдан повторно с влязла в сила присъда от 31.01.2013г. по НОХД№11564/2012г. От заключението на приетата съдебно - психиатрична експертиза съдът е приел за установено, че е налице подчертана емоционална ангажираност и лабилност при експлорация на преживяното при процесното събитие, убеденост за понесена несправедливост, ощетеност и претърпени загуби във финансов, семеен и социален план, но няма данни за психично разстройство. Съдът е приел, че са налице изискванията на закона за ангажиране на отговорността на Държавата по реда на ЗОДОВ за претърпените от З. вреди, тъй като по отношение на същия е била постановена оправдателна присъда. При определяне на размера на неимуществените вреди, претърпени от незаконното наказателно преследване, съдът е взел предвид предмета на наказателното производство, тежестта на повдигнатото обвинение, общата му продължителност, с какъв интензитет са били действията по разследването с участието на подсъдимия, включително и взетите мерки на процесуална принуда, както и всички други факти, които имат значение- личността на ищеца, неговата възраст, социален статус и евентуалната му промяна като последица от воденото наказателно производство, обществения отзвук, ако е имал такъв. Отчетен е и факта, че наложеното на З. дисциплинарно наказание „лишаване от правоспособност” за срок от девет месеца е във връзка с постановена присъда по друго наказателно дело, поради което въздействието върху кариерата му не е в резултат само на воденото срещу него наказателно производство, приключило с оправдателна присъда. Отчетен е факта, че наказателното производство е продължило, повече от седем години, както и че налице задържане под стража, макар и за 24 часа, а след това е взета мярка за неотклонение „домашен арест”, която е втората по тежест такава. Посочено е, че при данни и за други наказателни производства, водени против същото лице, накърняването на авторитета и доброто име на ищеца не се дължи само на конкретното производство, а и на останалите такива. Съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението, което ще репарира претърпените вреди е 9000лв. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят П. на РБ, чрез процесуалния си представител поддържа, в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички доказателства с оглед точното прилагане пренципа за справедливостта по чл.52 ЗЗД и за критериите при определяне дправедливо обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решения на състави на ВКС и на въззивен съд по приложението на чл.52 ЗЗД. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят Г. З., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: в случай, че са водени отделни наказателни производства, които по време и вид на вредите се припокриват и исковете по чл.2 ЗОДОВ са подадени отделно и по тях има влязло в сила решение, длъжен ли е съдът да определи общ размер на обезщетение, как се определя размера на обезщетението и кои обстоятелства се вземат предвид, наред с примерно изброените в т.ІІ от ППВС №4/1968г., как следва да се приложи принципа на справедливостта при водени повече от едно наказателни производства и следва ли да се проследи предвидимото им отражение върху бъдещето на конкретния пострадал. Поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК. Представя множество решения на състави на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. С оглед на изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение и по двете жалби на соченото в тях основание. Поставените и в двете изложения въпроси за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ не са разрешени от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като не е възможна уравниловка между отделните случаи. Ето защо не може да се сподели, съответно да обоснове допускането на касационно обжалване на въззивното решение и довода, че при сходни случаи са присъдени различни по размер обезщетения. В приложената практика се разкриват фактически обстоятелства, които се различават от възприетите по процесното дело, като не може да се търси тъждество между отделните факти, които в конкретната си съвкупност обуславят размера на справедливото обезщетение – включително тези, отнасящи се до личността на дееца, до извършените процесуални действия в хода на наказателното производство, специфичното им отражение върху неимуществената сфера на пострадалия и др. В решението на въззивния съд се съдържат мотиви по всички въпроси от значение за спора, касаещи преценката за „справедливото“ обезщетяване на неимуществените вреди в съответствие с практиката на ВКС, включително посочената от жалбоподателя – ППВС № 4/1968 г. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС / по смисъла на т.2 от ТР№1/2009г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г., решение от 09.06.2010г. по гр.д.№1091/2009г. на ВКС и решение от 20.12.2010г. по гр.д.№1889/2009г на ВКС/. В съответствие с практиката на ВКС съдът е дал отговор и на въпроса за задължението на съда да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доказателства по делото. В трайната и задължителна съдебна практника на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 год., по гр.д.№ 1413/ 2009 год. на IV-то г.о., от 24.03.2010 год., по гр.д.№ 47/2009 год., от 12.10.2010 год., по гр. д. № 1246/2009 год. на IV-то г.о. и от 08.11.2011 год., по т. д.№ 823/2010 год. на II т.о. и др., касационната инстанция е подържала, че въззивният съд, като съд по същество на спора, следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи. С оглед неоснователността и на двете жалби на страните не следва да се присъждат разноски. Предвид изложените съображения, съдът