Определение № 1736 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 849/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Н. А. Н., подадена чрез назначен от съда на основание чл. 95, ал. 2 от ГПК процесуален представител адв. Ц. Д. против определение № 13 от 10.01.2025г. постановено по ч.гр.д. № 568/2024г. по описа на Апелативен съд – Варна. С този съдебен акт Апелативен съд – Варна е потвърдил определение № 5162 от 22.11.2024г., постановено по гр.д. № 2338/2024г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което на основание чл. 7, ал. 2 от ЗОДОВ производството по делото е прекратено поради това, че този съд е ответник по предявения иск и делото е изпратено за разглеждане от Окръжен съд – Добрич. Частният жалбоподател поддържа оплаквания за недопустимост на обжалвания акт, доколкото определението на първия съд не е подлежало на обжалване. Поддържа също, че неправилно въззивният съд е указал обжалваемост на постановеното от него определение, което не подлежи на обжалване. Подава частната жалба, за да докаже това. В изложение към частната жалба счита, че за развитие на правото следва да се отговори на два въпроса: 1/ Когато са входирани 4 искови молби по ЗОДОВ и един иск по чл. 49 от ЗЗД и чл. 45 от ЗЗД подлежи ли делото на препращане до най-близкия съд на основание чл. 7, ал. 2 от ЗОДОВ? 2/ Когато гражданин прочете неверни обстоятелства в дадено решение, от което твърди, че е претърпял неимуществени вреди по кой ред за защита подлежи на разглеждане исковата молба, какво забавяне на производството има, какво нарушение на правото на ЕС или това си е типичен случай на непозволено увреждане по ЗЗД? По този въпрос твърди противоречие с Определение № 189/17.08.2022г. по ч.гр.д. № 2246/2022г. на ВКС, I ГО. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК съгласно т. 9, б. „в“ от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК. Установено е по делото, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени от Н. А. Н. срещу Окръжен съд – Варна искове за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди, причинени на ищеца от актове на Окръжен съд – Варна постановени в нарушение на правото на справедлив процес, забавяне на производството и нарушение на правото на ЕС по реда на ЗОДОВ. С определение от 22.11.2024г. Окръжен съд – Варна с констатация, че исковете са предявени пред съд, който е и ответник по исковете, постановил изпращане на делото на най-близкия родово компетентен съд, а именно Окръжен съд – Добрич. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд приел, че формулираният от ищеца петитум на исковата молба е непрецизен, но от изложените в исковата молба фактически твърдения следва, че са предявени искове с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата за вреди от нарушения на общностното право. Съобразил, че доколкото ВОС е ответник по исковете е недопустимо да разглежда и да се произнася по тях, поради което приложение намира чл. 7, ал. 2 от ЗОДОВ, съобразно с която разпоредба сезираният съд правилно е изпратил делото за разглеждане на най-близкия родово компетентен съд. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 от ГПК, съдът съобрази следното: Обжалваното определение е допустимо като постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок частна жалба насочена против подлежащ на обжалване акт на първоинстанционен съд с преграждащ по-нататъшното развитие на делото пред сезирания съд характер /чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК/, от страна с правен интерес и срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Ето защо постановеното от Апелативен съд – Варна определение не е недопустимо на соченото от частния жалбоподател основание, като постановено по частна жалба насочена срещу необжалваем акт и не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 от ГПК е предпоставено от произнасяне на въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Въпросът – когато са входирани 4 искови молби по ЗОДОВ и един иск по чл. 49 от ЗЗД и чл. 45 от ЗЗД подлежи ли делото на препращане до най-близкия съд на основание чл. 7, ал. 2 от ЗОДОВ – не е разрешен от въззивния съд, съответно крайното му решение не е основано и не е обусловено от това разрешение. От данните по делото се установява, че е входирана една искова молба, започваща с искане на самия ищец на основание чл. 7, ал. 2 от ЗОДОВ съдът да прекрати делото и да го изпрати на най-близкия окръжен съд, като това е ОС – Добрич. По твърдения на ищеца с тази искова молба той предявил три кумулативно съединени искове срещу ОС – Варна за присъждане на неимуществени вреди, понесени от нарушение на правото на Европейския съюз и от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок при разглеждане на в.ч.гр.д. № 3459/2020г. по описа на ОС – Варна в периода 27.11.2020г. – 11.01.2021г.; от прочетени лъжливи изрази в решение по гр.д. № 2431/2022г. по описа на ВОС и в прекратително определение по същото дело. Решаващият мотив на въззивния съд да потвърди първоинстанционното преграждащо определение е, че ответник по всички предявени искове е сезираният ОС – Варна, а предявените искове са по ЗОДОВ, поради което правилно първоинстанционният съд е приложил разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от ЗОДОВ. Съдът е изтъкнал, че петитума на предявените искове е непрецизен и не е развил съображения за броя и вида на предявените с една искова молба искове. Ето защо въпросът не е от значение за постановения краен резултат и по него не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Проверката на исковата молба по реда на чл. 129 от ГПК е предстоящ процес, компетентен по който е съдът, на който делото е изпратено, а не и съдът – ответник по исковете. Едва след осъществяване на тази проверка, ищецът ще уточни вида и броя на предявените искове с прецизиране и на петитума на исковата молба. Въпросът – когато гражданин прочете неверни обстоятелства в дадено решение, от което твърди, че е претърпял неимуществени вреди по кой ред за защита подлежи на разглеждане исковата молба, какво забавяне на производството има, какво нарушение на правото на ЕС или това си е типичен случай на непозволено увреждане по ЗЗД – не е разгледан и не е разрешен в обжалваното определение. Ето защо този въпрос не е от значение за изхода на конкретно дело, нито е обусловил правната воля на съда, обективирана в определението му. По него също не е налице общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, уредено в закона като предпоставка за допускане на касационно обжалване. В обобщение, съдебният състав на ВКС приема, че не са налице уредените в закона предпоставки обуславящи приложното поле на касационното обжалване на въззивното определение и такова не следва да се допуска. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение