Определение № 2216 от 30.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 714/2025 г.

Производството е по реда на чл.279 вр. чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от С. В. С. срещу разпореждане № 4861/29.11.2024 г. по в.гр.д. № 2468/2024 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е върната подадената от жалбоподателя касационна жалба с вх. № 38965/26.11.2024 г. с характер на частна жалба срещу постановеното въззивно решение № 1369/22.11.2024 г. по същото в.гр.д. № 2468/2024 г. на ПОС, с което е обезсилено решение на Пловдивския районен съд по иск с правно основание чл.344, ал.1,т.4 КТ за поправка на основанието за уволнение поради липсата на правен интерес и производството по делото е прекратено като недопустимо. Ответникът по жалбата „ДМВ Петрол“ ЕООД е подал писмен отговор, с който оспорва основателността на частната жалба. Частната жалба е процесуално допустима: подадена е от страна по делото в предвидения в закона срок срещу преграждащо разпореждане на въззивен съд и е редовна. По нейната основателност настоящият съдебен състав намира следното: Въззивното решение е постановено по иск с правно основание чл.344, ал.1, т.4 КТ за поправка на основанието за уволнение и не попада в предвидените в чл.280, ал.3, т.3 ГПК въззивни решения по трудови спорове, които подлежат на касационно обжалване. Съгласно правилото на чл.280, ал.3, т.3 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3 от Кодекса на труда и по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000 лв.. Разпоредбата с това съдържание е приета първоначално като т.3 на ал.2 на чл.280 ГПК през 2015 г. С т.8 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивното решение, с което решението на първоинстанционния съд е обезсилено и делото е прекратено, ако цената на иска е под 5 000 лв. по граждански дела, респективно под 10 000 лв. по търговски дела, не подлежи на касационно обжалване поради ограничението на чл.280, ал.2 ГПК. В мотивите на тълкувателното решение е обоснован изводът, че въззивното решение, с което решението на първоинстанционния съд е обезсилено и делото е прекратено, подлежи на касационно обжалване по реда на чл.280 и следващите от ГПК при ограничението, предвидено в чл.280, ал.2 ГПК. Това тълкувателно решение е прието преди приемането на посочената по-горе т.3 на ал.2 на чл.280 ГПК, сега т.3 на ал.3 на чл.280 ГПК. След това разрешението на поставения въпрос е в същия смисъл, че въззивното решение, с което решението на първоинстанционния съд е обезсилено и делото е прекратено, не подлежи на касационно обжалване извън предвидените в чл.280, ал.3 (предишна ал.2) ГПК изключения. От това следва, че изводът за това на докладчика по въззивното дело (че решението по въззивното дело не подлежи на касационно обжалване) е законосъобразен. В частната жалба е направено искане за сезиране на Конституционния съд на Република България на основание чл.150, ал.2 от Конституцията на Република България по следния въпрос: Налице ли е нарушаване на правото на съдебна защита по смисъла на чл.56 и чл.122 КРБ, когато въззивния съд се е произнесъл за първи път с решение за прекратяване на делото по иск с правно основание чл.344, ал.1, т.4 КТ, който съгласно чл.280, ал.3 ГПК е изключен от касационен съдебен контрол, както и от контрол пред съответния Апелативен съд по чл.274, ал.1, т.1 ГПК, тъй като формално съдебният акт е решение, а не определение. Въпросът не е обуславящ, защото съгласно чл.274, ал.4 ГПК, не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. Без значение е дали въззивното решение е с характер на определение. Отделно от това настоящият състав намира, че направеното искане е неоснователно по следните съображения: Правото да сезират Конституционния съд е предоставено на отделните съдебни състави на върховните съдилища, които могат да инициират производство само в хипотезата, когато установят несъответствие между приложимия по конкретното дело закон и Конституцията. В разпоредбата на чл.56 от Конституцията на Република България е предвидено, че всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. В тази разпоредба не е предвидено, че съдебната защита се осъществява задължително на три съдебни инстанции. В посочената разпоредба на чл.122, ал.2 КРБ е предвидено, че редът за упражняване правото на защита се определя със закон. Приложимият в случая закон е разпоредбата на чл.280, ал.3, т.3 ГПК. Или: разпоредбата на чл.280, ал.3 ГПК не нарушава установеното в Конституцията право на съдебна защита, доколкото съгласно чл.122, ал.2 КРБ редът за упражняване правото на защита се определя със закон. Предвиденият ред за съдебна защита е изчерпан. Поради това не е налице основание за сезиране на Конституционния съд. В частната жалба се съдържат и оплаквания срещу правилността на постановеното по въззивното дело решение. Те не са относими към предмета на настоящото производство, който се свежда единствено до преценка на законосъобразността на обжалваното разпореждане, с което е върната подадената от С. В. С. касационна жалба. Поради това настоящият съдебен състав няма правомощия да разглежда основателността на тези оплаквания (да разглежда жалбата по същество). Поради изложеното настоящият съдебен състав приема крайния извод, че частната жалба е неоснователна, а обжалваното разпореждане на въззивния съд е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Предвид изхода от това производство частният жалбоподател няма право на разноски. Насрещната страна не претендира разноски, поради което разноски не следва да бъдат присъждани. Воден от изложеното съдът